О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 981
гр. София 13.12.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 10 декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1989 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата М. С. К., чрез адв.Е. Д. против решение от 16.11.2017 г. по гр.дело № 4836/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № I-48-71/24.06.2015 г. по гр.дело № 10019/2014 г. на Софийски районен съд в частта, с която М. С. К. е осъдена да заплати на основание чл.45, ал.1 ЗЗД на А. Г. Д. сумата 1000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на изнесени неверни твърдения от ответницата в статия „Професорите са късметлии-преди ги пращаха в лагери” на стр.9 от в.”Жълт труд”, бр.49/04.12.2013 г. и във вечерното информационно издание „Нюзрум” по тел.канал „N. 7”, излъчено на 02.12.2013 г., както и в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 248 лв. разноски по делото за първата инстанция, както и да му заплати сумата 116 лв. разноски за въззивната инстанция.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо това се отхвърли предявения иск срещу жалбоподателката изцяло, като неоснователен.
В изложението са формулирани въпросите: Обществено укоримо ли е изразяването на оценка за определени факти от нечие поведение? Според жалбоподателката нито един от цитираните изрази няма унизителен характер, поради което и не накърнява общо възприетите морални и етични принципи. Сочи, че според практиката на ВКС не може и не следва да се третират като обида или клевета разгласяването на „общи съждения, мнения, умозаключения, предположения, общи епитети”. Поддържа, че ответникът има право да изрази критично отношение в рамките на общоприетото, което впоследствие обосновава със собствените си лични възприятия за поведението на ищеца. В изложението се сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК, че въпросите са решени в противоречие с други решения на съдилищата. Цитирано е решение на ВКС – Р-17-11-1 н.о.
Ответникът по касационната жалба А. Г. Д., чрез адв.А. А. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Срещу въззивното решение на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решението от 24.06.2015 г., постановено по гр.дело № 10019/2014 г. на Софийски районен съд в уважената част на предявения иск от А. Г. Д. срещу М. С. К. с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 4000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и вместо отменената част искът е отхвърлен за посочената сума е подадена насрещна касационна жалба от ищеца А. Г. Д., чрез адв.А. А.. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е ако се допусне до разглеждане подадената касационна жалба от ответницата да се допусне и разглеждане на насрещната касационна жалба. Да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част по поставените въпроси в изложението, да се отмени решението в обжалваната част и вместо това се уважи предявения иск с правно основание чл.45 ЗЗД за общата сума от 5000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
В изложението са поставени правните въпроси:1.как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на увреждане на доброто име чрез разпространени в медиите клеветнически твърдения, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. какво е значението на осъждането на ответника по деликта и има ли осъждането ефект на репарация за претърпените от ищеца неимуществени вреди, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са и са приложени ППВС № 4/1968 г., решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответницата М. С. К. не е изразила становище по насрещната касационна жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба на ответницата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, а насрещната касационна жалба на ищеца е подадена в срока по чл.287,ал.2 ГПК от легитимирани страни и са процесуално допустими.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявен иск с пр. осн. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на изнесени неверни твърдения от ответницата в статия „Професорите са късметлии-преди ги пращаха в лагери“ на ст. 9 от в. „Жълт труд“, бр. 49/04.12.2013 г. и във вечерното информационно издание „Нюзрум“ по тел. канал „N. 7“, излъчено на 02.12.2013 г.
От фактическа страна е прието за установено от приложеното по делото писмо с изх. № КИ-К-14-620 от 13.01.2014 г. от председателя на комисията за разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА), адресирано до А. Д., че след извършена проверка от комисията не са открити документи, установяващи принадлежност на ищеца към органите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, съгласно разпоредбите на чл. 25 от Закона за достъп и разкриване на документи и за обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Прието е също от приложеното писмо с изх. № КИ-Ч-13-19435/20.12.2013 г. от председателя на КРДОПБГДСРСБНА, че след извършена проверка от страна на комисията не са открили и документи, установяващи събиране на информация за ищеца от органите по чл. 1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА.
Съдът е приел от приложеното решение № 327/14.03.2012 г. на КРДОПБГДСРСБНА, че е извършена проверка на лица по чл. 3, ал. 2, т. 3 и чл. 21, ал. 2 от ЗДРДОПБГДСРСБНА- ректорите, заместник-ректорите, деканите, заместник-деканите, директорите на филиали, директорите на департаменти и ръководителите на катедри в държавни и частни университети. Приел е също, че с решението се установява и обявява принадлежността към органите по чл. 1 от ЗДРДОПБГДСРСБНА на 34 лица, като в решението не е посочено името на ищеца, който е бил сред проверяваните лица в качеството си на декан на Философския факултет в СУ „Св. К. О.“ за периода 2003-2011 г.
Прието е, че по делото е представена статия „Професорите са късметлии-преди ги пращаха в лагери“ публикувана на стр. 9 от в. „Жълт труд“, бр. 49/04.12.2013 г., че същата е публикувана в рубриката „На висок глас“, като под рубриката е поместена снимката и името на проф. М. К.. Съдът е приел, че в статията е посочено следното:”…Не се правете, че не знаете-проф. Д., проф. К. и да не изреждам всички ваши заместник-ректори, декани и професори, които са с досиета в ДС…“.
Посочил е, че по делото е представено опровержение от проф. А. Д., публикувано на стр. 11 от в. „Жълт труд“, бр. 5/29.01.2014 г., което е публикувано във връзка със статията „Професорите са късметлии-преди ги пращаха в лагери“ в същия вестник от бр. 49/04.12.2013 г., че в опровержението изрично е посочено, че ищецът не принадлежал към Държавна сигурност и нямал досие, за което обстоятелство бил проверяван от КРДОПБГДСРСБНА в качеството му на декан на Философския факултет за периода 2003-2011 г.
Възприета е изслушаната пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза изготвена от П. В. – специалист в областта на криминалистиката в О. – СДВР. С оглед на тази експертиза е прието, че е свалено на хартиен носител съдържанието на предаването „Кой и защо извади пияните професори от СУ“, което представлява разговор/интервю на водещите с проф. М. К. по тел. канал „N. 7“, излъчено на 02.12.2013 г., че в експертизата е посочено, че фонетичната информация от разговорите на водещите с проф. К. била записана дословно. В експертизата са посочени следните изказвания на ответницата: „…искам да прибавя че професор Д., който е декан на философския факултет който първи подкрепи открито а… окупацията на университета и за който в това студио казах че първо нека студентите да прочетат неговото досие в държавна сигурност и тогава да слагат неговото име за подкрепа до техния протест…“, както и„…Това са всичките професори които вече се разкриха че …как да кажа че подучват студентите… това са К. Я..… този Д., който е с досие а… Г. К. от философския факултет, който е с много дебело досие което също… сега да не изреждам всичките заместник ректори…“. Посочил е, че от интервюто става ясно силно негативното отношение, което има ответницата към хората с досиета в бившата Държава сигурност, които съгласно интервюто „…доносничели…“.
За установяване на емоционалното състояние на ищеца вследствие на разпространените твърдения, както и относно професионалната кариера и отношението което имали студенти и преподаватели към него вследствие на разпространените твърдения съдът е възприел показанията на свидетелката М. С. и свидетелката М. Й..
Обсъдени са и показанията на разпитаната свидетелка пред въззивния съд З. Д..
От правна страна е прието, че за основателност на иск за деликтна отговорност е необходимо наличието на елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД – ответникът с деянието си, действие или бездействие, виновно да е причинил вреда на ищеца, съответно да е налице и причинна връзка между вредата и виновното деяние на ответника. Посочил е, че елемент от състава е виновността на поведението на ответника, че съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, тя се предполага по отношение причинителя до доказване на противното.
Прието е, че за да се установи наличието на противоправно деяние е необходимо установяването на нарушение на нормативно установено задължение. За да формира извод за противоправност на действията на ответницата, описани в исковата молба въззивният съд е изследвал относимите към случая наказателни състави. Посочил е, че в случая при установяване на поведение, покриващо състав на престъпление, то ще се докаже наличие на противоправно деяние. Според съда съставите на обидата и клеветата се осъществяват чрез различни изпълнителни деяния и деянието е един от разграничителните критерии между тях.
Приел е, че посегателството при обидата се изразява в казване или извършване на нещо унизително за честта и достойнството на другиго в негово присъствие, т. е. само чрез действие. Приел е също, че в закона не е посочено конкретно по какъв начин следва да е отправена обидата, че това може да стане чрез думи – епитети, псувни, ругатни, сравнения, квалификации, или действия – жестове, мимики и др., които са унизителни за пострадалия.
Прието е, че клеветата, за разлика от обидата, се извършва като се разгласи неистинско позорно обстоятелство за другиго или му се припише неизвършено престъпление. Под „разгласяване“ според съда в практиката се разбира довеждане до знанието на трето лице на неистинските позорни факти или обстоятелства, отнасящи се до личността на пострадалия, като деянието би било съставомерно и когато тези факти, се изнасят като слух или съмнение. Посочил е, че позорното обстоятелство е твърдение за наличието на определен факт за пострадалия, който да е от естество да накърни доброто му име в обществото, че твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. Изведен е извод, че предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти. Прието е, че за разлика от обидата, за съставомерността на клеветата, е без значение дали засегнатият е узнал или не клеветническите твърдения спрямо него, че деянието е довършено, когато тези твърдения са възприети, узнати от трето лице или от повече лица. Според съда за да е съставомерно деянието е необходимо, разгласените факти обстоятелства, освен позорящи, да бъдат и неистински, че в противен случай, деецът няма да носи наказателна отговорност – ако се установи тяхната неистинност.
Съдът е приел, че и обидата и клеветата са умишлени деяния, че при обидата е необходимо деецът да съзнава, че казаните от него думи или извършените действия са обидни, унизителни за лицето, да съзнава, че те могат да бъдат възприети от това лице, като цели това или му е безразлично. Посочил е, че клеветата е възможна както при пряк, така и при евентуален умисъл, че при прекия умисъл деецът не е необходимо да е съзнавал неистинността на позорните обстоятелства.
Прието е, че с разпоредбите на чл. 39 – 41 от Конституцията на Република България се уреждат права и свободи на гражданите, всяко от които е конституционно гарантирано и се ползва с еднаква тежест спрямо останалите. Приел е, че възможната колизия на прокламирани права – в случая между свободата на словото от една страна и засягане, чрез упражняването ? на правата и доброто име на гражданите, от друга, е уредена с чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република България,че с тези разпоредби изрично е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени ценности-каквито са правата и доброто име на гражданите. Посочил е, че прокламираната с чл. 40, ал.1 от Конституцията на Република България свобода на печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси, че нейното съдържание не включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права. Приел е, че въпросът за баланса на посочените конституционно защитени ценности се решава конкретно въз основа на обстоятелствата на всеки отделен случай. Прието, че за преценка основателността на исковата претенция, съдът следва да съобрази доводите относно разграничение на изнесената информация като факт или мнение, че при спор за причинени вреди от изнесена в публичното пространство информация, съдът е длъжен да съобрази, че на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, че те могат да ангажират деликтната отговорност на разпространилото ги лице само ако са неверни и позорят адресата. Според въззивния съд оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, че те могат да ангажират отговорност само ако представляват обида.
Прието е, че в случая е установено, че ответницата във вечерното информационно издание „Нюзрум“ по тел. канал „N. 7“, излъчено на 02.12.2013 г. е заявила че ищецът „има досие в Държавна сигурност“, че от интервюто става ясно силно негативното отношение, което има ответницата към хората с досиета в бившата Държава сигурност, които съгласно интервюто „…доносничели…“. Прието е също, че от целия контекст на разговора се установява, че тези обстоятелства са посочени именно като клеветнически, позорящи личността на ищеца.
По отношение на статията „Професорите са късметлии-преди ги пращаха в лагери“ публикувана във в. „Жълт труд“, бр. 49/04.12.2013 г. съдът е приел, че по делото безспорно е установено, че същата е възпроизвела интервюто на ответницата, дадено пред телевизия „N. 7“, излъчено на 02.12.2013 г. и представлява публикуване на самото интервю, като в статията отново се намира израза: „Не се правете, че не знаете – проф. Д. и проф. К. и да не изреждам всички ваши заместник-ректори, декани, професори, които са с досиета от ДС“. Прието е за установено от показанията на св. Д., че в статията има редакторска намеса, тъй като същата е свалена от телевизионния ефир, че тази намеса е необходима, тъй като използвания език в говоримата реч в интервюто следва да се приведе във вид, подходящ за печатно издание. Прието е, че независимо от обстоятелството, че в статията има редакторска намеса не е оборена презумпцията в чл. 6, ал. 1 от ЗАПСП. Прието е също, че в случая редактирането на текста не може да влияе върху авторството, че самото редактиране не е резултат на творческа дейност и не представлява обект на авторско право. Взети са предвид разпоредбите на чл. 9 от ЗАПСП, според които, когато преработките на произведението отговарят на изискванията за закрила като обект на авторско право, то самата преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. С оглед на това според съда дори да бъде прието, че в случая преработката на текста може да бъде обект на самостоятелно авторско право, какъвто не е настоящият случай това не влияе върху авторството на първоначалния текст. Посочил е, че сравнявайки статията публикувана във в. „Жълт труд“, бр. 49/04.12.2013 г. с телевизионното интервю тел. канал „N. 7“, излъчено на 02.12.2013 г. е установена до голяма степен идентичност, което обуславя точното смислово предаване на думите на ответницата от телевизионното интервюто в статията във вестника.
Относно заявеното обстоятелство в процесните интервю и статия, че ищецът имал досие в Държавна сигурност въззивният съд е приел, че е налице изявление за осъществен факт, подлежащ на проверка за вярност. Въз основа на приложените по делото писма с изх. № КИ-К-14-620 от 13.01.2014 г. и № КИ-Ч-13-19435/20.12.2013 г. от председателя на КРДОПБГДСРСБНА и решение № 327/14.03.2012 г. на КРДОПБГДСРСБНА, съгласно което е извършена проверка на лица по чл. 3, ал. 2, т. 3 и чл. 21, ал. 2 от ЗДРДОПБГДСРСБНА е приета за установена неистинността на твърдения от ответницата факт. Според съда недоказването на истинността на изложените в интервюто от 02.12.2013 г. по тел. канал „N. 7“, както и в статията във в. „Жълт труд“, бр. 49/04.12.2013 г., твърдения имат характер на клевета, разпространена по адрес на едно лице, с приписване на неистинско позорно за личността му обстоятелство.
Прието е, че в случая наличието на клеветнически твърдения се обосновава от разпространените конкретни обстоятелства, които се явяват позорни, неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото по отношение на ищеца. Прието е също, че както ищецът, така и ответникът възприемат като позорящо обстоятелство за принадлежност към агентурата на бившата Държавна сигурност, че е такова и отношението на професионалната среда на ищеца. Посочил е, че въпреки тези обстоятелства и с цел злепоставянето на ищеца сред обществото ответницата е изрекла именно като позорящо обстоятелство твърдението, че проф. Д. е доносничел, поради което имал досие в Държавна сигурност.
Съдът е приел, че при публично разгласяване на клеветнически твърдения автора на изявленията е длъжен да провери истинността им, да проведе добросъвестно проучване преди тяхното разпространение още повече, че КРДОПБГДСРСБНА публично разгласява своите решения, в които посочва принадлежността на лицата към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Приел е също, че неосъществяване на дължимото поведение от лицето, което извършва деянието води до ангажиране отговорността на последното при наличие на останалите предпоставки на деликтния състав. Формиран е извод, че е налице осъществено противоправно деяние, вследствие на което да се ангажира деликатната отговорност на ответницата.
Прието е за установено, че от ищеца А. Д. са претърпени неимуществени вреди, доказани с изслушаните по делото показания на свидетелката С., че ищеца се е почувствал публично злепоставен, професионално засегнат, унизен, притеснен, напрегнат и затворен. Прието е също и наличието на причинно-следствената връзка между деянието на ответницата и претърпените неимуществени вреди. Съдът е приел, че по делото не е оборена от ответницата и презумпцията предвидена в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, поради което деянието е извършено виновно.
При тези съображения е формиран извод, че на основание чл. 51, вр. чл. 52 от ЗЗД на увреденото лице се дължи обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди. Съдът се е позовал на практика на ВС – Постановление № 4 от 23.X..1968 г., според която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. За да определи размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е взел предвид характера на причинените увреждания, възрастта на пострадалото лице, негативното отражение на извършеното в психо-емоционален план резултат от извършения деликт, големия кръг от хора достояние на които са станали телевизионното интервю и публикацията във вестника.
При определяне размера на обезщетението, съдът е взел предвид и обстоятелства, които сочат на определяне на по-нисък размер. В тази насока е взето предвид, че ищеца е публична личност, преподавател в най-старото учебно заведение в България, заемайки отговорни постове през годините в университета – ръководител катедра, заместник-декан на Философския факултет, декан на Философския факултет два последователни мандата (2003-2007 и 2007-2011 г.), поради което е изложен на по-засилено обществено внимание и медиен интерес и границите на критиката по отношение на него следва да е по-широка отколкото по отношение на частните лица. Взет е предвид и фактът, че разпространените твърдения от страна на ответницата не е установено да са повлияли трайно негативно на професионалната кариера на ищеца, че последния не е установил, че отказа му да преподава е в пряка и причинна връзка с процесните твърдения от страна на ответницата. От представените молба за оставка от преподавателска длъжност от ищеца с вх. № 86/02.12.2013 г., както и апел с вх. № 87/03.12.2013 г. до декана на Философския факултет на СУ „К. О.“ е прието за установено, че същите не са следствие на разпространените клеветнически твърдения по отношение на ищеца, че от показанията на свидетелката С. е установено, че никой от колегите на ищеца не бил дал вярва на твърденията на ответницата, разпространени чрез медиите, че дори ректора на СУ му изказал подкрепата си. Съдът е съобразил и социално-икономическите условия в страната, и е приел, че обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 1000 лева е в състояние да обезщети причинените на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки и страдания следствие на увреждане на доброто му име. Прието е, че самото осъждане по своята същност има също ефекта на репарация за причиненото неимуществено увреждане, че основната цел, преследвана от ищеца е била да предприеме действия, с които да изчисти името си, че осъдителното решение има реабилитиращо действие по отношение на името, с което се ползва ищеца в обществото, че решението се обявява в регистъра на съдебните решения, който е публичен и всеки има право на свободен достъп до него. Според съда по този начин ищецът получава пълна реабилитация на доброто си име пред обществото и пред професионалните среди, което с присъждане на определена парична сума не би могло да бъде постигнато и би могло дори да се стигне до неоснователно обогатяване, каквато не е и целта на закона.
При тези съображения е изведен извод, че първоинстанционното решение, следва да бъде потвърдено в частта, в която искът е уважен за 1000 лв. и отменено в останалата уважена част, като искът бъде отхвърлен за сумата над 1000 лв. до 5000 лв.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателката М. К.:
Формулираният въпрос: обществено укоримо ли е изразяването на оценка за определени факти от нечие поведение не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Така формулиран въпросът не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. С въззивното решение съдът е формирал решаващ извод, че в случая е установено наличието на клеветнически твърдения, извършени от ответницата – сега жалбоподател, че това се обосновава от разпространените конкретни обстоятелства, които са позорни, неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото по отношение на ищеца. Формиран е и извод, че както ищецът, така и ответницата възприемат като позорящо обстоятелство за принадлежност към агентурата на бившата Държавна сигурност, че въпреки тези обстоятелства и с цел злепоставянето на ищеца сред обществото ответницата е изрекла именно като позорящо обстоятелство твърдението, че проф. Д. е доносничел, поради което имал досие в Държавна сигурност. Решаващите правни изводи на въззивния съд са за наличието на фактически твърдения, осъществени от ответницата, а не за изразяване на оценка от същата за определени факти от поведение на ищеца. С оглед на това съдът преценява, че не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК – ясно и точно формулиран правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд, и е обусловил правните изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК. Останалите въпроси, поставени в изложението също не представляват правни въпроси, тъй като касаят правилността на въззивното решение. Според цитираната по-горе практика на ВКС – т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като всички останали въпроси в изложението касаят правилността на въззивното решение, същите са основания за касационна отмяна, които съдът следва да обсъди само ако се допусне касационно обжалване, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Поради това касационно обжалване не следва да се допусне, без да се обсъжда наличието на посочените допълнителни предпоставки по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски градски съд в обжалваната част от ответницата по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението.
С оглед становището за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по поставените въпроси от ответницата К. не следва да се разглежда подадената насрещна касационна жалба от ищеца А. Д. на основание чл.287,ал.4 ГПК.
На основание чл.81 и чл.78,ал.3 ГПК в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 850 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение от 16.11.2017 г. постановено по гр.дело № 4836/2016 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 13657/21.12.2017 г., подадена от ответницата М. С. К., [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв.Е. Д., съдебен адрес [населено място], [улица],ет.3,ап.1.
Осъжда М. С. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на А. Г. Д., [населено място], ж.к.”Н. II”, [жилищен адрес] сумата 850 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: