О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 745
София, 30.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №283/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№9546/02.12.2016 г., подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество – София, против въззивно решение №181/26.10.2016 г. по гр.д.№417/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к.
С обжалваното решение въззивната инстанция е потвърдила решение №607/27.4.2016 г., допълнено с решение №818/07.6.2016 г. по гр.д.№1680/2015 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, IV гр.състав, с което е Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество – София, е осъдена да заплати на М. Д. С. сумата 10000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в психически шок, стрес и притеснения, социална изолация, влошени семейни отношения, притеснения за здравето и имуществото на родителите й и злепоставяне пред обществото, всичко в резултат на неправомерно образувано и водено производство по реда на ЗОПДИППД/отм./, което с решение №1618/15.11.2010 г., постановено по гр.д.№1952/2009 г. по описа на Пловдивския окръжен съд е приключило с отхвърляне на предявеното мотивирано искане по реда на чл.28 ЗОПДИППД/отм./.
Въззивната инстанция е приела, че от събраните по делото доказателства ищцата е претърпяла неимуществени вреди от воденото против нея, съпруга й и майка й производство по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./, изразяващи се в психически и емоционален стрес, притеснение, че притежаваното от нея имущество може да бъде отнето, както и че тя, родителите й и новороденото й дете могат да останат без дом, за изграждането на който са влагали усилия много време, ограничаване на социалните контакти с познати и приятели, влошаване на отношенията вътре в семейството и тези със свекърва й, чувство за унижение и безсилие от ситуацията, притеснение за мнението на обществото, безсънни нощи и прием на лекарства, притеснение за здравословното състояние на съпруга й, като всички описани и преживяни чувства и емоции са се отразили негативно върху емоционалното и психическото й състояние, а тези неблагоприятни последици са в пряка причинна връзка със започнатото и проведено производство по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./. Прието е за неоснователно възражението на ответника по исковата молба, че при преценка на вида и характера на претърпените от ищцата неимуществени вреди и тяхното влияние върху психическото й състояние следва да се отчете воденото против съпруга й наказателно производство, тъй като между двете производства – наказателното и това по ЗОПДИППД /отм./ е изтекъл значителен период от време /около 7 години/.
Въззивната инстанция е стигнала до извод, че реално претърпените неимуществени вреди от ищцата, установени по вид, интензитет и продължителност, възрастта и психическо й състояние вследствие на изживения стрес, отразило се на промяна в начина й на живот и отношенията й с околните, тревога и несигурност в бъдещето, включително по отношение на това къде ще отгледа новороденото си дете, характера на производството по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./ и сериозните правни последици от евентуално уважаване на мотивираното искане, продължителността на периода, през който спрямо С. са извършвани действия и са постановявани актове /около 5 години и 5 месеца/ отразяващи се на правната й сфера, имайки предвид също, че още на първа инстанция е било постановено решение, с което мотивираното искане е било прието за неоснователно и е било отхвърлено, както и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, съдът е счел, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата обезщетение за нанесените й неимуществени вреди от увреждането в размер на 10000 лева, а над него до пълния предявен размер от 130000 лв. искът следва да бъде отхвърлен. Прието е, че посоченият размер на обезщетението е достатъчен за репариране на понесените от ищцата неимуществени вреди, като при определянето му са отчетени и обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономическите условия на живот, като в тази връзка Апелативният съд се е позовал на решение № 5/13.03.2013 г. по гр.д. № 638/2012 г. на ВКС –ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК/.
За неоснователно и недоказано е прието възражението на ответника за изключителна вина на ищцата или за съпричиняване на вредоносния резултат от нейна страна като основание за намаляване на неговата отговорност по реда на чл. 5 от ЗОДОВ, като това е обосновано с обстоятелството, че една страна, не са посочени никакви конкретни обстоятелства, изведени от поведението на С., които да представляват нейно противоправно поведение и да са причинили или да са допринесли за възникване на вредоносните последици, а от друга страна, няма никакви събрани доказателства в тази насока.
В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1.Приложима ли е разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ, визираща вреди от административна дейност за вреди, причинени от дейността на комисията при приложението на ЗОПДИППД/отм./ ? 2. Приложила ли е разпоредбата на чл.2а ЗОДОВ, визираща вреди от приложението на ЗОПДИППД, за вреди, причинени от приложението на ЗОПДИППД/отм./ ? 3. Има ли обратно действие нормата на чл.2а от ЗОДОВ ? 4. Каква е правната квалификация на иска за обезщетяване на вреди от приложението на ЗОПДИППД/отм./ ? 5. След като комисията е длъжна на образува производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност при наличие та предпоставки на ЗОПДИППД/отм./: придобито имущество със значителна стойност, предположение, че това имущество е придобито от престъпна дейност и срещу лицето е започнало наказателно преследване на ЗОПДИППД/отм./ ?, 6. Следва ли на бъде доказана категорично причинната връзка между действията на комисията и нейните органи и причинените вреди или тя може само да се презумира ?, и 7.Обвързано ли е понятието „справедливост“ с преценката на конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението ?
По въпроси №№1,2,4 и 5 се иска допускане на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по останалите въпроси №№3,6 и 7, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се практика на ВКС, включително ППВС и ТР на ОСГК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касация М. Д. С., посредством процесуалния си представител – адв. С. Б., е депозирала отговор на касационната жалба и становище по допустимостта на касационното обжалване, по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на касационното обжалване и отговорът на ответника по касация, както и становището му по допустимостта на касационната жалба, намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима.
Изложението не отговаря на приетото с т.1, във връзка с т.т.2 и 4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По естеството си първите четири поставени въпроса визират допустимостта на иска, правната квалификация, приложимия закон и действието на чл.2а ЗОДОВ във времето. Тези въпроси са включени в предмета на делото и са разрешени с обжалваното решение. Те обаче нямат значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, тъй като по тях вече е налице съдебна практика, опредметена с определение №305/29.4.2014 г. по ч.гр.д.№2099/2014 г. на ВКС, III г.о. и определение №423/09.7.2014 г. по гр.д.№3914/2014 г. на ВКС, I г.о. В посочените съдебни актове е прието, че държавата, чрез КОНПИ, като специализиран орган, отговаря по реда на ЗОДОВ и при действието на отменения ЗОПДИППД, по силата на изричното препращане, визирано в чл.32 от посочения закон, а когато се твърдят вреди от незаконна правозащитна дейност на комисията, искът за обезщетение подлежи на разглеждане на общо основание по реда на ЗОДОВ, срещу органа, от чиито незаконни действия са причинени вредите. С изменението на посочения закон от 19.11.2012 г., отговорността на комисията е изведена в изрична разпоредба – чл.2а, но това не означава, че преди изменението комисията не носи отговорност по същия закон. Обжалваното решение е съобразено с установената практика и това изключва възможността поставените въпроси по приложението на чл.2а ЗОДОВ да имат значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, още повече, че касационният жалбоподател не обосновава в какъв смисъл се налага развитие на правото.
По петия от поставените въпроси обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Такъв въпрос не е разглеждан от апелативния съд. От друга страна, правната норма на чл.32 ЗОПДИППД/отм./ не отграничава изложеното във въпроса, при търсенето на отговорност за вреди от действия и бездействия на комисията.
По шестия от въпросите въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като въпросът е поставен бланкетно, без да се сочи кои факти и доказателства, относими към тях неправилно са обсъждани и тълкувани от съда.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по седмия от поставените въпроси. Този въпрос е относим по приложението на чл.52 ЗЗД. Въздигнатият от посочената правна норма принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Поради това обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №181/26.10.2016 г. по гр.д.№417/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: