ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1057
С., 13.10. 2010г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА СТОИЛОВА
М. ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 476 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Т. като процесуален представител на Д. П. Н. и Б. П. Н., и двамата от С., срещу въззивното решение на СГС от 18.ХІІ.2009г. по в.гр.д. № 3482/2008г.
Ответникът по касационната жалба С. община – Район „С.” е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
При произнасянето по допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С атакуваното решение СГС по въззивни жалби на ищеца и на Б. Н. е отменил решението на СРС от 11.VІ.2008г. по гр.д. № 15472/2008г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Б. Н. и Д. Н. да заплатят на С. община на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД общо 2800лв., дължими за ползването без основание в периода 01.ІІ-2006г. – 31.V.2007г. на тротоарна площ от 3.20 кв.м, попадаща под преустроен магазин, находящ се в С., ул.”Л.Каравелов” № 1, ведно със законната лихва, считано от 06.VІІ.2007г. до окончателното изплащане, както и разноски, и е отхвърлил претенциите срещу двамата ответници за присъждане на 120.50лв. мораторна лихва за периода до 06.VІІ.2007г. Присъдени са такси и разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че процесната площ като тротоарна част от улицата е публична общинска собственост, която ответниците ползват без основание и са се обогатили за сметка на ищеца с присъдената сума. Като неоснователно е оценено възражението на ответниците, че са собственици на тази площ – тя попада извън границите на възстановения по реда на З. на техния наследодател имот, от който са възстановени идеални части, принадлежащи към реституирания магазин, и в двата нотариални акта /от 1994г. и от 2006г./ ясно е посочено, че реституираното дворно място е имот пл. № 19, в който по всички представени неоспорени скици – извадки от регулационни и кадастрални планове – тази площ не попада, те не са придобили тази част по присъединяване – такова би имало само в случай на придаване по регулация, каквато не е извършена, а фактическото завземане на част от поземлени имоти от съседи на същите не е присъединяване, а може да бъде само начало на давностно владение, каквото за части от регулирани имоти е изключено.
В изложението на касаторите по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд неправилно е приложил пар.2 ал.1 и ал.2 от ПЗР на ГПК, като разгледал въззивните жалби, подадени след изменението на ГПК /по ДВ бр.50/2008г./, по процедурата по отменения ГПК, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съдът игнорирал разума на закона относно тежестта за главното доказване от ищеца. С представените от последния доказателства той не се легитимира като собственик на процесната площ, тя е на ответниците, видно от представените от тях неоспорени два нотариални акта и неоспорено заключение на вещо лице, до отпадане валидността на нотариалните актове и при липсата на годен документ, легитимиращ ищеца като собственик, се налага безспорен извод за неизпълнение от ищеца на задължението му за главно доказване, СГС в нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до нарушение на материалния закон, е удовлетворил недоказаната претенция на общината. Нарушението на материалния закон е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Имотът на ответниците не е бил отчуждаван и актуван като държавен, представеният акт за държавна собственост касае друг имот. Съдилищата следвало да призоват като страна в процеса съпругата на Д. Н. В. Н., която като съсобственик на процесния имот по нот.акт № 92/2006г. е необходим другар, което нарушение прави допустимо касационното обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай релевираният от касаторите процесуалноправен въпрос по приложението на пар.2 ал.1 и ал.2 от ПЗР на ГПК е съществен по принцип, но не е от значение за изхода на разглеждания спор. Това е така с оглед на обстоятелството, че във въззивното производство никоя от страните не е искала допускането на доказателства и такива не са събирани, а в предвидените с новия ГПК ограничения в тази насока се състои основната разлика с процедурата по отменения процесуален закон.
По въпроса за неконституирането на съпругата на единия ответник като необходим другар не са налице предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване. Това основание за допускане е налице при липса на съдебна практика, или практиката не е в съответствие със смисъла на закона и се налага изоставянето й, или при непълнота или неяснота на приложимия закон, което налага тълкуването му. В изложението на касаторите не се съдържат съображения за наличието на която и да било от тези хипотези.
Останалите релевирани в изложението на касаторите съображения представляват твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закони, както и за необоснованост с оглед изразената от тях преценка на представените доказателства и виждането им за безспорно установено по делото, че те са собственици на процесната площ. Те, обаче, са основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК и се подлагат на касационен контрол, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК на касатора не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, ГО, ІV-Г състав, от 18.ХІІ.2009г. по гр.д. № 3482/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: