О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 733
София, 09.07. 2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело № 913/2009 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. Ц процесуален представител на ищцата – от град М., против въззивно решение от 13.3.2009 г. по гр.д. №3410/2008 г. по описа на Софийския градски съд, Въззивно отделение ІV-А състав.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като съществен материалноправен въпрос се сочи този за давността при непозволеното увреждане при наличието на висящ наказателен процес, по който е предявен иск за неимуществени вреди несвоевременно. Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК – ТР №5/05.4.2006 г. по тълк.д. №5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС. Към изложението е представено посоченото тълкувателно решение.
Моли се за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответниците по касация – Х. Г. Х. и “С” А. , както и третото лице – помагач – ЗПА. “Б” не заявяват становища в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че е налице въззивно решение с обжалваем интерес над 1000 лева, поради което касационната жалба е допустима с оглед този критерий. Жалбата е подадена и в законния срок. Твърдяният от касационната жалбоподателка материалноправен въпрос е съществен, но въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въпросите за това кога възниква вземането за вреди от непозволено увреждане, кога се погасява по давност, какви са основанията за спиране или прекъсване на давностния срок са подробно изяснени в практиката на Върховния касационен съд. Не е имало съмнение с оглед ясната разпоредба на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, че вземането възниква от деня на откриване на дееца, както и че от същия момент то става и изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта. Не е необходимо авторството и деянието да се установяват по някакъв специален ред. Дори и деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок.
За разкриване на престъплението може да се образува наказателно производство. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД висящият съдебен процес е основание за спиране на погасителната давност и бездействието на кредитора в този период от време не се санкционира с неблагоприятната последица вземането му да се погаси по давност. Изискването на закона е да е налице висящ съдебен процес относно вземането, спрямо което тече погасителна давност. Наказателният процес относно престъпление, с което е осъществен и фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45, респективно чл.49 ЗЗД, не е съдебен процес относно вземането за вреди, което произтича от деликта. Съгласно чл. 1 от действащия към момента на деликта Наказателно-процесуален кодекс – ДВ, бр. 89/1975 г., отм. бр. 86/2005 г., и чл. 1 от новия НПК – ДВ, бр. 86/2005 г., в сила от 29.04.2006 г., целта на наказателното производство е да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона. Най-общо страни в наказателния процес са разследващите органи, прокурорът, съдът и лицето, извършило престъплението. Пострадалият, респективно неговите наследници, не са страни в наказателното производство. Те придобиват това качество, ако предявят граждански иск или встъпят като частни обвинители. Следователно наказателният процес не е съдебен процес относно вземането за обезщетение. Обстоятелството, че престъплението съставлява и деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД и е основание за гражданска отговорност, не е определящо за развитието на наказателния процес.вреждащото деяние е преди всичко деликт, а само в някои случаи може да се окаже, че осъществява и определен престъпен състав. Затова за правата на пострадалия или неговите наследници са меродавни преди всичко разпоредбите на гражданските закони, а само ако е налице встъпване в наказателния процес като граждански ищец – и разпоредбите на НПК. По тези съображения следва да се приеме, че за спирането на давността е необходимо да има съдебен процес относно вземането чрез предявяване на иск по реда на ГПК, или на граждански иск в наказателния процес, а не само образувано наказателно производство във връзка със същото деяние.
Аргумент в подкрепа на това становище е и обстоятелството, че пострадалият, респективно неговите наследници не са лишени от защита, тъй като остава възможността за предявяване на иска по общия ред. Облекчените условия, при които се разглежда гражданския иск в наказателния процес поради спестяване на държавни такси и използване на събрания доказателствен материал, са съображения от практическо естество и заради тях не може да се разширява понятието за съдебен процес относно вземането, което се има предвид от нормата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“, ГПК.
Ако давностният срок изтича, докато наказателното производство все още е висящо, пострадалият или неговите наследници трябва да предявят иска пред гражданския съд по реда на ГПК. От предявяване на исковата молба ще спре да тече погасителна давност за вземането. До приключване на наказателното производство гражданското дело следва да се спре съгласно чл. 182, б. „д“, ГПК. Ако наказателното производство бъде прекратено, без да се стигне до осъдителна присъда, гражданското дело следва да се възобнови, като се запазва ефекта от спиране на давността. Ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или с налагане на административно наказание, актовете на наказателния съд съгласно чл. 413 НПК – ДВ, бр. 86/2005 г. и чл. 222 ГПК са задължителни за гражданския съд, разглеждащ иска за обезщетение за вреди от деликта.
Ако пострадалият или неговите наследници предявят граждански иск в наказателното производство, ще е налице съдебен процес относно вземането му и това обстоятелство, а не висящото наказателно дело, е основание за спиране на погасителната давност.
Ако извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същ. Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент. Въпросът е фактически и се решава според всеки конкретен случай, като тежестта за доказване е на пострадалия. Допустими са всички доказателствени средства по ГПК. Поради това ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност.
В оглед изложеното обжалваното въззивно решение не противоречи на практиката на ВКС, поради което не са налице основания за допускането до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 13.3.2009 г. по гр.д. №3410/2008 г. по описа на Софийския градски съд, в.о., ІV-А състав по касационна жалба, вх. №17822/13.4.2009 г., подадена от Й. Е. К. от град М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: