11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 717
гр. София, 08.10.2019 г.
Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 1875 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 6453/31.12.2018г., подадена от ответника Д. П. С., чрез адвокат П. Г., срещу въззивно решение № 267 от 27.11.2018г. по в.гр.дело № 84/2018г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 240 от 14.12.2017г. по гр.дело № 35/2017г. на Окръжен съд-Ловеч, с което е уважени предявените от Н. Г. К. срещу Д. П. С., П. С. П. и И. Т. П. искове с правно основание чл.135 ЗЗД, като са обявени за недействителни на основание чл.135 ЗЗД спрямо ищеца договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 154, том ІV, рег.№ 3294, дело № 397/2016г. от 10.06.2016г. на нотариус Б.М., договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 121, том ІV, рег.№ 3188, дело № 384/2016г. от 07.06.2016г. на нотариус Б.М. и договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 122, том ІV, рег.№ 3189, дело № 385/2016г. от 07.06.2016г. на нотариус Б.М., последният до размер на 1/2 идеална част от имотите.
Производството е образувано и по касационна жалба вх.№ 220/14.01.2019г., подадена от ответниците П. С. П. и И. Т. П., чрез адвокат П. Г., срещу въззивно решение № 267 от 27.11.2018г. по в.гр.дело № 84/2018г. на Апелативен съд Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение № 240 от 14.12.2017г. по гр.дело № 35/2017г. на Окръжен съд-Ловеч в частите както следва:
1.ответникът П. С. П. обжалва въззивното решение на Великотърновския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е уважен предявения иск от Н. Г. К. срещу П. С. П. с правно основание чл.135 ЗЗД, като е обявен за недействителен на основание чл.135 ЗЗД спрямо ищеца договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 154, том ІV, рег.№ 3294, дело № 397/2016г. от 10.06.2016г. на нотариус Б.М..
2. ответницата И. Т. П. обжалва въззивното решение на Великотърновския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е уважен предявения иск от Н. Г. К. срещу И. Т. П. с правно основание чл.135 ЗЗД, като са обявени за недействителни на основание чл.135 ЗЗД спрямо ищеца договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 121, том ІV, рег.№ 3188, дело № 384/2016г. от 07.06.2016г. на нотариус Б.М. и договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 122, том ІV, рег.№ 3189, дело № 385/2016г. от 07.06.2016г. на нотариус Б.М., последният до размер на 1/2 идеална част от имотите.
Във всяка от касационните жалби са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК в обжалваните части, като постановено при нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на процесуалните правила. Искането е да се отмени решението и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.135 ЗЗД срещу всеки от ответниците да бъде отхвърлен като неоснователен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, подадена от ответника Д. П. С., са формулирани следните въпроси: 1. ,,Разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели пред въззивната инстанция? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди твърденията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение, което може да се дължи както на невярно възприемане на фактическата обстановка, така и на погрешни правни изводи, произтичащи от неправилно приложение на правилата на науката, житейския и професионален опит, както и логическото мислене?”; 2. ,,Как се разпределя доказателствената тежест между страните при предявен иск (конститутивен иск) по чл.135 ЗЗД, който по време е предявен след предявения установителен иск по чл.55 ЗЗД, а от материалите по делото е видно, че по иска по чл.55 ЗЗД има влязло в сила съдебно решение и това решение е след датата на разпоредителната сделка – предмет на иска по чл.135 от ГПК?”; 3. ,, Макар за успешното провеждане на иск по чл.135 ЗЗД да не е необходимо вземането на кредитора да е установено с влязло в сила решение, след като вече той е предприел действия за установяването му чрез самостоятелен иск /частичен иск/, по което има влязло в сила съдебно решение и това решение е след датата на разпоредителната сделка – предмет на иска по чл.135 от ГПК, ищеца-кредитор длъжен ли е да докаже, че сделката е предназначена от ответника-длъжник и третото лице да го увреди – чл.135, ал. 3, тъй като до влизане на това решение в сила, ответника-длъжник не е имал задължение на престира.”; 4. ,,Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му по чл.55 от ЗЗД и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?”.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба, подадена от ответниците П. С. П. и И. Т. П., са формулирани следните въпроси: 1. ,,Разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели пред въззивната инстанция? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди твърденията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение, което може да се дължи както на невярно възприемане на фактическата обстановка, така и на погрешни правни изводи, произтичащи от неправилно приложение на правилата на науката, житейския и професионален опит, както и логическото мислене?”; 2. ,,Как се разпределя доказателствената тежест между страните при предявен иск по чл.135 от ЗЗД, който по време е предявен след предявения установителен иск по чл.55 от ЗЗД, а от материалите по делото е видно, че по иска по чл.55 от ЗЗД има влязло в сила съдебно решение и това решение е след датата на разпоредителната сделка – предмет на иска по чл.135 от ЗЗД?”; 3. ,,При наличие на материалноправната предпоставка по чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД в вр, с чл.135, ал.2 от ЗЗД, длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства преки и косвени и всички изложени от страните доводи и възражения във въззивната жалба, в мотивите да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема, и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение? Може ли да се прилага разширително разпоредбата на чл.135, ал.2 от ЗЗД, ако сделката е възмездна и вписването на исковата молба е станало след датата на разпоредителната сделка – предмет на иска по чл.135 от ГПК, т.е при наличие на материалноправната предпоставка по чл.135, ал.1, изр.2 и 3 от ЗЗД?”; 4. При наличие на материалноправната предпоставка по чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД във вр, с чл.135, ал.2 от ЗЗД, може ли въззивният съд да изведе обосновано предположение, за наличие ,,знание за увреждането у ответника-приобретател”, тъй като ответниците по делото живеят в едно и също населено място и са посочили един и същи адрес за връчване, съгласно чл.38 от ГПК?”; 5. ,,Макар, че за успешното провеждане на иска по чл.135 от ЗЗД да не е необходимо вземането на кредитора да е установено с влязло в сила решение, след като вече той е предприел действия за установяването му чрез самостоятелен иск /частичен иск/, по което има влязло в сила съдебно решение и това решение е след датата на разпоредителната сделка – предмет на иска по чл.135 от ГПК, ищеца-кредитор длъжен ли е да докаже, че сделката между ответника-длъжник и третото лице е предназначена да го увреди – чл.135, ал.3, тъй като до влизане на това решение в сила, ответника-длъжник не е имал задължения да престира.”; 6. ,,Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му по чл.55 от ЗЗД и предявения иск по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?”.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК.
По подадената от П. С. П. и И. Т. П. касационна жалба е постъпил отговор от Н. Г. К., чрез адвокат С. Б., в който е изразено становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване. Н. Г. К. – ответник по касационната жалба на Д. П. С. не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на въззивното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.135 от ЗЗД за обявяване недействителността на три сделки за покупко-продажба на недвижими имоти, сключени с Нотариален акт № 154/10.06.2016 г., том IV, peг. № 3294, дело № 397/2016г., Нотариален акт № 121/07.06.2016 г., том IV, peг. № 3188, дело № 384/2016г., и Нотариален акт № 122/07.06.2016 г., том IV, peг. № 3189, дело № 385/2016г., с които първият ответник Д. П. С. е продал на другите ответници П. С. П. и И. Т. П. свои собствени недвижими имоти, както и имоти, притежавани от него и съпругата му Е. Ю. Ф. в режим на СИО (последния нотариален акт), по отношение на които претенцията е за обявяване недействителността на 1/2 ид. част от имотите.
Съдът е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск и е препратил към тях на основание чл. 272 от ГПК.
Прието е за безспорно установено, че ищецът Н. Г. К. е кредитор на първия ответник Д. П. С.. Този извод съдът е извел въз основа на установеното по делото обстоятелство, че с влязло в сила Решение № 277/23.10.2015 г. на Ловешкия окръжен съд по гр. дело № 114/2015 г. Д. С. е осъден на основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД да заплати на ищеца сумата 25 500 лв., представляваща частичен иск от сумата 64000 лв., дадена на отпаднало основание за реализиране на съвместна дейност в земеделието, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 26.02.2015 г. до окончателното изплащане.
Съдът е изложил съображения, че вземането на ищеца, установено с влязлото в сила съдебно решение, е достатъчно да го легитимира като кредитор, който има правата по чл. 135 от ГПК. Приел е, че е без правно значение обстоятелството, че присъдената в полза на ищеца сума е по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД. Според съда кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД може да е всеки титуляр на парично или непарично вземане, което не е прекратено или погасено по давност, без да е необходимо вземането да е ликвидно или изискуемо, да е установено с влязло в сила решение. Посочил е, че в производството по чл.135 ЗЗД кредиторът установява това си качество без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. В тази връзка е счел за неотносими всички възражения на ответниците относно липсата на облигационни отношения между ищеца и първия ответник; съществуването на договорености между ищеца и друго лице (брата на първия ответник); присъждането на сумата по съдебното решение по предявен частичен иск и висящото съдебно производство по предявен иск за останалата част от вземането. Приел е, че само въз основа на присъденото с влязлото в сила съдебно решение по гр.дело № 114/2015 г. на ЛОС ищецът е легитимиран да предяви отменителния иск по чл.135 ЗЗД.
Прието е, че атакуваните сделки – покупко-продажби, са отчуждителни и като такива те увреждат интересите на кредитора-ищец. Изложил е аргументи, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Посочил е, че увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора. Приел е, че при преценката за увреждащия характер на атакуваните на основание чл. 135 от ЗЗД сделки, ирелевантно е обстоятелството дали след разпореждането длъжникът притежава имущество и на каква стойност е то, т. е. дали кредиторът може да се удовлетвори от друго длъжниково имущество. В този смисъл е счел за неотносими доводите в жалбата, че в периода 2013 – 2017г. длъжникът (първият ответник) е притежавал активи, от които кредиторът е можел да се удовлетвори. Отделно от това е обосновал, че задължението към кредитора не е погасено до настоящия момент, съответно – без значение е обстоятелството с какво имущество е разполагал длъжникът.
Въззивният съд е посочил, че разпоредителните сделки са извършени от длъжника Д. П. С. през 2016г., т. е. след предоставяне на средствата от страна на ищеца в размер на 90 000 лв. общо за извършване на съвместна дейност и след отпадане на основанието (прекратяване на споразумението за съвместна дейност и връщане на част от сумата – 26 000 лв., в периода 30.11.2011 г. – 26.07.2012г., което е установено в производството по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД). Предвид гореизложеното съдът е приел за доказано знанието на длъжника, че с отчуждаването на свое секвестируемо имущество уврежда кредитора и затруднява удовлетворяването му. Като допълнителен довод за наличие на субективния елемент от фактическия състав на иска, съдът е изтъкнал обстоятелството, че сделките са сключени между страните след 26.02.2015г., на която дата е подадена исковата молба по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за дължимата от първия ответник сума в размер на 25 500 лв. (от тази дата е присъдена законната лихва съгласно Решение № 277/23.10.2015 г. на ЛОС по гр. д. № 114/2015 г.).
Съдът е преценил за правилен извода, направен от първоинстанционния съд, че по делото е доказано и знанието на третите лица – приобретатели на имотите П. С. П. и И. Т. П. (втори и трети ответник). Изложил е съображения, че сделките са възмездни (покупко-продажби) и съгласно чл. 135, ал. 1 от ЗЗД лицата, с които длъжникът е договарял, трябва също да са знаели за увреждащия им ефект. Посочил е, че по делото е безспорно, че приобретателите по сделките са родители на длъжника, и в тази връзка е направил извод, че в тяхна тежест е било оборването на презумпция по чл.135, ал.2 ЗЗД за недобросъвестност, което в настоящото производство не е сторено. Въззивният съд е приел за установено по делото – от справките в НБД „Население“, че длъжникът и неговият баща (приобретател по първия договор за покупко-продажба) имат един и същи постоянен и настоящ адрес в [населено място], [улица]. Установил е, че независимо, че настоящият адрес на другия приобретател И. Т. П., е различен – [населено място], ул. ,,Х. Б.” № 32, видно от делото, призовките са получавани от нея лично на адреса на другите двама ответници в с. Д., ул. ,,Х. Б.” № 3. Отделно от това съдът е посочил, че в отговора на исковата молба и в останалите книжа по делото, и тримата ответници са сочили един и същи адрес като свой.
Съдът е счел за недоказани възраженията за семейни уговорки относно притежаваните от длъжника недвижими имоти и техния наследствен характер. Приел е, че преди сключване на разпоредителните сделки през 2016 г., имотите са били собственост на длъжника Д. П. С., поради което те са изгубили своя наследствен характер, дори и да са имали такъв преди това, поради което според съда – други лица – евентуални наследници, като брата на длъжника например, нямат никакви права в собствеността им.
При това положение, въззивният съд е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд за наличието на всички предпоставки по чл. 135 от ЗЗД за обявяване относителната недействителност на атакуваните сделки по отношение на ищеца – кредитор.
Като е взел предвид изложеното въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете с правно основание чл.135 ЗЗД са уважени.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение на Апелативен съд-Велико Търново. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първи въпрос от изложението на всеки от жалбоподателите.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща.
С решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. дело № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. по чл. 290 ГПК е прието, че според задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Прието е, че процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. задължителна практика на ВКС, намерила отражение в решения, постановени по чл. 290 ГПК. Посочено е, че при отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е възприето разрешението, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 115/15.08.2016 г. по т. дело № 3428/2014 г. на ВКС, II т. о. и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Правният въпрос е разрешен в съответствие с посочената практика на ВКС. Произнасянето на въззивния съд не се изчерпва с препращане по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, формирал е свои фактически и правни изводи, като е обсъдил възраженията и доводите на страните, които са от значение за спора. Изводите на съда са залегнали в мотивите на решението, които са подробни и ясни. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този правен въпрос.
По първи въпрос от изложението на всеки от жалбоподателите не следва да се допусне касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е обосновано допълнителното основание, т. е. не е посочено какво е значението на посочения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на нормите на чл.272 ГПК, чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по втори въпрос от изложението на всеки от жалбоподателите. Въпросът не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид тази практика съдът преценява, че втори въпрос от изложението на всеки от жалбоподателите, не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК.
Трети въпрос от изложението на жалбоподателя Д. П. С. е идентичен по съдържание с пети въпрос от изложението на жалбоподателите П. С. П. и И. Т. П.. Този въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, не е разрешен от въззивния съд и не е намерил отражение в мотивите на обжалваното решение, в което не са формирани изводи за приложение на разпоредбата на чл.135, ал.3 ГПК. Следователно поставения въпрос не е правен. Неустановяването на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по четвърти въпрос от изложението на жалбоподателя Д. П. С., идентичен по съдържание с шести въпрос от изложението на жалбоподателите П. С. П. и И. Т. П.. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.2 от Тълкувателно решение № 2/09.07.2019г., в която е прието, че е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл.135 ЗЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора.
По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касае приложение разпоредбите на чл. 229,ал.1,т.4 ГПК и чл.135 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за изменение на законодателството и/или обществените условия.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по трети въпрос от изложението на жалбоподателите П. С. П. и И. Т. П., в първата му част. В тази част въпросът е със сходно съдържание с първия въпрос, поради което съдът намира, че не следва да излага други съображения, освен горепосочените по първи въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване и по втората част на трети въпрос от изложението на жалбоподателите П. С. П. и И. Т. П.: ,,Може ли да се прилага разширително разпоредбата на чл.135, ал.2 от ЗЗД, ако сделката е възмездна и вписването на исковата молба е станало след датата на разпоредителната сделка – предмет на иска по чл.135 от ГПК, т.е при наличие на материалноправната предпоставка по чл.135, ал.1, изр.2 и 3 от ЗЗД?”. Касаторите не са посочили задължителна практика на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, или практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, в противоречие с която да е разрешен посочения правен въпрос в обжалваното въззивно решение, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е мотивирано допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателите П. П. и И. П. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по четвърти въпрос от изложението към депозираната от тях касационна жалба. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационнните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните извода на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. В настоящия случай четвъртият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на жалбоподателите П. С. П. и И. Т. П., преценен съобразно указанията в тълкувателното решение, не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касае правилността на обжалваното въззивно решение, и е неотносим към производството по чл. 288 ГПК. Непосочването на правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, без обсъждане на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Във всяка от касационните жалба е формулирано искане за спиране производството по настоящото дело на основание чл.229,ал.1,т.7, вр.чл.292 ГПК до постановяване на тълкувателно решение по т.дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като поставените въпроси за тълкуване касаят правните въпроси в изложеният