О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
гр. София 18.03.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 17 март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 316 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Б. срещу решение № 580/20.11.2013 г. по в.гр.дело № 864/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 694/18.04.2013 г.,постановено о гр.дело № 8/2012 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на В. О. Е. сумата 21 000 лв. общо или по 7000 лв. за вредите в резултат на всяко едно от повдигнатите обвинения по образуваните наказателни производства по нохд № 1380/2008 г. на СРС, нохд № 9705/2009 г. на СРС и нохд № 12191/2008 г. на СРС, приключили с оправдателни присъди ведно със законната лихва върху сумите, считано от 29.11.2011 г. до окончателното изплащане, както и 150 лв. разноски по делото.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението са поставени въпросите както следва: 1. относно наличието на причинна връзка между незаконния акт и вредите, като въззивният съд постановил решението в противоречие с практиката на ВКС, касаеща необходимостта при присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди да се изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата по ЗОДОВ и настъпването на вредите, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 449/17.06.2009 г. по гр.дело № 3696/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ , решен в противоречие с практиката на ВКС – т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 2. за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.решение № 3/22.04.2005 г. п от.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 16/16.06.2008 г. по гр.дело № 185/2008 г. на Ямболския окръжен съд, решение № 981/13.11.2008 г. по гр.дело № 4045/2007 г. на ВКС, I г.о., решение № 504/01.06.2009 г. по гр.дело № 1515/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 936/13.11.2008 г. по гр. дело № 3251/2007 г. на ВКС I г.о., постановени по реда на ГПК/отм./, решение № 230/07.11.2013 г. по гр.дело № 1630/2013 г. на ВКС III г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Ответникът по касация В. О. Е., чрез адв. Х. Х. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ответника по жалбата-ищец В. Е. в размер общо на 50 000 лв., последица от увреждане, което е причинено от органите на Прокуратурата, поради повдигнато обвинение за престъпления по чл. 286, ал.1 НК, за които са образувани нохд № 1380/2008 г. на СРС, нохд № 12191/2008 г. на СРС, нохд № 9705/2009 г. на СРС, приключили с влезли в сила присъди, с които е признат за невиновен по повдигнатите обвинения и е оправдан.
От фактическа страна е прието, че районна прокуратура [населено място] е внесла в Районен съд [населено място] обвинителен акт срещу В. Е. за престъпление по чл.286,ал.1 НК и е образувано нохд № 1380/2008 г.на Софийски районен съд. Посоченото наказателно дело е приключило с присъда от 28.10.2008 г., потвърдена с решение № 1337/19.10.2009 г. по внохд № 3557/2008 г. на СГС, с която ответникът по касация е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение по чл.286,ал.1 НК. Прието е, че в Районен съд [населено място] е образувано и нохд № 12191/2008 г. по внесен обвинителен акт от Районна прокуратура [населено място] срещу Е. за извършено друго престъпление по чл.286,ал.1 НК. С присъда по посоченото дело от 22.05.2009 г., потвърдена с решение № 214/16.02.2010 г. по внохд № 4039/2009 г. на СГС ищецът е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение по чл.286,ал.1 НК. В районен съд [населено място] е образувано и нохд № 9705/2009 г. възоснова на внесен обвинителен акт срещу В. Е. отново за друго извършено престъпление по чл.286,ал.1 НК. Делото е приключило с присъда от 29.06.2010 г., влязла в сила, с която е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение.
Възоснова на показанията на разпитан свидетел С. К. е прието за установено, че предявените обвинения и съдебните процеси се отразили негативно върху психическото състояние на ищеца, че последният бил подтиснат, чувствал се предаден, обезверен, депресиран, загубил желание за работа, за срещи с хора в работата и извън нея, затворил се в себе си, приемал делата като лична обида, бил отчаян. Прието е, че по време на продължилите около две години три отделни наказателни производства против ищеца последният бил притеснен, психически разстроен, демотивиран, че чувствал тревога и бил подтиснат.
От правна страна съдът е приел, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органи на прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано – чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ. Прието е, че като последица от действията на правозащитния орган – Прокуратура на РБългария, чрез съответните прокурори в Районна прокуратура [населено място], изразяващи се в повдигане, предявяване и поддържане на обвинения за престъпления, за които ищецът е оправдан, последният е претърпял неимуществени вреди, които представляват притеснения, демотивираност, състояние на стрес, отчужденост, тревога. Прието е за установено наличието на причинна връзка между действията на правозащитния орган – Прокуратура на РБългария и претърпените неимуществени вреди. Според въззивния съд вредите са настъпили като последица от обстоятелството, че длъжностни лица от Прокуратурата са повдигнали обвинения, внесли са обвинителни актове срещу ищеца в съда и са поддържали обвиненията пред съдебните инстанции. Прието е за неоснователно становището на жалбоподателя, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредите. Приел е, че в присъдите и по трите наказателни дела са изложени мотиви за несъставомерност на деянието, за което на ищеца Е. е повдигнато и поддържано обвинение и че е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, тъй като ищецът е оправдан за деянията, за които му е повдигнато и поддържано обвинение.
Въззивният съд е приел, че размерът на дължимото обезщетение следва да се определи по справедливост, като се отчетат претърпените от ищеца страдания и продължителността на наказателното производство, което не е надхвърлило разумните срокове за разглеждане, както и стандартът на живот в страната към момента на увреждането. Прието е, че обезщетение в размер на общо 21 0000 лв. или по 7 000 лв. за всяко от образуваните наказателни производства справедливо ще обезщети претърпените от ищеца неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 29.11.2011 г.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд в уважената част на предявения иск.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението. С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил по същият начин. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства съдът е направил решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищеца Е.. Прието е за установено наличието на причинна връзка между причинените неимуществени вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали обвинение на ищеца, внесли са обвинителни актове срещу него в Софийски районен съд и са поддържали обвиненията пред съдебните инстанции. Въззивният съд възоснова на събраните по делото доказателства е направил извода за липса на данни ищецът да е допринесъл сам за настъпване на вредите. Следователно не е налице предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд по този правен въпрос.
Съдът не обсъжда цитираното решение от жалбоподателя № 449/17.06.2009 г. по гр.дело № 3696/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, тъй като по правния въпрос е налице задължителна практика на ВКС, посочена с цитираното тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, в съответствие с която са решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя Прокуратура на РБългария за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението.
С решение № 230/07.11.2013 г. по гр.дело № 1630/2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В същото решение се поддържа, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията, че съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, че неимуществените вреди нямат парична оценка и поради това обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Прието е също, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Приема се, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди – болки и страдания, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С посоченото решение е прието, че с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди в съдебната практика като критерий за преценка е въведен и дългият, несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнато обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици.
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. В настоящият случай съдът е преценил всички относими към спора доказателства, касаещи претърпените от ищеца неимуществени вреди – душевните страдания, тревога, състояние на стрес, демотивация, вземане на неадекватни решения, отчуждение, периода на продължилото наказателно производство по всяко от трите наказателни дела – около 2 години. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди изцяло е съобразено с цитираната практика на ВКС. Относно посочените решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ и решението на Ямболския окръжен съд по гр.дело № 185/2008 г. съдът намира, че същите не следва да се обсъждат с оглед посочената по-горе задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос, с която въззивния съд се е съобразил. Поради това не следва да се обсъжда наличието на основание за допускане на касационно обжалване по същия правен въпрос по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че се не установяват основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 580/20.11.2013 г. по в. гр. дело № 864/2013 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 7429/27.11.2013 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез М. Б. – прокурор в Апелативна прокуратура [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: