6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 873
София, 27.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №2747/2018 година.
Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 и ал.2, предложение първо ГПК.
С определение №363/23.10.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, поради наличие на висящо тълк.д.№1/2017 г. по описа на Върховния касационен съд, ОСГТК.
По посоченото тълкувателно дело е налице произнасяне с решение №1/2017 от 09.7.2019 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Производството е образувано по касационна жалба, вх.№1901/61708 от 14.5.2018 г., подадена от И. Ц. Д. от [населено място], чрез адвокат Р. Р., против решение от 27.3.2018 г. по гр.д.№14/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, в частта, с която е потвърдено решение №506/06.11.2017 г. по гр.д.№2095/2016 г. по описа на Районен съд – Монтана, за осъждане на касационния жалбоподател да заплати на А. Б. Р. от [населено място] сумата 8000 лева (искът е предявен като частичен) – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на публично направено изявление, ведно със законната лихва от датата на увреждането.
С обжалваното решение е отменено решение №506/06.11.2017 г. по гр.д.№2095/2016 г. по описа на Районен съд – Монтана, в частта с която И. Ц. Д. от [населено място] е осъден да заплати на А. Б. Р. от същия град сумата над 8 000/осем хиляди/лева до размер на сумата от 10 000 /десет хиляди/ лева, главница, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, в резултат на информация, изнесена публично на 17.01.2013г. в интервю, дадено от И. Д. , за което с влязла в сила присъда на 17.07.2015г. по НЧХД 50395/2014година на РС Монтана е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.148, ал.2 вр. с ал.1, т.2, предл.2 и т.3 от НК вр. с чл.147, ал.1 от НК /искът е предявен като частичен от сумата 50 000 лева / и вместо това предявеният от А. Б. Р. от [населено място] частичен иск срещу И. Ц. Д. от [населено място] за сумата над 8 000/осем хиляди/лева до сумата от 10000/десет хиляди/лева представляваща част от частично предявен иск за неимуществени вреди за сумата от 50 000лева причинени от деяние за което е осъден с влязла в сила присъда на 17.07.2015г. по НЧХД 50395/2014година на РС Монтана, е отхвърлен.
В останалата част първоинстанционното решение е оставено в сила.
Въззивната инстанция е, че „направените изявления са обиждащи и уронващи авторитета на ищцата и са „позорни обстоятелства“ по смисъла на чл.147 от НК. В производство по никакъв начин не е установена истинността на тези твърдения.
Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Юридическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 от ЗЗД включва следните елементи: наличие на деяние; противоправност на деянието; наличие на претърпяна вреда; наличие на причинна връзка между деянието и вредата; вина.
С оглед разпоредбата на чл.300 от ГПК, безспорно доказани в настоящето производство са наличието на деяние, неговата противоправност, вината на дееца и съставомерния противоправен резултат, настъпил в причинна връзка с извършеното деяние от страна на ответника И. Д..
Квалификациите и внушенията, които се правят по отношение на ищцата в процесното интервю представляват „позорни обстоятелства“ по смисъла на закона, за които ответникът е осъден с влязла в сила присъда на РС Монтана по НЧХД №50395/ 2014г. На ищцата й се преписва извършването на престъпление, което не установено същата същата да е извършила. Такъв характер има процесното интервю, което има клеветнически аспект, доколкото внушава неверни твърдения за извършвани от ищцата дейности, които са измамни и обществено укорими в качеството й на ххх а също така са в противовес с основните принципи, залегнали в Етичния кодекс на българските магистрати.
Съгласно разпоредбата на чл. 39 от Конституцията на Република България, макар и всеки да има право да изразява мнение и да го разпространява в печатни издания, които не подлежат на цензура (чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България), това право не може да се използва за накърняване на доброто име на гражданите.
Конституционно прогласеното право на гражданите да изказват мнение и да разпространяват информация не е абсолютно и неограничено. Възможната колизия на прокламирани права – в случая между свободата на словото и засягането чрез упражняването й на правата и доброто име на гражданите – е уредена в чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република България, в които изрично е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционни ценности – каквито са доброто име и правата на другите граждани. Това ограничително основание е визирано и в чл.10, т. 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, изискващо пропорционалност между двата правозащитни интереса – правото на обществото да получава информация и правото на отделния гражданин за ненакърнимост на честта и достойнството му.
Съдия А. Р. в качеството си на магистрат при Районен съд Видин до този момент се е ползвала с добро име в обществото, била е повишавана на два пъти в ранг на място като последно е заемала ранг на „апелативен съдия“.За дейността й като магистрат в РС – В. за периода 1997 година до 2009 година няма данни да се и налагани дисциплинарни наказания, От издаденото съдебно удостоверение на Председателят на Районен съд-.В. е видно също така, че разпределянето на делата в Районен съд-.В. се осъществява по видове дела -. граждански и наказателни, като делата съответно се разглеждат от граждански и наказателни състави. При упражняване дейността си като съдия през периода 2009г.-.2010г., съдия Р. е била в граждански състав и не си е избирала сама делата, които да разглежда като магистрат в Районен съд -. В.., тъй като същите са разпределяни по програма на случаен принцип.
С оглед естеството на дейността им, заемащите длъжността ххх се ползват с уважение, доверие и почит от всички членове на обществото. Съдиите следва и се приемат като хора с висок морал, етично поведение и безспорен авторитет, дотогава, докато с влязъл в сила съдебен акт не се докаже обратното. В случая е изнесена невярна, клеветническа информация за ищцата, при това по националното радио и радио В. и чрез интернет, с цел да се злепоставят доброто име, честта и достойнството на ищцата в качеството й на съдия.
Във връзка с направеното възражение за наличие на условия за спиране на производството по настоящето дело тъй като е налице висящо наказателно производство, образувано пред СГС по внесен обвинителен акт за извършени престъпления по чл.282 НК, чл.301, чл. 308 от НК, въз основа на което е образувано НОХД № 4962/2016г., изхода от което е обуславящ за изхода на настоящия правен спор, правилно МРС е приел за неоснователно, тъй като е налице влязла в сила присъда, задължителна за съда, установяваща извършването на деянието.
Ищцата е лице с чисто съдебно минало и спрямо нея няма влязла в сила присъда за извършено престъпление от общ характер. Тези обстоятелства са установени по безспорен начин в настоящото производство от приложените свидетелства за съдимост на ищцата.
Във връзка с изживяванията и емоциите, които е изпитала, след отразяването на процесното интервю на ответника, по делото в първоинстанционното производство са разпитани свидетели и изслушано заключение на вещо лице изпълнило съответната съдебно-психиатрична експертиза.
От показанията на свидетелката Л. Г. Ч. – майка на ищцата, се установява, че последната, че след като чула изнесеното от ответника в интервю, дадено на 17.01.2013г. по Радио В. се разплакала, била много тревожна, отслабнала с няколко килограма, имала главоболие, било й назначено медикаментозно лечение от психиатър, затворила се и не поддържала никакви контакти и приятелства, като някои от колегите престанали да я поздравяват. Свидетелката поддържа, че преди този случай дъщеря й била много слънчева, много контактна и отзивчива. Същата е категорична, че „това интервю ни притесни дотолкова, доколкото опетни името й в обществото ”.
Горното се установява и от показанията на свидетелката Е. А. – близка със семейството на ищцата, която твърди, че с даденото интервю на 17.01.2013г. на ищцата е била нанесена душевна и физическа травма, бил уронен авторитета й, като психически ищцата преживяла много тежко цялата тази ситуация. След този случай ищцата била много тъжна, депресирана, разстроена, ходила на лекар, който й назначил нужното лечение. Свидетелката установява, че ищцата била в дълбока депресия, дълго време ползвала болничен, дори според нея още не е преодоляла случилото се на 17.01.2013г.
От гореизложеното е видно, че ответникът И. Д. е осъществил фактическия състав на деликтната отговорност – вследствие противоправно поведение е причинил вреди на ищцата, изразяващи се в душевни страдания и накърняване на доброто й име, чест и достойнство, каквито тя безспорно е притежавала.
По делото е изслушано и заключение на вещо лице д-р В. В. изпълнило съответната съдебно-психиатрична експертиза. Съгласно заключението на експерта, изнесената на 17.01.2013г. информация и обвинения са се отразили негативно върху психичното и психологичното състояние на А. Р. ,като са провокирали появата на тревожно-депресивно-вегетативни смущения. Негативното влияние от процесната проява се проявява в психични и психологични смущения, променена социална роля и активност. Вещото лице поддържа, че стресът, притесненията и напрежението са оказали влияние върху цялостното психическо и физическо състояние на ищцата, като периодът от време, предвид наличната документация за ползвани болнични листове след 17.01.2013г., е фиксиран до 17.04.2013г.
Вещото лице е посочило също така, че с оглед отразеното в етапната епикриза от 17.01.2013година смесено тревожно-депресивно разстройство се съдържат данни, че е проведена консултация по повод възобновяване на тревожно- депресивна симптоматика във връзка с нова психотравмена стресогенна ситуация от служебен характер.В заключението си на л.11 от експертизата вещото лице е отбелязало, че с оглед отразеното в етапната епикриза е допустимо болестното отклонение на ищцата да е пореден епизод от установено рецидивиращо депресивно разстройство, като рискът на възобновяване на симптоматиката съществува и е свързан с патогенезата на евентуалните заболявания на ищцата. С оглед гореизложеното МОС приема, че ищцата е страдала от депресивно разстройство, което се е активирало отново след осъщественото от ответника деяние, което следва да се вземе предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Претърпените в резултат на противоправно поведение вреди представляват парично задължение от непозволено увреждане, което виновните причинители дължат. За причинителите възниква задължение да репарират причинените вреди, считано от датата на причиняването им и без покана.
При определяне на паричния еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди, следва да се отчетат следните факти: изявлението е направено в ефира на БНР, Радио В., което се излъчва на територията на област В.; поместването на материала в обедните новини на радиото като водеща новина; негативната оценка, съдържаща се в информацията, които са довели до засягане доброто име, честта, достойнството и авторитета й като съдия. Налага се изводът, че ищцата е претърпяла душевен дискомфорт, негативни емоционални преживявания, здравословното й състояние се влошило и е предизвикан нов епизод от установено рецидивиращо депресивно разстройство.
След като взе предвид установените факти, настоящата инстанция приема за равностоен еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди изцяло сумата в размер на 8 000 лева, поради което заявената като частична искова претенция, следва да бъде уважена до размер от 8000лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането -. 17.01.2013г. до окончателното издължаване на сумите, а над този размер до претендирания от 10 000лева следва да се отхвърли като неоснователна, в каквато и в тази част да се постанови отхвърлително решение.
По отношение на претърпените от ищцата неимуществени вреди настоящият съдебен състав намира, че определения от Районен съд –Монтана паричен еквивалент е правилен и съответства на общоприетите в съдебната практика критерии. Ето защо в тази част атакуваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 като се поставят следните въпроси: 1.При деликт от клевета при иск по чл.45 ЗЗД, налице ли е връзка на преюдициалност и основанията за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК между гражданското дело и наказателното дело, образувано срещу увредения, в който позорящите и клеветнически факти, предметна гражданското дело, са предмет на обвинението по наказателното дело – съответния престъпен състав по НК ?, и 2. За приложението на чл.52 ЗЗД ?
Сочи се съдебна практика.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касация А. Б. Р. не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че касационната жалба е подадена в законния срок.
Не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК.
По първия от поставените въпроси, а именно „При деликт от клевета при иск по чл.45 ЗЗД, налице ли е връзка на преюдициалност и основанията за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК между гражданското дело и наказателното дело, образувано срещу увредения, в който позорящите и клеветнически факти, предмет на гражданското дело, са предмет на обвинението по наказателното дело – съответния престъпен състав по НК ?, обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като с приетото в т.1 от тълкувателно решение №1/2017 от 09.7.2019 г. по тълк.д.№1/2017 г. по описа на Върховния касационен съд, ОСГТК, е прието, че „Въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо.“ В настоящия случай поставеният въпрос е неотносим, тъй като исковата молба е предявена в съда след влизане в сила на присъда по НЧХД №50395/2014 г. на Районен съд – Монтана, на 17.7.2015 г., а искът е предявен на 27.4.2016 г.
Освен това в производството по чл.45 ЗЗД и при наличие на влязъл съдебен акт по наказателно дело, относимо към предявения иск, е налице императивна норма/чл.300 ГПК/ относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Цитираната норма е ясна и категорична и задължителна за гражданския съд.
Вторият от въпросите е поставен бланкетно.
Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение до касационно обжалване относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
В настоящия случай размерът на присъденото обезщетение е съобразено с претърпените от пострадалата морални вреди.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№2747/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение по гр.д.№14/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: