ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1139
София, 02.11. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА СТОИЛОВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 394 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Община А., приподписана от адвокат Н., срещу въззивното решение на В. апелативен съд /ВТАС/ от 10.ХІІ.2009г. по в.гр.д. № 481/2009г.
Ответникът по касационната жалба Р. П. С. от гр.А. е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С атакуваното решение Габровският ВТАС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на Ловешкия окръжен съд по гр.д. № 56/2008г. в отхвърлителната му част за разликата над 35574лв. до 65100лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Община А. да заплати на Р. С. и сумата 29526лв., представляващи направените от него разноски за извършване на подобрения в имот – рибарник от около 8000 кв.м, ведно с прилежащата площ, представляващ УПИ ХVІ кв.32, целият от 40740 кв.м, отреден “За парк” по плана на гр.А., кв. “З. река”, дължими на основание Договор за наем на воден обект от 09.VІІ.2003г. и анекс към него от 19.ХІІ.2003г., както и 3815.13лв. разноски, и е оставил в сила първоинстанционното решение в уважителната му част за сумата 35574лв. и в отхвърлителната му част за разликата над 65100лв. до пълния предявен размер 77840лв.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че искът е за присъждане на стойността на разходите на ищеца за подобренията, извършени от него като наемател на имота на ответника по сключения помежду им договор за наем и анекс към него, според които извършените подобрения след прекратяване на договора остават за наемодателя, който заплаща на наемателя стойността им по цени към момента на прекратяването. Страните са били наясно при сключването на договора, че в имота следва да се извършат значителни подобрения, за да се постигне условието на договора – той да се използва за спортен и любителски риболов. Били са наясно, че предвид качеството на наемател на лицето, извършващо подобренията, те ще останат в собственост на наемодателя и ще следва да бъдат заплатени от него, за да се избегне обогатяването му за сметка на направените от наемателя разходи. За подобренията, описани в молбата на ищеца от 26.VІІІ.2003г., Общината е дала съгласието си с писмо № 1373/16.Х.2003г., независимо от посоченото в писмото “след предоставяне на Разрешително за ползване на воден обект по ЗВ от Б. дирекция Плевен”. С оглед предвидения в ЗВ специален разрешителен режим за ползване, изискващ изпълнение на определени изисквания и съгласувателни процедури, в наетия обект първо е следвало да бъдат извършени редица подобрения, а след това да се започне процедура по издаване на разрешително за ползване. Издаването на разрешение за строеж за част от СМР също не е условие за даденото съгласие, нито пък липсата на такова разрешение обосновава извод за липса на съгласие, защото в случая Общината действа като гражданскоправен субект. Издаването на разрешение за строеж би имало значение в административна процедура по проверка на неговата законосъобразност, каквато в настоящото производство съдът не прави с оглед предмета на спора по делото. А и по делото няма данни за констатация на компетентните органи за липса на разрешение за строеж или на одобрени проекти за някои от СМР, или за каквато и да било незаконност на строежа в обекта.
В изложението на Община А. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че по въпроса за иска, който може да предяви подобрител на недвижим имот, нямащ качеството на владелец, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 6/1974г. по гр.д. № 9/74г. и ППВС № 1/1979г., според които право на обезщетение по чл.72 и чл.74 от ЗС има само владелецът, а не и държателят. Въззивният съд не е изяснил въпроса дали ищецът е владелец или държател, презумпцията на чл.69 от ЗС е, че до доказване на противното този, който държи вещта, я държи като своя и следователно я владее, наличието на правоотношения от договор не освобождава съда от задължението да провери дали вещта не се владее от лицето, упражняващо фактическа власт. Съдът не е посочил правната квалификация на иска, което е в противоречие с решение на ВКС І ТО по т.д. № 313/2008г., според което съдът е длъжен да посочи квалификацията на иска, който може да предяви подобрител на имот, нямащ качеството на владелец. Атакуваното решение е в противоречие с решение на Соф.ОС по гр.д. № 467/2007г., с което са отхвърлени исковете за присъждане на подобрения, тъй като те представляват незаконен строеж, подлежащ на премахване, а и не са представени доказателства за наличие на строителни книжа относно извършените СМР, както и такива да са извършвани за сметка на ищеца. Според С. не е подобрение незаконен строеж, подлежащ на премахване, освен ако собственикът на имота желае да ги запази. Решението е в противоречие и с решение на ВС по гр.д. № 2349/1972г. І ГО, според което собственикът не е длъжен да плаща подобрения, които се явяват незаконен строеж и който ще бъде премахнат. Искането, направено с въззивната жалба, за нова експертиза, която да отговори необходимо ли е издаване на разрешение за строеж на извършените от ищеца СМР, е оставено без уважение с мотив, че по делото са извършени няколко експертизи, въпреки че никоя от тях не е отговорила на този въпрос.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. От значение за изхода на делото е въпросът, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, но не и такива за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд не е задължен да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му. Касационно обжалване не се допуска по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът. /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай релевираните от касатора в изложението му въпроси не отговарят на посочените изисквания.
Действително въззивният съд изрично не е посочил в атакуваното решение правната квалификация на предявения иск. Този въпрос, обаче, не е съществен за изхода на делото. С оглед посоченото в решението, че претендираната сума се основава на сключен между страните договор за наем, че тя представлява стойността на разходите на ищеца за подобренията, извършени от него в наетия имот, че те ще останат в собственост на наемодателя и ще следва да бъдат заплатени от него, за да се избегне обогатяването му за сметка на ищеца, се налага извод, че въззивният съд е възприел и разрешил правния спор между страните на основание чл.59 от ЗЗД.
Не е налице и твърдяното противоречие с ПП 6/1974г. и ПП 1/1979г. Съобразено е от въззивния съд, че ищецът още в исковата си молба е заявил претендираните подобрения не като владелец, а като държател въз основа на сключения с ответника договор за наем, като е присъдил разходите за подобренията /в съответствие с чл.59 от ЗЗД и ПП 1/1979г./, а не сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения /каквото е предвиденото в чл.72 и чл.74 от ЗС и разрешението, дадено с ПП 6/1974г./. С оглед на това съдът не е бил длъжен да изяснява и проверява дали вещта не е била владяна от ищеца.
Не е налице противоречие с решенията на Соф.ОС по гр.д. № 467/2007г. и на ВС по гр.д. № 2349/1972г. І ГО. Това е така с оглед изводът на въззивния съд за липсата на данни по делото за каквато и да било незаконност на строежа в наетия от ищеца имот, който извод касаторът не е релевирал по съответния ред като основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че не е от значение в тази връзка отказът на съда с определение от 07.VІІІ.2009г. за допускане на поисканата от касатора с въззивната му жалба съдебно-техническа експертиза по въпроса “необходимо ли е издаване на разрешение за строеж за конкретно посочени СМР” – дори отговорът да е положителен, той не би установил сам по себе си незаконност на строежа, тежестта за представяне на данни за каквото е на ответника по силата на чл.127 ал.1 от ГПК /отм./.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на В. апелативен съд, ГО, № 205 от 10.ХІІ.2009г. по гр.д. № 481/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: