О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
София, 12.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4201/16 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от Прокуратура на РБ, срещу решение № 5843/ 11.07.2016 г. постановено по в.гр.д.№ 4913/2016 год.по описа на Софийски градски съд в частта му,с която е уважен предявеният от Т. П. Л. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,за разликата над 10000 лв.до пълния предявен размер 15 000 лв.,ведно със законната лихва от 3.04.2014 год.до окончателното изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди,свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и водещите насоки за дефинирането на общия критерий за справедливост и по конкретно:1.При определяне на обезщетението за неимуществени вреди,как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и 2.Кой е релевантният момент,от който могат да се претендират вреди по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и липсата на незаконно обвинение обуславя ли търсене на обективна отговорност от правозащитните органи. Счита,че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г.,ТР № 3/22.04.2005 год. ,решение № 337/ 22.06.2010 год. по гр.д.№ 1381/09 г.на ІV г.о. на ВКС и решение от 26.05.2010 год. по гр.д. № 1273/09 г.на ІІІ г.о. на ВКС. Сочи се бланкетно и чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставените материално-правни въпроси,тъй като липсва аналогична/напълно идентична/ съдебната практика .
Ответната страна,чрез пълномощника си адв.И.В. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК , в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да увеличи размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди,съдът след съвкупна и подробна преценка на доказателствата по делото и при съобразяване с практиката по чл.290 ГПК на ВКС е приел, че е налице причинна връзка между действията на ответника – повдигнато незаконно обвинение и преживените негативни емоции и стресово състояние на ищеца, рефлектирали негативно в отношенията му с околните и колегите му,включително с неговите родители и съпруга.Освен това обвинението в престъпление по чл.202,ал.2,т.1 НК компрометира Л. в обществото като лице,което се възползва от длъжностното си качество”брокер – ценни книжа”за присвояване на парични средства,предоставени от работодателя.Приел е,че от значение за размера на обезщетението е тежестта на престъплението,за което е бил обвинен, продължителността на наказателното производство в съдебната фаза – почти 5 години,взетата по отношение на него най-лека мярка „подписка”,наличието и на други неблагоприятни фактори по повод обвинението – невъзможност да работи във финансовия сектор,даващи отражение върху емоциите и психичното му състояние,както и продължителността на предварителното производство – почти 4 години.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото поставените правни въпроси не са разрешени в противоречие с константната практиката на ВКС.Според т.ІІ на ППВС № 4/1968 год. въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че касаторът не е формулирал конкретен въпрос,който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в съдебната практика,постановена по реда на чл.290 ГПК от ВКС,на която се позовава касатора.Цитираните решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС.Освен това вторият от поставените въпроси е разрешен в съответствие с практиката на която се позовава самия касатор.
Бланкетното позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно да обуслови наличието на специалното основание. Касаторът е следвало да изложи обосновани съображения защо счита,че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5843/ 11.07.2016 г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 4913/2016 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: