О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
София, 17.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 5636/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от юрисконсулт Г. Д. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – [населено място], против въззивно решение № 120/24.04.2013 г. по гр.д.№ 94/2013 г. по описа на Габровския окръжен съд,с което е потвърдено решение № 568/12.11.2012 г. по гр.д.№ 1051/2012 г. по описа на Габровския районен съд, с което са уважени предявените от Л. Д. Б. против [фирма] – С., обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280, ал.1,т.3 ГПК по следните процесуалноправни въпроси:допустими ли са свидетелски показания за установяване на липса на качества на служител за ефективно изпълнение на работа за доказване законността на уволнението по чл.328, ал.1, т.5 КТ ; в бързо производство по глава ХХV ГПК какъв е крайния срок за страната за представяне на доказателства и доказателствени средства и кога настъпва преклузията ; и допустимо ли е уважаването на искане на едната страна за допускане на доказателствени средства – свидетелски показания за доказване на определени факти и обстоятелства, когато доказателствената тежест за доказване на тези факти и обстоятелства е разпределена на другата страна.
Ответникът по касация Л. Д. Б., посредством процесуалния си представител – адв. Н. С., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК,с който оспорва основателността на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивната инстанция е приела, че въззивната жалба е неоснователна, основавайки се на разпоредбата на чл.272 ГПК. Освен това по отношение на възражението, че решението е неправилно, тъй като първоинстанционният съд погрешно е преценил и тълкувал съдържанието на материалите по делото , е прието, че правилно в доклада от 21.09.2012 г е разпределена доказателствената тежест , като е указано, че в тежест на ответника е да докаже, че уволнението е законосъобразно, като преценката за липсата на качества за ефективно изпълнение на работата почива на обективна преценка. Прието е, че свидетелите, които работодателят иска да ангажира за доказване законността на уволнението не са в състояние да направят тази обективна преценка, а самото то е извършено на база на субективни критерии, които не намират опора в отчетеното изпълнение на поставените пазарни цени от страна на ищеца. Не е споделено направеното оплакване във въззивната жалба, че е преклудирана възможността да се искат свидетели след подаване на исковата молба и поради това е допуснато съществено нарушение. Изложени са изводи, че до приключване на първото заседание за разглеждане на делото/след доклада по делото, когато той окончателно се приема/, ищецът има право да поясни и допълни исковата си молба в рамките на заявеното основание, но без да навежда нови правопораждащи факти; да релевира доказателствени искания за установяване на фактическите твърдения, изложени в исковата молба и да посочи и представи доказателства във връзка с възраженията на ответника; да измени основанието или петитума; да предяви инцидентен установителен иск по чл.212 ГПК и др., като от изброените действия, които може да извърши след подаване на исковата молба следва, че преклузия не е настъпила и съдът правилно е допуснал исканите свидетели на ищеца.С оглед изложеното и предвид приложението от въззивния съд на чл.272 ГПК следва да се посочат изводите на първата инстанция, а именно, че при оценката на работодателя не е отчетено през какъв период реално ищецът е имал възможност да работи за постигане на поставените цели и по-точно не е отчетено, че е постъпил на работа на 24.01.2011 г., а целите за първия оценяван период са заложени за времето от 01.01.2011 г. до 30.06.2011 г. и са обвързани от работодателя със заложени в длъжностната характеристика изисквания, а самата длъжностна характеристика е подписана от ищеца на 06.07.2011 г., т.е. след атестационния период. Освен това е прието, че същата непоследователност се констатира и в атестационния формуляр за периода от 01.07.2011 г. до 31.12.2011 г. Поради това е прието, че оценката за липса на качества на ищеца почива на субективни критерии, които не намират опора в отчетеното изпълнение на поставените пазарни цели от страна на ищеца и ръководения от него екип. Относно доводът на ищеца за нарушение от страна на работодателя на чл.333, ал.1, т.т.2 и 3 КТ е прието, че е установено по безспорен начин, че ищецът страда от заболяване, включено в списъка по Наредба № 5/1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях имат право на закрила по чл.333, ал.1 КТ, но работодателят не е отговорен по смисъла на визираната правна норма, тъй като ищецът не е декларирал пред ТЕЛК, че към датата на преосвидетелстването му работи, въпреки че е бил в трудово правоотношение с ответника, като по този начин е препятствал служебното уведомяване на работодателя от страна на ТЕЛК за заболяването.
Не е налице основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване по поставените въпроси. Следва да се има предвид , че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.По процесуалноправните въпроси въззивният съд е процедирал в съответствие с трайната практика на ВКС,според която правилата на глава ХХV се прилагат съответно и за производството пред въззивния съд,като законът не създава отклонение от общите правила за въззивното производство досежно правомощията , възлагайки й задачи като на първоинстанционен съд. Посоченият в чл.312,ал.1,т.2 ГПК писмен доклад по делото на първоинстанционния съд следва да съдържа всички елементи посочени в чл.146,ал.1 и 2 ГПК.Въззивният съд на свой ред прави доклад, но на жалбите и отговорите по тях и едва в своето решение може да се произнесе дали докладът на първоинстанционния съд е верен и дали дадените указания на страните са правилни. Въззивният съд е ограничен при преценката си от посочените във въззивната жалба пороци, водещи до неправилност на решението. Грешките и пропуските на първоинстанционния съд при указанията в доклада на първата инстанция относно твърдяните факти и обстоятелства и при разпределяне на доказателствената тежест, ако са посочени от въззивника и са представени съответните доказателства, ще бъдат обсъдени от въззивния съд и ще поставят основата на въззивното решение при преодоляване на допуснатите от първата инстанция нарушения. Когато се произнася по доказателствените искания, сторени по надлежния ред пред него, въззивният съд не е обвързан от доклада и становището на първоинстанционния съд по допустимостта на доказателствените средства, но следва да съобрази посочените във въззивната жалба грешки и пропуски на първоинстанционния съд и при условията на чл.266,ал.3 ГПК да прецени по-късно представените доказателства. Именно в този смисъл ВКС е приел с решение № 359 по гр. д. № 1848 за 2010 г. на IV ГО, постановено по реда на чл.290 и сл.ГПК, че в производствата по глава ХХV ГПК въззивната инстанция следва да извърши процесуални действия като тези на първата инстанция, включително и такива, които са пропуснати от първоинстанционния съд.Следва да бъде посочено,че в настоящия случай един от основните изводите на съдилищата е ,че заболяването на ищеца попада в списъка на болестите по чл.1 от Наредба №5/1987 г. на МЗ. Във визираната наредба липсва изискване за работника или служителя при освидетелстване или преосвидетелстване да заявява дали работи или не,а напротив в чл.1, ал.2 е налице задължение за работодателя да събира предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болести, посочени в ал. 1. И тъй като работодателят не е изпълнил изискванията на чл.333, ал.1 КТ във връзка с посочената наредба,то в случая е налице хипотезата на чл.344, ал.3 КТ, съгласно която спорът по прекратяването на трудовото правоотношение не следва да бъде разглеждан по същество.
С оглед изхода на спора на ответника се дължат направените в настоящето производство разноски в размер на 450/четиристотин и петдесет/лева.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 120/24.04.2013 г. по гр.д.№ 94/2013 г. по описа на Габровския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място],със седалище и адрес на управление – С.,ж.к.”Л. 7”, [улица],А.”С. ц.”,ет.2,о. 51,представлявано от изпълнителния директор Н. С. да заплати на Л. Д. Б.,ЕГН [ЕГН],със съдебен адрес – [населено място], [улица], адв.Н. С. направените в настоящето производство разноски в размер на 450/четиристотин и петдесет/лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: