О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 95
гр. София 27.01.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 25 януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5461 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Д. К. К., чрез адв. В. К. против решение № 341/20.07.2015 г. по в.гр. дело № 401/2015 г. на Хасковския окръжен съд, с което е отменено решение № 181/30.03.2015 г. по гр.дело № 2550/2014 г. на Хасковския районен съд и вместо това са отхвърлени предявените от жалбоподателя против И. а. „А. а.” [населено място] обективно съединени искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ за отмяна на извършеното със заповед № 553/10.07.2014 г. на изпълнителния директор на ИА „А. а.” уволнение от длъжността „главен специалист-инспектор” в Регионална дирекция „А. а.” Х. и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност като неоснователни.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че в случая липсват данни длъжността на жалбоподателя да е била определена за заемане от държавен служител към датата на издаване на процесната заповед № 553/10.07.2014 г., че в самата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е отразено, че заповедта на изпълнителния директор от 10.07.2014 г., с която се утвърждава длъжностното разписание на агенцията влиза в сила на 15.07.2014 г. С оглед на това, счита, че към датата на издаване на атакуваната заповед е липсвало основание за прекратяването на трудовия договор, което обстоятелство изрично е признато от процесуалния представител на ответника във въззивната жалба. Според жалбоподателя към датата на издаване на заповедта за уволнение единственото годно взето решение е заповед № РД-02-16/10.07.2014 г., според която длъжността „Главен специалист-инспектор” се трансформира в „инспектор”, без изрично да е посочено в какво точно се състои тази трансформация. В жалбата се сочи, че липсват данни, че ищецът не отговаря на изискванията на чл.7 ЗДС, съгласно изричната разпоредба в тази насока на пар.75 от ЗДС.
Жалбоподателят поддържа, че при постановяване на въззивното решение са нарушени основните начала за законност, служебно начало и равенството на страните, че в решението липсват конкретни мотиви, обвързани с доказателствата по делото, кой документ инкорпорира годно решение, обусловило основанието за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца по чл.325,ал.1,т.12 КТ.Счита, че от представеното длъжностно разписание не е налице пълна трансформация на длъжността „главен специалист-инспектор”, тъй като същата е запазена като позиция/функция/ в Регионалните дирекции”А. а.” С.и В., че това предполага наличие на по-неблагоприятно третиране на част от служителите по отношение на други заемащи и изпълняващи едни и същи функции, но в различни териториални единици на една и съща администрация. Счита, че въззивният съд е възприел само доводи, твърдения и доказателства относно законосъобразността на оспорените заповеди, но не и такива относно оспорената законосъобразност на уволнението, тъй като е приел същите за неотносими и невлияещи върху законността на прекратяването.
В изложението са формулирани въпросите:1. длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните по спора и да изложи собствени мотиви по тях, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 2. към кой момент се преценяват предпоставките на чл.325,ал.1,т.12 КТ, когато уволнителната заповед е издадена преди да са се осъществили всички елементи от фактическия състав на основанието – определяне на длъжността за заемане от държавен служител, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. допустимо ли е прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.325,ал.1,т.12 КТ при условие, че липсва валидно взето решение на компетентния за това орган? Кой документ инкорпорира в себе си това решение – заповедта за изменение на длъжностното разписание или самото длъжностно разписание, когато трансформираните длъжности не съответстват/като брой и вид правоотношение/? Решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е решение на Пернишкия окръжен съд по гр.дело № 963/2014 г.
Ответникът по касационната жалба ИА”А. а.” [населено място] не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове от жалбоподателя Д. К. с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 и т. 2 КТ за признаване за незаконно уволнението на жалбоподателя от длъжността „Главен специалист-инспектор” в РД”А. а.” – Х. със заповед № 553/10.07.2014 г. и за отмяна на посочената заповед, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението.
Въззивният съд е приел за безспорно, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът Д. К. е заемал длъжността „Главен специалист-инспектор” в Регионална дирекция „А. а.” – Х.. Със Заповед № 553/ 10.07.2014 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „А. а.” трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ – поради определяне на длъжността за заемане от държавен служител.
Относно момента от който е прекратено трудовото правоотношение съдът е приел, че последното е прекратено на 03.12.2014 г., когато на ищеца е връчена заповедта за уволнение. Прието е също, че исковата молба е подадена на 08.12.2014 г. в рамките на двумесечния давностен срок по чл.358,ал.1,т.2 КТ. За да направи извода съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 335, ал.2,т.3 КТ, според която, когато трудовият договор се прекратява без предизвестие, той се счита прекратен от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора. Приел е, че законът придава правно значение само на фактическото връчване на заповедта, че прилагането по аналогия на чл. 47 ГПК е недопустимо, тъй като предвидената в закона фикция за редовно уведомяване на страната чрез залепване на уведомление е приложима само в исковия процес, а КТ съдържа специална уредба за уведомяване на работника или служителя, чрез фактическо връчване на заповедта за уволнение.
Въззивният съд е приел, че основна предпоставка за законното упражняване на правото на уволнение по чл. 325, т. 12 КТ е определянето на длъжността за заемане по служебно правоотношение. Приел е също за установено по делото, че със Заповед № РД – 02 – 16/ 10.07.2014 г. на изпълнителния директор на ИА „А. а.” е изменено длъжностното щатно разписание, като длъжността „Главен специалист-инспектор” е трансформирана в длъжност” Инспектор” и е определена за заемане по служебно правоотношение според представеното Длъжностно разписание на ИА „А. а.” в сила от 15.07.2014 г. Извел е извода за законосъобразност на уволнението, тъй като същото е извършено при наличие на предвидените в закона условия – длъжността на ищеца е определена за заемане от държавен служител.
Преценени са за неправилни изводите на районния съд за незаконосъобразност на заповедта за уволнение, тъй като към момента на издаването й новото щатно разписание не е влязло в сила. Възприета е съдебната практика, според която моментът, към който се преценява законосъобразността на уволнението е датата на прекратяване на трудовото правоотношение, а не датата на издаване на заповедта за уволнение. Посочил е, че в случая към датата на връчване на заповедта за уволнение – 03.12.2014 г. новото длъжностно разписание, съгласно което длъжността на ищеца е определена за заемане по служебно правоотношение, е влязло в сила.
Относно оспорването на заповедта на изпълнителния директор на ИА „А. а.” за изменение на щатното разписание въззивният съд е приел, че не може да упражнява контрол върху преценката на административния орган за трансформация на длъжността, тъй като тя е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Посочил е, че е без значение дали заемащият длъжността по трудово правоотношение служител отговаря на изискванията за държавен служител по чл. 7 ЗДС и дали му е предложено да заеме определената длъжност за държавен служител, тъй като тези въпроси са ирелевантни при преценка законосъобразността на извършеното по реда на чл. 325, т. 12 КТ уволнение.
При тези съображения съдът е направил извода, че уволнението на ищеца Д. К. е извършено при наличие на предвидените в закона материалноправни предпоставки и поради това предявените искове с пр.осн.чл.344,ал.1, т.1 и т.2 КТ са неоснователни. С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение, с което тези искове са уважени и вместо това предявените искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 и т.2 КТ са отхвърлени, като неоснователни.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
Съгласно т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Според същата практика при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Тази практика не е изгубила значение и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г.
С решение № 120/04.04.2013 г. по гр.дело № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК, аналогичен на чл.189, ал.2 ГПК /отм./ и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. Според съдебния състав с приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Прието е, че задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, с което по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Прието е също, че задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г., че предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Съдебният състав е посочил, че разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/, че аргумент за това са нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Прието не, че и при действието на ГПК от 2007 г. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните решение № 68/24.04.2013 г. по т.дело № 78/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 383/29.11.2012 г. по гр.дело № 141/2012 г. на ВКС, III г.о., постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. В обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, извел е свои фактически и правни изводи по предмета на спора и е обсъдил доводите на страните по делото, което е намерило израз в мотивите на решението. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Според практиката на ВКС – т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставеният въпрос касае приложение разпоредбите на чл.325,ал.1,т.12 КТ, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, според която моментът, към който се преценява законосъобразността на уволнението е датата на прекратяване на трудовото правоотношение, а не датата на издаване на уволнителния акт. Тази практика е приложима и в хипотезата на прекратен трудов договор на основание чл.325,ал.1,т.12 КТ и както вече се отбеляза е взета предвид от въззивния съд.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК по третия въпрос от изложението. В първата част – „Допустимо ли е прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.325,ал.1,т.12 КТ при условие, че липсва валидно взето решение на компетентния за това орган” въпросът е хипотетичен и не е разрешен от въззивния съд, съответно не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора. Следователно в тази част въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните предпоставки, предвидена в чл. 280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК. Във втората част – Кой документ инкорпорира в себе си това решение – заповедта за изменение на длъжностното разписание или самото длъжностно разписание, когато трансформираните длъжности не съответстват/като брой и вид правоотношение/ въпросът е правен, но не е разрешен в противоречие с цитираното решение на Пернишкия районен съд № 852/16.10.2014 г. по гр.дело № 4867/2014 г., потвърдено с решение № 32/22.01.2015 г. по в. гр. дело № 963/2015 г. на Пернишкия окръжен съд. В настоящият случай съдът се е произнесъл по различна хипотеза от тази с цитираните решения, поради което и правните изводи са различни.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за втората част от третия въпрос от изложението, тъй като жалбоподателят не е обосновал наличието на сочената допълнителна предпоставка. В изложението не е цитирана противоречива съдебна практика по приложението на чл.325,ал.1,т.12 КТ, която според жалбоподателя следва да се отстрани, нито е обоснована необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика по този текст от КТ, какъвто е смисълът на точното прилагане на закона. Правният въпрос ще е от значение за развитие на правото, когато разглеждането му е наложено от непълна, неясна или противоречива законова разпоредба, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за осъвременяване на създадена съдебна практика, поради промени в законодателството и обществените условия. Както вече се отбеляза разпоредбите на чл.325,ал.1,т.12 КТ са ясни и пълни, не се нуждаят от тълкуване и по прилагането им е създадена трайна съдебна практика. Не са налице данни за промени в обществените условия и законодателството, за да е наложително осъвременяване на съдебната практика по приложението на чл.325,ал.1,т.12 КТ.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя Д. К., чрез адв. В. К.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 341/20.07.2015 г., постановено по в.гр.дело № 401/2015 г. на Хасковския окръжен съд по касационна жалба вх. № 7880/20.08.2015 г., подадена от ищеца Д. К. К. от [населено място], чрез адв. В. К., [населено място], [улица].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: