О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 368
София, 18.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 2780/2016 год.
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от [община], представлявана от кмета – С. Р., приподписана от адв. Д. Д., против определение № 219/28.04.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 174/2016 г. по описа на Апелативен съд-Б., с което е оставена без уважение частната жалба на [община] против разпореждане от 24.03.2016 г., постановено по гр.д. № 347/2014 г. по описа на Окръжен съд- Сливен, с което е отказано възстановяването на държавна такса.
В частната касационна жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулиран следния въпрос: „Разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4, предл. 1 ГПК, визира ли облигационни искове извън тези, касаещи вещни права върху недвижими имоти, и приложимо ли е при тези искове правилото на чл. 71, ал. 2 ГПК при определяне на държавната такса“. Позовава се на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с възприетото в ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС,а алтернативно заявява, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по частна касационна жалба – [фирма], [фирма], [фирма], Й. Д. Р., Д. Р. Р. и Д. Р. Р. не са подали писмен отговор и не изразят становище.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирани страни, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3 ГПК.
Въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу първоинстанционно разпореждане, с което Окръжен съд – Сливен е отказал да възстанови държавна такса, за която ищецът твърди, че е надвнесена. Посочил е, че производството по делото е образувано по искова молба на [община] против [фирма], [фирма] и [фирма] по иск за прогласяване на нищожността на Споразумение от 16.05.2012 г. между ответниците и Р. Д. Р. и ГД „С.“ за прехвърляне на вземанията им към [община], произтичащи от договори, описани в приложение № 3 на [фирма] ,поради противоречие с чл. 26, ал. 1 ЗЗД и ЗОП. При условията на евентуалност е предявен иск за прогласяване на нищожността поради липса на предмет на посоченото споразумение на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Съдът е приел за безспорно обстоятелството, че предявените искове са облигационни и нямат за предмет вещни права върху недвижими имоти. Посочил е, че цената им се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, а правилото на чл. 71, ал. 2 ГПК за определяне на дължимата държавна такса е неприложимо. При тези съображения е оставил без уважение подадената частна жалба срещу първоинстанционното разпореждане, с което се отказва възстановяване на надвнесена държавна такса.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Формулираният от касатора въпрос се отнася до определянето на дължимата държавна такса по облигационните искове, предвидени в чл. 69, ал. 1, т. 4, предл. 1 ГПК и отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице обаче претендираните специални основания за допускане до касационна проверка на обжалваното определение. Разрешението на въззивния съд не противоречи на дадените задължителни указания за тълкуване на закона, обективирани в т. 1 Б на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС,поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото тълкувателно решение е направен подробен сравнително-правен анализ на разпоредбите на процесуалния закон в редакцията му от 1952 г. и 2008 г. Прието е, че разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК следва да бъде тълкувана корективно с оглед целта на законодателя и да се прилага включително и за всички облигационни искове, при които цената на иска се определя по реда на чл.69, ал.1, т.2 ГПК, каквото е било предвиденото правило в чл. 55, ал.1, б.”б” и „г” от отменения ГПК. Изрично е посочено, че точната воля на законодателя е била да се запази действалият до отмяната на ГПК от 1952 г. режим на държавните такси не само по исковете за собственост, а и по всички искове, които по отменения ГПК са били таксувани върху една четвърт от данъчната оценка на имота – предмет на иска или на договора. В настоящия случай предмет на делото е валидността на сключен договор за прехвърляне на вземания. Липсва съмнение и в теорията и практиката, че облигационните искове не попадат в предметния обхват на чл. 71, ал. 2 ГПК, както и че дължимата държавна такса за воденето на делото се дължи върху цената на иска на основание чл. 71, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4, предл.1 ГПК по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор цената на иска се равнява на стойността на договора. Разпоредбите на чл. 71, ал. 2 вр. чл. 69, ал.1, т. 4 ГПК са ясни и безпротиворечиви и не е необходимо допълнителното им тълкуване, поради което не е налице и претендираното алтернативно специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение
№ 219/ 28.04.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 174/2016 г. по описа на Апелативен съд-Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: