О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
гр. София 06.03.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр.дело № 3913 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от ищцата Р. И. С., чрез адв. Н. П. против определение № 180/31.01.2018 г. по ч.гр.дело № 54/2018 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено разпореждане № 1404/29.12.2017 г. по гр. дело № 1392/2017 г. на Самоковския районен съд, с което е върната на Р. И. С. искова молба вх. № 2642/16.10.2017 г. в Самоковския районен съд и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния и процесуален закон. Според жалбоподателката неправилно въззивният съд е приел, че е недопустим иск за промяна на оценката от която зависи размерът на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати по чл.178,ал.1,т.5 ЗМВР. Искането е да се отмени определението и вместо него се постанови друго, с което делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по подадената искова молба.
В изложението са мотивирани доводи за неправилност на обжалваното определение, като се сочи, че са налице всички основания по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателката съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
От фактическа страна е прието, че на 16.10.2017г. в Районен съд- Самоков е постъпила искова молба от Р. С., подадена срещу Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности” при МВР. Прието е също, че в вея да изложени твърдения, че ищцата работи по трудов договор при ответника от 2010г. На 14.08.2017г. била запозната с поставената й оценка „3“ за първия отчетен период на 2017г. Ищцата подала възражение до директора на дирекция „УССД“ при МВР, както и до началника на отдел „Почивно дело“ в същата дирекция. Счита, че неправилно възражението й било разгледано вместо от директора на дирекцията – от началника на отдел „Почивно дело“. Според ищцата становището на последния било издадено без да се извърши необходимата проверка, и освен това в него имало несъответствия. Убедена е, че не са били налице посочените в него основания за поставяне на атакуваната от нея оценка. Твърди, че е била възпрепятствана да изпълнява трудовите си функции, а оценката й е тенденциозно занижена. Съдът е приел, че с петитума на исковата молба се иска осъждане на ответника да отмени поставената й оценка „3“ за първия отчетен период за 2017г. и да й бъде поставена реална оценка, която отговаря на служебната й дейност. Претендира се обезщетение за нанесени морални и финансови щети.
Въззивният съд е посочил, че районният съд е постановил обжалваното разпореждане, с което е приел, че съдържащите се в исковата молба претенции са недопустими, тъй като не подлежат на разглеждане по съдебен ред, че с тези мотиви съдът е прекратил производството по делото и е върнал исковата молба.
С оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е възприел изложените от районния съд мотиви и е препратил към тях на основание чл. 272 от ГПК.
За да върне исковата молба първоинстанционния съд е приел, че определянето на допълнително възнаграждение за постигнати резултати на служител на МВР е обусловено само от оценката на постигнатите резултати в служебната му дейност, че тя съгласно разпоредбите на Наредба № 8121з-254 от 13.02.2017 г. за условията и реда за формиране на допълнително възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност на служителите на МВР се осъществява изцяло по вътрешно-служебен йерархичен ред, че не подлежи на съдебен контрол и оспорването й пред съд е процесуално недопустимо. Формиран е извод за процесуална недопустимост на всички други искания на ищцата в исковата молба, които се основават на това недопустимо оспорване пред съд на оценката на постигнатите резултати в служебната й дейност за първия отчетен период на 2017 г. или произтичат от него – за определяне по съдебен ред на нова оценка на ищцата/или за осъждане на ответника да определи нова такава оценка/ и за осъждане на ответника да определи и заплати на ищцата допълнително възнаграждение за постигнати резултати за първия отчетен период на 2017 г., както и обезщетение за нанесени имуществени и неимуществени вреди от действията на директора на ответната дирекция, обективирани в писмо рег. № 5785р-21485/25.09.2017 г.
Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 124, ал. 3 от ГПК, според която „иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предяви само в предвидените в закон случаи“. Изведен е извод, че не всеки спор между равнопоставени гражданскоправни субекти може и следва да бъде разрешаван по съдебен ред, а само такъв, за който това е изрично предвидено от закона. Прието е, че в случая претенциите на ищцата се свеждат до промяна на поставената й индивидуална оценка на постигнатите резултати в служебната дейност през първия отчетен период на 2017г., от която зависи индивидуалния размер на допълнителното възнаграждение по чл. 178, ал. 1, т. 5 от ЗМВР за този период. Прието е също, че в действащото българско законодателство няма нормативен акт, който допуска предявяване на иск за промяна на тази оценка и на зависещото от нея допълнително възнаграждение. Според въззивния съд разпоредбите на чл. 15, ал. 1 – 5 от Наредба № 8121з-254 от 13.02.2017 г. изрично предвиждат, че оценката може да се оспорва само по вътрешнослужебен ред, като произнасянето на йерархически горестоящия ръководител е окончателно и не подлежи на съдебен контрол. С оглед съдържанието на тези разпоредби е изведен извод за недопустимост на иск за промяна на оценката, от която зависи размерът на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати по чл. 178, ал. 1, т. 5 от ЗМВР.
Приел е, че ищцовата претенция касае само междинен етап в процедурата по определяне на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати. Приел е също, че това възнаграждение има факултативен характер. Според въззивния съд правото на служителя на такова възнаграждение не е безусловно, а зависи от постигнатите резултати в служебната му дейност, поради което решението за неговото предоставяне, както и за конкретния му размер, се взема суверенно от работодателя, който единствен има ресурса и правото да извършва съответна преценка. Прието е, че възможността за получаване на такова възнаграждение е нормативно регламентирана, но конкретните условия за това зависят изцяло от волята и преценката на работодателя. По тази причина, според съда законодателното разрешение е в смисъл, че евентуално несъгласие на работника/служителя с поставената му оценка (а по този начин – и с размера на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати), може да се релевира само пред органи на самия работодател, но не и по съдебен ред.
Въззивният съд е приел, че неоснователно в жалбата се претендира, че районният съд е следвало да съобрази, че ответникът не бил спазил чл. 175, ал. 3, и 4 от ППЗМВР и е нарушил чл. 14 от Закона за защита от дискриминация. В тази насока е посочил, че преценката за евентуално нарушение на тези разпоредби е въпрос по същество, че такива доводи не са били изложени в исковата молба и не е бил формулиран съответен петитум, поради което първоинстанционният съд не е имал възможност да вземе предвид обстоятелствата, посочени за първи път в жалбата, че те не са част от предмета на иска и не биха могли да обусловят неговата допустимост.
При тези съображения е формиран извод, че предявеният от Р. С. иск е недопустим и е потвърдено първоинстанционното определение, с което е върната исковата молба, с която той е бил предявен, и е прекратено производството по делото.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката Р. С. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставените въпроси от жалбоподателката не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното въззивно определение. Според цитираната по-горе практика на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение/определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение/определение. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната частна жалба. Тъй като жалбоподателката не е формулирала правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спра съдът преценява, че не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Поради това касационно обжалване не следва да се допусне, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение № 180/31.10.2018 г., постановено по ч.гр.дело № 54/2018 г. на Софийски окръжен съд по касационна частна жалба вх. № 1672/27.02.2018 г., подадена от ищцата Р. И. С., [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв. Н. П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: