О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1030
гр. София 10.09.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 17 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3043 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Е. Р. Г., чрез адв. П. П. против решение № 2087/05.12.2014 г. по в.гр.дело № 2512/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1828/30.04.2014 г. по гр. дело № 12841/2013 г. на Пловдивския районен съд. С последното са осъдени Т. Р. Г., Е. Р. Г. и С. Д. Г. като наследници на продавача Р. Д. Г., починал в хода на производството на 24.08.2013г. да предадат владението в полза на купувача З. М. Ш. по договор за покупко-продажба оформен в нотариален акт № 5 от 11.01.2012 г. върху поземлен имот с идентификатор 73242.501.516, находящ се в [населено място], [улица], № 1 с площ от 2074 кв.м., ведно с построените в описания имот: 1. сграда с идентификатор № 73242.501.516.1 със застроена площ от 77 кв.м на 3 етажа – жилищна сграда, 2. сграда с идентификатор № 73242.501.516.2 със застроена площ от 60 кв.м на един етаж-жилищна сграда, 3. сграда с идентификатор № 73242.501.516.3 със застроена площ от 20 кв.м на един етаж – селскостопанска сграда, 4. сграда с идентификатор № 73242.501.516.4 със застроена площ от 47 кв.м, на един етаж – селскостопанска сграда и 5. сграда с идентификатор № 73242.501.516.5 със застроена площ от 80 кв.м, на един етаж – селскостопанска постройка.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са поставени въпросите: 1. пасивно легитимиран ответник по делото за предаване на владението ли е наследникът, който не упражнява фактическа власт върху имота, 2.длъжен ли е въззивният съд да преквалифицира правилно и съобразно закона иска, когато е сезиран за това с въззивната жалба, дори и когато изходът на делото би бил непроменен, 3. искът по чл.108 ЗС специален ли е по отношение на искът за неизпълнен договор по ЗЗД, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./.
Ответникът по жалбата З. М. Ш., чрез адв. М. Д. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Останалите ответници по касационната жалба не са изразили становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Пловдивския окръжен съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.79,ал.1,вр. чл.183, ал.1 и чл.187 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че ищецъта З. Ш. е предявил иск против Р. Д. Г., починал в хода на производството по делото и заместен на основание чл.227 ГПК от наследниците си Т. Р. Г., Е. Р. Г. и С. Д. Г. и, че се легитимира като купувач по договор за покупко-продажба на недвижим имот с представен титул за собственост, обективиран в нотариален акт №5/ 2012г., че е заявил обстоятелства за непредаване владението от страна на купувача по договора и е поискал осъждането му за предаване на владението. Приел е, че процесният недвижим имот представлява дворно място, ведно със застроени върху същото пет броя жилищни и нежилищни сгради, находящи се в [населено място], [община], обл. Пловдивска.
Съдът е приел, че преди депозиране на отговор по исковата молба, първоначалният ответник е починал и отговор е постъпил от наследниците на починалия същия – Т. Г. и Е. Г.. Последните са оспорили иска в частта по отношение на застроените върху дворното място сгради, за които е заявено от ответниците насрещно притежавано право на собственост по наследство като построени от родителите на същите – първоначалният ответник и съпругата му в режим на СИО. Прието е, че е оспорено придобивното основание за собственост спрямо ищеца по нотариалния договор за покупко-продажба с възражение за липса на доказателства за неговата възмездност, поради липса на изявление от страна на продавача за получаване на сумата, посочена в нотариалния акт, като цена по сделката, нарушение на чл.25, ал.10 ЗННД, поради което и липсва прехвърлителен ефект на сделката.
Прието е, че първоинстанционният съд е отчел безспорността между страните по отношение на дворното място, предмет на нотариалния договор за покупко-продажбата му, неоснователност на възражението относно прехвърлителния ефект по сделката, изхождайки от характера на нотариалния акт като разписка, в частта на получената продажна цена по сделката, съответно и на частен свидетелстващ документ относно факта на плащане на цената по договора. Посочил е, че първоинстанционния съд е изследвал възражението за заявеният режим на СИО по отношение на процесните сгради, което е преценено за недоказано с оглед неустановеността на момента на тяхното застрояване, поради което и не е приложена презумпцията, въведена през със СК от 1985г /отм./
Въззивният съд е преценил за неоснователни доводите на ответника Е. Г. относно приетото от първоинстанционния съд правно основание на иска като неизпълнение на облигационно задължение с квалификация на спора по чл.79, ал.1 вр. с чл.183, ал.1 и чл.187 ЗЗД, че възстановяване на владение въз основа на претендирано право на собственост на основание покупко-продажба по съществото си представлявал иск по чл.108 ЗС, че договорът за покупко-продажба е вещен договор и претендираните права се регулират от Закона за собствеността, че исковете за възстановяване на владение въз основа на собственост са доказани при условията на пълно и пряко доказване, че искът бил оспорен изцяло, а съдът установил, че жалбоподателят притежава по наследяване право на собственост върху имота, вкл. върху дворното място и сградите.
Съдът е приел, че исковата претенция е предявена против първоначалния ответник, продавач по нотариалния договор за покупко-продажба и носител на задължението по чл.187, ал.1 ЗЗД за предаване на продадената вещ/и/. Прието е, че не е мотивирано от ищеца наличието на обстоятелства, въз основа на които същият да е считал, че е налице оспорване правото му на собственост върху процесния недвижим имот от продавача по договора, а само неизпълнение на задължението за предаване владението на имота и поради това според съда обема на търсената правната защита е ясно очертан в петитума на исковата молба. Посочил е, че след настъпилото правоприемство в хода на процеса в лицето на ответниците поради смъртта на първоначалния ответник, с отговора по исковата молба от същите е въведено оспорване на придобивното основание за ищеца, но само в частта по отношение на построените в дворното място сгради. Прието е, че първоинстанционният съд е обсъдил възраженията на ответниците в тази насока, че фактическите и правни изводи като цяло съответстват на събраните доказателства по делото и са преценени за правилни и обосновани, както по отношение на характера на нотариалния договор, в частта на удостовереното обстоятелство за наличие на плащане на цената по договора като частен свидетелстващ документ от страна на купувача по договора, така и по отношение на недоказаността на възражението за режима на СИО за процесните сгради. Според въззивния съд доводът, основан на условието по специалната разпоредба на чл.25, ал.10 ЗННД, не се свързва от закона с предпоставката форма за действителност на възмездния нотариален договор, тъй като съгласно чл.18 ЗЗД изискуемата от закона форма е спазена.
Въззивният съд е изложил доводи и в хипотеза, че конституираните на основание чл.227 ГПК ответници не са адресати на насрещното облигационно задължение по нотариалния договор за покупко-продажба, че доказателствената тежест не е разместена в доказателствения процес, тъй като ответниците са заявили правоизключващи възражения, за които същите носят доказателствена тежест и, че тези възражения са недоказани в исковия процес. Според въззивния съд и в хипотеза на правна квалификация на предявения иск по чл.108 ЗС ЗС, търсеният обем на защита е очертан от петитума на исковата молба, идентичен с ревандикационната част на иска по чл.108 ЗС и поради това е заключил, че произнасянето на съда би било идентично на това, постановено с първоинстанционния съдебен акт.
При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен като основателен.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси в изложението. В подкрепа на доводите за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е цитирал и представил решение № 33/02.03.2011 г. по т.дело № 417/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК. Със същото са разрешени правните въпроси – 1. кой може да се легитимира като собственик на недвижимия имот – ответникът, който основава правото си на прехвърлителни сделки, последващи учредена договорна ипотека и Постановление от 09.09.2002 г. по изп.дело № 4021/2002 г., както и на изтекла петгодишна придобивна давност или ищцата, която основава правото си на договор за продажба, сключен със синдика и 2. за възможността продажбата от несобственик да е основание за добросъвестно владение. Всеки от посочените правни въпроси в решението от 02.03.2011 г. по т.дело № 417/2010 г. на ВКС, II т.о. е различен от въпросите, формулирани в изложението на жалбоподателя. Поради това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Останалите две решения, цитирани и представени от жалбоподателя са постановени от състави на ВКС по реда на ГПК и са извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК и не обуславят наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпросите, поставени в изложението. С решение № 35/17.02.2009 г. по гр.дело № 26/2008 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на ГПК отменен е разрешен правния въпрос при наличие на възражение за невиновна невъзможност за изпълнение на задължението за предаване владението върху имота решаващият съд е длъжен да даде отговор и на въпроса за причините, поради които задължението не е изпълнено. С решение № 28/09.02.2009 г. по гр. дело № 2469/2008 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на ГПК отм. е разрешен правният въпрос, че ревандикацията е иск, чрез който собственикът търси защита на правото си на владение и затова той трябва да докаже, че е собственик на имота. Като взема предвид разрешението на правните въпроси в посочените решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК / отм./ съдът намира, че с всяко от тях съдът се е произнесъл по различен правен въпрос от формулираните в изложението. Следователно тези решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ са неотносими към поставените правни въпроси от жалбоподателя. Поради това съдът преценява, че не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по правните въпроси, поставени в изложението.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по всеки от правните въпроси от изложението. Същите касаят приложение разпоредбите на чл. 26,ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.183,ал.1, чл.187 ЗЗД, чл.271 ГПК, всяка от които разпоредби е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя Е. Р. Г., чрез адв.П. П..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба З. Ш. следва да се присъди сумата 625 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 2087/05.12.2014 г., постановено по в.гр.дело № 2512/2014 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба вх. № 4276/11.02.2015 г., подадена от ответника Е. Р. Г., [населено място],[жк], ул.12, № 17 чрез адв.П. П., [населено място], [улица], № 1,ет.3.
Осъжда Е. Р. Г. ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], ул.12, № 17 да заплати на З. М. Ш., [населено място], [община], обл.П., ул.”60-та”, № 5 сумата 625 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: