Определение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.3
906_10_opr288.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1205
София, 18.11. 2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и десета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стоил Сотиров
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА Б.
ВЛАДИМИР Й.
разгледа докладваното от съдия Й.
гр.дело N 906 /2010 г.: и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. С. В. и М. К. В. срещу въззивно решение от 09.02.2010 г. по въззивно гр.д. № 637 /2009 г. на Б. окръжен съд, г. к., трети (въззивен) с-в., с което е потвърдено решение от 07.10.2009 г. и определение от 28.10.2009 г. по гр.д. № 4399 /2009 г. на Б. районен съд, с което жалбоподателите са осъдени да върнат на И. Д. Т. предоставените им по договор за заем за послужване посочени в решението помещения от апартамент в гр. Б. с посочен адрес и да заплатят съдебни разноски и държавна такса.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и излагат основания за това, както и основания за допускане на касационно обжалване, които ще бъдат разгледани по-долу.
И. Д. Т. оспорва наличието на основание за допускане до касационно обжалване.
Настоящият състав намира следното:
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и обжалваемият интерес по оценяемия иск във въззивното производство е над 1,000 лева.
В решението си въззивният съд е изложил мотиви за основателността на исковете и за законосъобразността на определението, с което са присъдени разноски и жалбоподателите са осъдени да заплатят дължимите за производството държавни такси.
Първият въпрос е материалноправен: как да се квалифицира състояние, в което едно лице живее в дома, в който се е родило без изрична покана от своите близки, дали е договор за заем за послужване и дали такова фактическо съжителство е конклудентно сключен договор за заем за послужване. Твърди се, че по този въпрос няма практика, поради което разглеждането му има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Този въпрос не е обуславящ изхода от спора, защото исковете са основани на твърдения, които съдът е приел за установени, че първият жалбоподател – ответник, който е внук на ищеца, е живял в апартамента на баба си от детските години, но после го е напуснал, заживял в друго жилище с приятелката си, с която после сключили брак, а по-късно, когато им се родило дете, баба му ги поканила и да живеят в нейното жилище и те се възползвали от поканата и се нанесли в него.
Твърдението за наличие на предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК също е неоснователно, защото в мотивите си въззивният съд се е позовал на практика на ВС и ВКС.
Като втори процесуалноправен въпрос се твърди, че е допуснато процесуално нарушение, че въззивният съд е отказал да обсъди гласни доказателства в тяхната съвкупност за това, че нямало изрична уговорка за заем за послужване, с това е допуснал процесуално нарушение, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 140 /23.03.2010 г. по гр.д. № 4755 /2008 г., І г.о. на ВКС. Такова оплакване е за неправилност по чл.281,т.3 ГПК, но като такова следва да бъде разгледано, доколкото решението бъде допуснато до касационно обжалване. В определенията си по чл.288 ГПК съдът не обсъжда процесуални нарушения.
Доколкото в това твърдение се съдържа въпрос – как въззивният съд следва да обсъжда свидетелските показания, то следва да се отбележи, че приетото от въззивния съд не е в противоречие с приетото в посоченото решение, а в съответствие с него – той е приел за установен релевантен за спора факт въз основа на обсъждане на всички свидетелски показания – че никой от свидетелите не твърди, че страните по делото са сключили договор помежду си (т.е. че не е установено наличието на уговорки за такъв договор), но въззивният съд е изложил доводи, основани на посочена практика на ВКС за това, че договорът за заем за послужване е сключен с конклудентни действия – след като ответниците са заживели в апартамента след поканата.
От това е видно, че и това твърдение, доколкото е процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, не е обуславящо изхода от спора, защото съдът е основал извода си за наличие на договор на преценка в съответствие с посочена практика на ВКС на други факти.
Третият изведен въпрос е процесуалноправен : допустимо ли е съдът да се самосезира по допълване на решението в частта за разноските, респективно с изменение на решението по чл.248 и чл.258 ГПК. Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос няма практика, поради което е налице хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Въззивният съд не е допълвал, нито изменял решението си, а с него се е произнесъл по частна жалба на жалбоподателите срещу определение на първоинстанционния съд, постановено в срока за обжалване на решението, с което съдът ги е осъдил да заплатят на ищеца деловодни разноски (150 лева), а на съда – държавна такса (80 лева), което е пропуснал да направи в решението си (в диспозитива), но за което е изложил мотиви. Въззивният съд е изложил съображения, че определението е законосъобразно и го е потвърдил, кота е приел, че представлява допустима поправка на допусната очевидна фактическа грешка по реда на чл.247 ГПК. Поставеният въпрос е разрешен с разпоредбите на чл.77 и чл.247 ГПК, които са ясни и съответстват на разпоредбите на чл.60 и чл.192,ал.2 на отменения ГПК, по приложението им има последователна практика, на която разрешението, дадено от въззивния съд съответства, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
С оглед изхода от спора касационните жалбоподатели нямат право на разноски, а ответникът не е поискала присъждането на разноски, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение от 09.02.2010 г. по въззивно гр.д. № 637 /2009 г. на Б. окръжен съд, г. к., трети (въззивен) с-в..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.