О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 581
гр. София 22.06.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 11 юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. А.
гр. дело № 3847 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Областна администрация [населено място], чрез Областен управител, чрез гл.юрисконсулт М. Т. срещу решение № 55/29.06.2017 г. по в.гр.дело № 128/2017 г. на Разградския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 79/05.04.2017 г. по гр.дело № 2004/2016 г. на Разградския районен съд в частта, с която Областна администрация [населено място] е осъдена да заплати на Ф. И. Х. обезщетение 12000 лв. за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука на 27.06.2014 г. Поддържаните основания за неправилност по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос в изложението, съответно да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявеният иск се отхвърли или се определи по-нисък размер обезщетение за неимуществени вреди.
В изложението е формулиран правният въпрос: относно определяне размера на дължимото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са ППВС № 4/23.12.1969 г., и решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./.
Ответникът по касационната жалба Ф. И. Х., чрез адв.А. Т. в писмен отговор е изразил становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Третите лица помагачи на страната на ответника не са изразили становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение на Разградския окръжен съд по в.гр.дело № 128/2017 г. в обжалваната част е потвърдено решение от 05.04.2017 г. по гр. дело № 2004/2016 г. на Разградския районен съд в уважената част на предявен иск с правно основание чл.200 КТ и чл.86 ЗЗД за сумата 12000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
За да постанови този резултат съдът е възприел мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях.
Прието е, че в случая е установено наличието на трудова злополука, претърпяна от ищеца-сега ответник по касационната жалба Ф. Х. на 27.06.2014 г. при изпълнение на възложената му работа по трудов договор на длъжността „пазач-сътрудник по опазване на обществения ред” с място на работа [населено място]. Прието е, че като последица от злополуката ищецът получил увреждането – вътреставна интеркондиларна фрактура на лява тибия и сублуксация на лява колянна става – т.е. счупване на горния край на големия пищял на левия крак.
Съдът е приел, че спорът е за размера на овъзмездяването и отговорността на работодателя за обезщетяването на свързаните с нея вреди. Възприета е практиката на ВКС, според която законодателната промяна от 2004 г. и в хипотезата на трайна неработоспособност под 50 на сто, не изключва отговорността на работодателя за всички причинени на работника вреди от трудова злополука или професионално заболяване, независимо от това дали негов орган или работник има вина за настъпването, независимо от нейното процентно изражение. С оглед на това е изведен извод, че ответника, като работодател отговаря за причинените на ищеца вреди от трудовата злополука. Приел е, че не са налице доказателства, че пострадалият е допринесъл за настъпване на трудовата злополука, допускайки груба небрежност, извършвайки нарушения на служебните си задължения, което да е основание за прилагането на чл. 201, ал. 2 КТ. Според въззивния съд работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да проведе пълно и главно доказване на фактите, върху които е основал възражението си за съпричиняване на работника поради груба небрежност. Посочил е, че не може да се приеме наличие на груба небрежност от страна на работника, когато работодателят не е осигурил безопасни условия на труд. Прието е, че в случая, работодателят не е доказал, че при възлагане на работата, причинила трудовата злополука работникът е бил инструктиран за правилата за безопасност. Преценен е за неоснователен доводът на жалбоподателя, че след като се съгласил да извърши работата и подценявайки ситуацията, пострадалият е допуснал груба небрежност. Съдът е приел, че от обясненията на А., от установеното в хода на административното производство по констатиране на трудовата злополука, от приложената длъжностна характеристика е установено, че А. е наредил на ищеца Х. и му е дал триона, за да отреже клоните, че същият е бил пряк ръководител на ищеца и последният е действал в изпълнение на вменените му задължения с трудовия договор да изпълнява задълженията, възложени от непосредствения му ръководител. Прието е, че работата е била предприета в обществен интерес. Според съда не може да се вмени във вина на работника, че стълбата, от която е паднал не била поставена стабилно, че дори и в този случай, това не е проява на груба небрежност по смисъла на КТ, а може да се счита само като обикновена небрежност. Приел е, че не са налице доказателства, че към момента на злополуката ищецът е бил с високо кръвно налягане, което станало причина да му прилошее и да падне от стълбата.
Въззивният съд е приел, че разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като последица от телесни увреждания при трудова злополука е свързан с критерия за справедливост, според чл. 52 от ЗЗД, постановяващ в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Прието е за установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на съдебно-медицинската експертиза, че ищецът е получил вътреставна интеркондиларна фрактура на лява тибия; сублуксация на лява колянна става, че такъв вид фрактура представлява „тежка травма“ и прогнозата, според вещото лице не е добра и не се очаква пълно възстановяване на функцията на лявата колянна става. Посочил е, че травмата, според медицинските критерии и според гласните доказателства е била съпроводена с интензивни болки, че уврежданията изискват продължително лечение. Съдът е приел, че оздравителния процес освен, че е с голяма продължителност / около 1 година/, е бил свързан с големи неудобства за жалбоподателя и семейството му, тъй като бил съпроводен с обездвижване в продължение на много месеци и с липса на възможност за самообслужване, че оздравителния процес все още не е приключил, че към момента работникът е инвалидизиран. Въз основа на тези обстоятелства, въззивният съд е формирал извод, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 12000 лв. е еквивалентно на увреждането и представлява справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди.
Преценено е за необосновано оплакването на ответника за неправилна преценка на събраните по делото доказателства, което е довело първоинстанционния съд до неправилни изводи. Прието е, че първоинстанционния съд е извършил подробно обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, въз основа, на което е стигнал до законосъобразни правни изводи. С оглед на това е потвърдено първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.200 КТ за претърпени неимуществени вреди.
По правния въпрос:
Съдът намира, че приложими в случая са разпоредбите на чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК в редакцията на текстовете до изменението, прието със ЗИДГПК обн.Д.в. бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК, обн.Д.в.бр.86/2017 г.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос в изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца Ф. И. Х. неимуществени вреди. Взети са предвид: естеството на увреждането – вътреставна интеркондиларна фрактура на лява тибия; сублуксация на лява колянна става, че същото представлява тежка травма и прогнозата, че не се очаква според изслушаната СМЕ пълно възстановяване на функцията на лявата колянна става, периода на лечение – че уврежданията изискват продължително лечение, че оздравителния процес е с голяма продължителност – около една година и е свързан с големи неудобства на ищеца и семейството му, тъй като е бил съпроводен с обездвижване в продължение на много месеци и липсата на възможност за самообслужване, че оздравителния процес не е приключил, че ищецът е инвалидизиран. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК в редакцията на текста до изменението със ЗИДГПК обн.Д.в.бр.86/2017 г. по същия въпрос.
С решение № 1031/21.11.2008 г. по гр.дело № 2922/2007 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на ГПК отм. по приложението на чл.52 ЗЗД е прието, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи паричния еквивалент на претърпените болки и страдания, като определената сума в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Различието в изводите на съда в посоченото решение относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди с тези на въззивния съд в обжалваната част на решението произтича от различните установени факти и обстоятелства по всяко от делата, а не на различно тълкуване на чл.52 ЗЗД. Поради това съдът преценява, че не е установена сочената предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК в указаната редакция на текста по поставения правен въпрос.
Съдът не обсъжда цитираното решение от жалбоподателя № 377/07.03.2005 г. по гр.дело № 3667/2002 г. на ВКС, III г.о., тъй като същото не е приложено към изложението и не е намерено от съда при извършената служебна справка.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2/в указаната редакция на текста по-горе/ ГПК по поставения въпрос от жалбоподателя ответник Областна администрация Р., чрез гл.юрисконсулт М.Т..
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 55/29.06.2017 г. по в.гр.дело № 128/2017 г. на Разградския окръжен съд по касационна жалба вх. № 3184/02.08.2017 г., подадена от Областна администрация Р., чрез гл.юрисконсулт М.Т., [населено място], [улица].
Осъжда Областна администрация Р., [населено място], [улица] да заплати на Ф. И. Х., ЕГН [ЕГН] [населено място], общ.К., обл.Р., [улица] сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението е постановено при участие на третите лица – помагачи на страната на ответника – И. М. А., [населено място], [община], [улица] [община], [населено място], [улица], № 1.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: