2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 618
гр. София, 05.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 937 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 218а ал. 1 б. “а” от ГПК (отм.).
Образувано е по жалбата на Е. П. Г., В. М. К., Е. М. К. – тримата от[населено място] и Ж. М. В. от[населено място], против въззивното решение № 328 от 28 декември 2007 г., постановено по гр.д. № 764 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2006 г., с което е оставено в сила решение № 329 от 23 декември 2003 г., постановено по гр.д. № 287 по описа на районния съд в[населено място] за 2003 г.
В жалбата се сочи касационното основание по чл. 218б ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.) – неправилност на решението поради допуснати нарушения на материални закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост. Касаторите изтъкват, че незаконосъобразно е отречена валидността на решение на поземлената комисия, което създава право на собственост и е задължително за съда, като съдът няма право да преценява правилността му; ответниците не противопоставят свои самостоятелни права върху същия имот и признават, че го държат; органът на поземлена собственост е извършил идентификация на притежавания от наследодателката на касаторите имот; писмените доказателства установяват на кой от ответниците кой имот е предоставен; липсват мотиви за втория предявен иск за заплащане на обезщетение за ползване.
Ответниците В. П. Я., Д. Р. П., П. Л. П. – тримата от [населено място] и П. И. К. от[населено място], общ. Видин, не дават отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.).
Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лица, легитимирани да подадат жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение.
За да постанови решението си въззивният съд приел, че процесният имот не е установено да е собственост на ищците, защото възстановеният от поземлената комисия имот не е идентичен с имота по нотариалния акт от 1931 г. на наследодателката на ищците; възстановеният на ищците имот е идентичен с поземлен имот по помощния кадастрален план, като ответниците ползват земеделска земя в[населено място], без да е установено, че това е точно земеделската земя, възстановена на наследниците на Левашка; не е установено коя част от имота владее всеки от ответниците и за какъв период. Съдът не се е произнесъл по иска по чл. 59 от ЗЗД. С допълнително решение без номер от 31 март 2010 г. въззивният съд е отхвърлил и иска за заплащане на обезщетение по реда на чл. 59 ЗЗД с мотива, че неоснователността на ревандикационния иск води до неоснователност и на този иск.
Съдът е сезиран с ревандикационен иск за собственост по реда на чл. 108 от Закона за собствеността и с иск за заплащане на обезщетение за ползване по реда на чл. 59 от ЗЗД. В исковата си молба касаторите сочат, че, в качеството им на наследници на Жоица С. Левашка, са собственици на земеделски имот, възстановен им от поземлената комисия, но ответниците ползвали имота без правно основание, въпреки множеството покани, отправени до тях. Иска се обезщетение за ползване от датата на възстановяването на имота до предявяването на иска в размер на 3200 лева.
Касационната жалба е неоснователна.
Не е спорно, че с решение № 27а от 19 май 1993 г. на наследниците на Жоица Левашка било възстановено лозе от 6,8 декара в землището на[населено място], м. “Песъците”, при съседи улица от две страни, наследници на М. Николова, наследници на А. И. и имот с неизяснен собственик. Пред въззивния съд е представен нотариален акт от 1931 г., според който Жоица С. М. закупила лозе от 6 декара и нива от 1 декар в[населено място], м. “Песъка”, при съседи П. Сурдов, Д. И., наследници на П. Д. и път. Ответникът Д. П. признава, че държи част от около 450-500 кв.м., като в нея има изграден масивен обор и насадени лози. Разпитаните пред първата инстанция двама свидетели сочат, че познават процесния имот, но не го индивидуализират и не знаят кой го ползва. Установена е идентичността на възстановения имот с имота по помощния кадастрален план на[населено място], изготвен за възстановените земеделски земи. По помощния кадастрален план ответниците са записани като ползватели на части от процесния имот.
В първото по делото заседание процесуалните представители на ответниците П. и Я. са оспорили активната материалноправна легитимация на ищците и са посочили, че не упражняват фактическа власт върху имота. Впоследствие ответниците Я., П. и К. са посочили, че ползват имот, даден им от ТКЗС, но не знаят чия собственост е.
Не може да се сподели твърдението на касаторите, че решението на поземлената комисия е задължително за съда, като неговата правилност не подлежи на преценка. Това становище е отречено с решение № 461 по гр.д. № 753 за 2009 г. по описа на ІV ГО, постановено по реда на чл. 291 ГПК, в което е дадено задължително тълкуване по този въпрос – при разрешаване на гражданскоправния спор за собственост на имот, който е възстановена земеделска земя, съдът не е обвързан с решението на органа по възстановяване на собствеността. Решаващият граждански съд упражнява косвен съдебен контрол за законосъобразността на постановеното възстановително решение и е длъжен да прецени дали са били налице условията за връщане на земята с решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността. Това означава, че при сторено оспорване на материалноправната легитимация на ищците от ответната страна, върху ищците тежи доказателствената задача да ангажират такива доказателства, които да сочат, че наследодателката им Жоица С. Левашка е била собственик на имота към момента на внасянето му в ТКЗС. Подобни данни не са предоставени от ищците, като усилия да се съберат доказателства относно начина на обработване на имота преди колективизацията, неговите граници и периода на осъществявана върху него фактическа власт и от кого, изобщо не са били предприемани от ищцовата страна. Обстоятелството, че поземлената комисия вероятно е извършила идентификация на имот, претендиран като собствен на Левашка, не отменя задължението на ищците при налично оспорване да докажат правата на наследодателката си. Идентичността на възстановения имот и имота по нотариалния акт от 1931 г. също не е установена, след като съседите на имотите са различни. Тъй като активната материалноправна легитимация по спора по този начин не е била установена, е без значение, че писмените доказателства установяват на кой от ответниците кой имот е предоставен.
Неоснователността на ревандикационния иск води до неоснователност и на предявения иск за заплащане на обезщетение за ползване на имота без основание.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 328 от 28 декември 2007 г., постановено по гр.д. № 764 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2006 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: