О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1040
гр. София 12.09.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 17 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2691 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма] [населено място], чрез адв.М. Г. против решение от 03.12.2014 г. по гр.дело № 5524/2014 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение от 18.02.2014 г. по гр.дело № 46615/2013 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ до размер от 95.68 лв. и за периода 21.09.2013 г. до 26.09.2013 г. и вместо отменената част е признато за незаконно и е отменено на осн.чл.344,ал.1,т.1 КТ уволнението на Р. Н. Т., извършено със заповед № РД-15-ЗП-13/20.09.2013 г., ищецът е възстановен на длъжността, заемана преди уволнението-„Оператор, открита платформа с повдигащо устройство” и жалбоподателят-ответник е осъден да заплати на ищеца на осн.чл.344,ал.1,т.3, вр.чл.225,ал.1 КТ сумата 95.68 лв. обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради незаконното уволнение.
Поддържаните основания за неправилност на въззивното решение чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1.възможно ли е въззивният съд служебно да се произнася по въпрос, по който няма наведени искания и релевирани възражение, че липсва твърдение от страна на жалбоподателя във въззивната жалба, че неизпълнените трудови задължения не са негови основни трудови функции, с които той не е запознат и които не са част от изпълняваната длъжност. Сочи, че спорните въпроси по делото са описани във въззивната жалба и между тях липсват обстоятелствата, които СГС се заема да изследва в полза на жалбоподателя и да гради крайният си извод върху тях,2. може ли въззивният съд да излиза и се произнася извън посоченото във въззивната жалба, че е налице решение, с което СГС нарушава грубо чл.269,изр.2 ГПК, 3. допустимо ли е въззивният съд при спазване на задължението си по чл.236,ал.2 ГПК да прави фактически констатации и да гради извод върху тях при положение, че тези фактически констатации са въз основа на грешен и обратен на действителното съдържание прочит на писмените доказателства и при груб отказ от разглеждане и пренебрегване на свидетелските показания, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, а последният въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, определение № 707/16.12.2009 г. по ч.гр.дело № 707/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.274,ал.2 ГПК, решения на състави на Великотърновския апелативен съд, на Бургаския окръжен съд, на Пернишкия окръжен съд.
Ответникът по касационната жалба Р. Н. Т., чрез адв.В. Г. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на Р. Н. Т. заповед № РД-15-ЗП-13/20.09.2013 г., за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението – „Оператор, открита платформа с повдигащо устройство” и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради незаконното уволнение от 21.09.2013 г. до 26.09.2013 г.
От фактическа страна е прието, че със заповед № РД – ЗП – 13/20.09.2013г. на изпълнителния директор на дружеството-жалбоподател на ищеца Р. Т. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ е прекратен трудовият му договор. Прието е също, че дисциплинарното наказание е наложено според отразеното в заповедта на основание чл. 188, т. 3 КТ във връзка с чл. 187, т. 3, т. 7 и т. 10 КТ в частта „неизпълнение на други трудови задължения, определени при възникването на трудовото правоотношение” и чл. 190, ал. 1, т. 3 и т. 7 КТ и при спазване на изискванията на чл. 192, чл. 193, ал.1 и чл. 194 КТ. Съдът е посочил, че заповедта за наказание на ищеца, заемащ длъжност „Оператор, открита платформа с повдигащо устройство” в сектор „Принудително преместване”, отдел „Принудително преместване и специализирани паркинги”, дирекция „Паркиране и мобилност”, е обоснована от работодателя с това, че „при изпълнение на служебните си задължения служителят е извършил нарушения на трудовата дисциплина както следва: неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила, неизпълнение на законните разпореждания на работодателя, неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в длъжностната характеристика и Инструкция за работа на екипите при принудително преместване на автомобили. Прието е, че нарушенията, квалифицирани като действия или бездействия за датите – 15.04.13г., 16.04.13г., 17.04.13г 18.04.13г 19.04.13г. и 21.04.2013г., са систематизирани в 26 точки и са описани подробно в заповедта за уволнение.
Съдът е посочил, че в заповедта е отразено и че на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „Забележка” със заповед № РД-13-44/05.12.2012 г. за извършено нарушение на чл. 187, т. З КТ за осъществени престои на 10.10.2012 г. в интервалите: от 17.56. ч. до 18.01 ч., от 18.10 ч. до 18.16. ч. и от 20.14 ч. до 20.19 ч., невписани в работния протокол за деня, в хипотезата на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ: системност при нарушенията на трудовата дисциплина. Прието е, че в атакуваната заповед е посочено също, че с цитираните от него действия и бездействия при изпълнение на служебните задължения служителят е нарушил разпоредбите на чл. 126, т. 4, т. 5, т. 10 в частта „да спазва вътрешните правила, приети в предприятието” и т. 13 КТ – да изпълнява работата си в изискуемото количество и качество, да спазва техническите и технологическите правила, да спазва вътрешните правила, приети в предприятието, да изпълнява и всички други задължения, които произтичат от длъжностната характеристика, Инструкция за работа на екипите при принудително преместване на автомобили. Прието е също, че в заповедта е отразено, че служителят е допуснал нарушения на трудовата дисциплина, посочени в чл. 187, т. 3, т. 7 и т. 10 КТ в частта „неизпълнение на други трудови задължения, определени при възникване на трудовото правоотношение” – неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила, неизпълнение на законните нареждания на работодателя и неизпълнение на други трудови задължения, определени при възникването на трудовото правоотношение и предвидени в длъжностната характеристика и Инструкция за работа на екипите при принудително преместване на автомобили. Прието е, че според отразеното в заповедта ищецът не е изпълнил изискванията на длъжностната си характеристика в частта на раздел. I, т. 1.1.1. – да „спазва технологичните правила за сектор „Принудително преместване“, относно осъществяване контрол по паркирането на територията на СО“; т. 1.1.10. — „През работния ден задължително е с работно облекло, ползва отличителен знак (бадж), съдържащ имената му и наименованието на дружеството, както и светлоотразителна жилетка“, т.1.3.4.- „Отговаря за несвовременното попълване и несвоевременното предаване на протоколите от работната смяна.“ Съдът е посочил, че в процесната заповед работодателят е приел, че ищецът „ със своите действия и бездействия при осъществяване на трудовата си дейност е нарушил и Инструкция за работа на екипите при принудително преместване на автомобили, раздел III, т.8, задължаваща оператора да води надлежно протокол за преместени автомобили, раздел III, т.9, указваща оператора да записва всички осъществени престои, както и полагащите им се по заповед почивки по време на работа, раздел III, т.4, указваща, че част от задължителните и отличителни белези на операторите-открита платформа с повдигащо устройство е служебна ламинирана карта /”бадж”/, съдържаща името на служителя и наименованието на дружеството, която операторът задължително носи на ревера, т.10, указваща, че операторът носи отговорност за неотчитането в работния протокол на всяко предприето действие на екипа и поддържа връзка с дежурния диспечер, както и раздел V, т. 1 – неотразяването на всяко предприето действие от екипа в протокола за преместени автомобили, спрямо неправилно спрял или паркирал автомобил, както и незаписването на часа на предприетите действия, се счита за съзнателно неизпълнение на трудовите задължения, т.2 – неносенето на служебно работно облекло, служебна ламинирана карта /”бадж’/, както и служебна сигнална жилетка се счита за нарушение на трудовата дисциплина, т.3 – неподдържането на оперативна връзка е дежурния диспечер за своевременно предаване на преместени автомобили, както и предприетите действия, се счита за съзнателно неизпълнение на трудовите задължения, т. 11, определяща, че неправилното попълване на протокола е пропуск, водещ до нарушение на трудовата дисциплина ”.
Въззивният съд е приел, че заповедта за наказание е връчена на ищеца на 20.09.2013г.
Прието е, че с длъжностна характеристика, със съдържанието, на която ищецът е бил запознат преди датите на вменените му нарушения на трудовата дисциплина – на 03.05.2010г. – на оператора открита платформа с повдигащо устройство е възложено да участва при репартрирането на МПС, което е в нарушение на ЗДвП, като отговаря за поставянето на скобите и помага при вдигането на автобомила върху платформата. Според съдържанието на длъжностната характеристика съдът е приел, че служителят е длъжен да спазва технологичните правила за отдел „Принудително преместване” относно осъществяването на контрола по паркирането на територията на СО, утвърдени от управителя на дружеството (т.1.1.1), след качването на автомобила върху платформата и потеглянето към наказателен паркинг, съобщава на дежурния диспечер данните за МПС, като попълва същите в отчет, в който записва принудителното преместен автомобил, през работния ден ползва отличителен знак (бадж) – т. 1.1.9, дал е съгласие дейността му да бъде наблюдавана чрез видеонаблюдение и по електронен път (т.1.1.10).
Съдът е обсъдил обясненията, дадени от ищеца по повод искания на работодателя. Обсъдена е и заповед № РД – 13 – 44/05.12.2012г., връчена на 06.12.2012г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „забележка” за извършени престои ( три на брой, описани в акта за наказание), неотразени вярно и коректно в работния протокол за деня. Взети са предвид и показанията на разпитаните по делото свидетели П., П. и А..
От правна страна е прието, че в случая атакуваната заповед е мотивирана в достатъчна степен по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, че са индивидуализирани дисциплинарните нарушения по обективните им признаци – конкретизирани са по дата и конкретен период от време, посочени са обстоятелства за осъществено действие и бездействие от служителя, на когото са предоставени и изготвени от работодателя материали, в т. ч. снимков материал и извлечения от G. система.
Въззивният съд е приел, че бездействията, изразяващи се в несъобщаване на предприети действия на дежурния диспечер до качването на автомобил на платформата и потеглянето за специализиран паркинг и невписването им в работния протокол не представлява нарушение на трудовата дисциплина. Според съда обект на дисциплинарно нарушение като основание за дисциплинарна отговорност са трудовите задължения на работника или служителя, произтичащи от съдържанието на конкретното трудово правоотношение, че ищецът Т. не е адресат на задължение да отразява в работен протокол и да съобщава на дежурен диспечер всяко предприето действие по отношение на автомобил. Приел е, че в подаденото становище по делото, след изготвяне на доклада по делото от първоинстанционния съд, ищецът е оспорил изрично запознаването си със съдържанието на „Инструкцията за работа на екипите при принудително преместване на автомобили” и, че ответникът-жалбоподател не е провел доказване, че ищецът е запознат с Инструкцията към датите на извършване на вменените му нарушения. Прието е също, че в Инструкцията съществува разпоредба, че неотразяването на всяко предприето действие в работния протокол и незаписването на часа на предприетите действия представлява основание за отговорност на операторите – открита платформа (раздел V, т. 1), както и неподдържането на връзка с дежурния диспечер за предприетите действия спрямо неправилно паркиралите автомобили (раздел V, т. 3), че в случая неизпълнението й в посочените части не може да доведе до ангажиране на дисциплинарна отговорност.
Въззивният съд е приел, че след като действията за принудително преместване на неправилно паркирани автомобили се предприемат по нареждане на полицай или представител на Столичен инспекторат, ненатоварването на автомобил или забавянето при поставянето на скоби, близостта на оператора на открита платформа с повдигащо средство до автомобили „в нарушение” и т. н.”бездействие”, посочено в заповедта за наказание, не може да се приеме за нарушение на трудовите задължения от страна на оператора и, че такова доказване не е проведено. Прието е също, че не представлява дисциплинарно нарушение и провеждането на разговори с водачите на автомобили при липса на изрична забрана трудовите задължения да се изпълняват без провеждането им, съответно при липса на специален регламент за провеждането им по определен ред. Според съда след като е налице непълнота на съдържанието на конкретното трудово правоотношение откъм детайлизирани задължения на служителя ангажирането на дисциплинарна отговорност за неизпълнение на нерегламентирани трудови задължения е незаконосъобразно. Съдът е направил извода, че показанията на св. А. и св. С., участвали при изготвяне на приложения по делото документ – справка, която няма обвързваща съда материална доказателствена сила нямат доказателствена стойност относно обстоятелствата, възприети от тях от видеозаписи, като е изложил мотиви, че не е извършен оглед на носителя на видеозаписа и на съдържанието му в съдебното производство, нито такъв е извършен с участието на вещо лице.
Относно поправката в датата на протокол № 14815, призната от ищеца съдът е приел за неустановено с доказването, проведено от работодателя виновно поведение на служителя. Прието е за недоказано по делото и изпълнението на служебните задължения ищеца да е ставало без той да се легитимира с отличителен знак.
Относно нарушенията, квалифицирани като престои, неотразени в протокол за деня въззивният съд е приел, че макар и ищецът да не е запознат изрично с Инструкцията, утвърдена през м.03.2013г., той е уведомен за модела на дължимо поведение, изисквано от него по отношение на тези нарушения. Изводът е обоснован с обстоятелството за наложеното му наказание „Забележка” през 2012г., чиято законосъобразност не е оспорена и, което не е заличено към момента на налагане на атакуваното дисциплинарно наказание. Прието е, че нарушенията, за които е наложено последното, заедно с тези от 2013г. предпоставят системни нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в бездействие при задължение за действие с адресат служителят – за вписване на спирането на работа в работен протокол.
Съдът е приел, че ищецът не е оспорил твърдените от работодателя деяния. Според въззивния съд след като по делото е установено, че ищецът е запознат със задължението си да отразява писмено времевия интервал, в който екипът, в който участва, не изпълнява пряко възложената работа, се налага изводът, че ищецът е осъществил нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неизпълнение на трудови задължения, предвидени в акт на работодателя, водещо и до неизпълнение на възложената работа при неустановими причини за неизпълнението й -чл. 187, т. 10 и 3 КТ. С оглед на този извод съдът е извършил и преценка по реда на чл. 189, ал. 1 КТ, като е приел, че следва да се съобразят обстоятелствата какво е извършено, при какви условия, поведението на нарушителя, личността му и вредните последици, които са настъпили. Като е взел предвид посочените обстоятелства съдът е приел, че наложеното от работодателя наказание не съответства на тежестта на установените по делото нарушения на трудовата дисциплина, независимо че за такива нарушения служителят е наказван и, че наказанието не е изпълнило целите си да въздейства възпитателно и предупредително върху него.
Според въззивния съд в случая се касае за недокументирани престои с не голяма продължителност от време, през която макар на работодателя да не е обезпечена възможността да проверява начина на уплътняване на работното време, не е проведено доказване, както и че няма индиции, за настъпване на тежки неблагоприятни последици от тези нарушения за трудовия процес.
С оглед на посочените съображения съдът е извел извода, че дисциплинарното наказание „уволнение” е наложено незаконосъобразно като несъразмерно тежко на извършените нарушения и, че искът с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ за признаване на уволнение за незаконно и за неговата отмяна е основателен. Прието е, че е основателен и искът за възстановяване на предишната работа, както и искът за заплащане на обезщетение за оставане без работа по чл. 344, ал.1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за периода 21.09.2013г. – 26.09.2013г. Съдът е приел, че за разликата до пълния предявен период и размер осъдителният иск е неоснователен – ищецът е започнал работа по трудов договор за неопределено време при друг работодател с основно трудово възнаграждение, надхвърлящо Б. при ответника – 700 лв. и оставането му без работа след 28.10.2013г. е последица от прекратяването на другия трудов договор.
При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, с което предявените искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ до размер на сумата 95.68 лв. са отхвърлени и вместо отменената част е уважил същите искове, като основателни.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия и втори въпроси от изложението, които по същество са с еднакво съдържание и касаят приложение разпоредбите на чл.269, изр.2 ГПК. Съгласно практиката на ВКС – т.решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС при проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Това ограничение търпи изключения, като например в хипотезата, при която въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В настоящият случай въззивният съд се е произнесъл по заявените във въззивната жалба оплаквания, като относно приложение разпоредбите на чл.195,ал.1 КТ, които са императивни служебно е извършил преценка за спазването й. Изводите на въззивния съд по спазване на императивните материалноправни норми от КТ са в съответствие с посочената практика на ВКС. Принципното разрешение на правния въпрос, обективирано в практиката на ВКС – т.решение № 1/09.12.2013 г. е залегнало и в практиката на ВКС – т.решение № 1/17.07.2001 г. по т.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
Изложените съображения налагат извода, че поставените правни въпроси въззивният съд е разрешил в съответствие със задължителната практика на ВКС. Относно цитираното т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС същото е неотносимо към поставените правни въпроси по п1-ви и 2-ри от жалбоподателя.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същите правни въпроси, тъй като съдебната практика е уеднаквена с посоченото т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и както вече се отбеляза въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи с тази практика.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по третия въпрос от изложението, тъй като същият не представлява правен въпрос, а касае правилността на обжалваното решение и е основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва ако същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че третият въпрос, поставен от жалбоподателя не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е довод по правилността на обжалваното въззивно решение. Този довод съдът ще преценява само ако се допусне касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на предпоставките, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд по поставените въпроси в изложението от жалбоподателя [фирма] [населено място].
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 800 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение от 03.12.2014 г. по гр.дело № 5524/2014 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 22181/19.02.2015 г., подадена от ответника [фирма] [населено място], [улица], чрез адв.М. Г., съдебен адрес [населено място], [улица].
Осъжда [фирма] [населено място], [улица], съдебен адрес [населено място], [улица] чрез адв.М. Г. да заплати на Р. Н. Т., [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 800 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :