О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 608
гр. София 31.05.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 24 април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5150 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Г. Г. М., чрез адв.К. С. срещу решение № 394/06.10.2016 г. по в.гр.дело № 609/2016 г. на Пазарджишкият окръжен съд, с което е потвърдено решение № 454/17.06.2016 г. по гр. № 854/2016 г. на Пазарджишкия районен съд и определение № 1745/05.07.2016 г. по гр.дело № 854/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателя Г. М. срещу Бюджетно мероприятие”Общински социални дейности и услуги” към [община] искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ – за отмяна на уволнението на ищеца на основание чл.328,ал.1,т.2 КТ, поради съкращаване в щата, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението „готвач” в Домашен социален патронаж [населено място] към МБ”ОСДУ” и за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради незаконното уволнение за сумата 2962.12 лв., заедно със законната лихва, считано от 01.02.2016 г. С определение № 1745/05.07.2016 г. по гр.дело № 854/22016 г. на Пазарджишкия районен съд е оставено без уважение искането на Г. Г. М. от 21.06.2016 г. за изменение в частта за разноските на решение № 454/17.06.2016 г. по гр.дело № 854/2016 г. на Пазарджишкия районен съд.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се и незаконосъобразност на въззивното решение в частта, с която е потвърдено постановеното определение от 05.07.2016 г. по гр.дело № 854/2016 г. на Пазарджишкия районен съд.
В изложението са формулирани въпросите: 1. кой е моментът на настъпване на преклузията за посочване, представяне и събиране на доказателства в бързите производства по трудови спорове, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 81/27.02.2014 г. по гр.дело № 114/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК, 2. допустимо ли е съдът да цени доказателства, приети след изтичане на преклузивния срок за представянето им, явяващи се за точното прилагане на уволнение по КТ и чл.312, ал.2 КТ, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 69/07.05.2013 г. по гр.дело № 372/2012 г. на ВКС, г.о., постановено по чл.290 ГПК, 3. задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви към тях, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения, постановени от състави на ВКС по чл.290 ГПК, 4.относно наличието на основанието на което се прекратява трудовия договор към момента на прекратяването по смисъла на чл.335,ал.2 КТ, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 86/09.02.2010 г. по гр.дело № 2404/2008 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК. 5. следва ли съдът да присъжда адвокатско възнаграждение на работодател по смисъла на пар.1 от ПЗР на КТ, който не е юридическо лице или едноличен търговец, но се представлява по пълномощие от юрисконсулт, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба БМ”Общински и социални дейности и услуги” към [община], чрез юрисконсулти С.Г. и Пл.В. изразяват становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на жалбоподателя Г. Г. М. на основание чл.328,ал.1,т.2 КТ – поради съкращаване на щата и за неговата отмяна, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа, поради незаконното уволнение.
От фактическа страна е прието за безспорно между страните и установено от приложените по делото писмени доказателства, че ищецът Г. М. е заемал длъжността „Готвач“ в Домашен социален патронаж към БМ „ ОбСДУ” при [община]. Прието е също, че на 30.12.2015г. на ищеца е връчено предизвестие №288/29.12.2015г. за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 01.02.2016г. на основание чл. 328,ал.1т.2 от КТ, във връзка с Решение №45/17.12.2015г. на Общински съвет –П. за изменение на числеността на БМ „ОСДУ“. За периода 27.01.2016г.-01.03.2016г. ищецът е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност.
Със Заповед № 2/27.01.2016г. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328,ал.1,т.2 от КТ и Решение № 46/17.12.2015г. с изложени мотиви: поради съкращаване в щата,считано от 01.02.2016г. Заповедта е връчена лично на ищеца на 24.02.2016г.
От правна страна въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК, според която при прекратяване на трудовия договор с отправяне на предизвестие, прекратителният ефект настъпва автоматично, с изтичане срока на предизвестието. Възприето е становището, изразено в практиката на ВКС, че е без значение дали работодателят е издал допълнителен акт, как е озаглавил този акт и какво е неговото съдържание. Дори работодателят да е издал уволнителна заповед при изтичане на срока на предизвестието, този акт има само декларативен характер, тъй като моментът на прекратяването е уреден в самия закон – това е датата, на която изтича срокът на предизвестието. Срокът не зависи от волята на страните, поради което не към момента на изтичането му, а именно към момента на връчване на предизвестието се преценява налице ли са предпоставките за законно извършване на уволнението. С оглед на тази практика са преценени за неоснователни възраженията в исковата молба за незаконност на уволнението, съответно във въззивната жалба-обосноваващи неправилност на решението, че меродавният момент за наличието на закрила по чл. 333 от КТ е моментът на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, а не датата на връчване на писменото предизвестие. Според въззивния съд наличието на закрила по отношение на уволнения работник се преценява именно към момента, в който му е връчено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение. Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд, че в случая не е налице закрилата по чл.333,ал.1т.4 от КТ. Посочил е, че ищецът Г. М. не е ползвал посочената закрила, предвидена за лица, започнали ползване на разрешен отпуск поради временна нетрудоспособност, тъй като към 30.12.2015г. такъв не му е бил разрешен. Съдът е приел, че жалбоподателят е бил в отпуск по болест от 27.01.2016г., че към този момент работодателят не е бил длъжен да се съобразява с предвидения в законодателството ред за преодоляване на закрилата по чл.333,ал.1,т.4 от КТ, тъй като предизвестието за прекратяване на трудовия договор вече е било връчено.
Прието е за установено, че с Решение №46 от 17.12.2015г. Общински съвет-П. е взел решение за намаляване числеността на ДСП [населено място] и [населено място] с една щатна бройка. Прието е, че въз основа на това решение от директора на БМ „ОСДУ“, утвърдено от кмета на [община] е изготвено щатно разписание, в сила от 01.02.2016г., според което за длъжността „готвач“ е предвидена една щатна бройка, в сравнение с действащото до 01.01.2016г. щатно разписание, съобразно което за същата длъжност са предвидени 2 щатни бройки. С оглед на посоченото съдът е приел за установено наличието на реално съкращаване на щата за длъжността „готвач“. Преценени са за обосновани и правилни изводите на първоинстанционния съд от правна страна в този смисъл и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд е препратил към тези мотиви.
Въззивният съд е приел, че решението за намаляване числеността на персонала в Бюджетното мероприятие е взето от компетентния орган-Общински съвет, че със Заповед от 28.12.2015г. на директора на БМ е взето решение за преустановяване на конкретна трудова функция и премахване на съответстващата й длъжност, че трудовото правоотношение с ищеца, заемащ тази длъжност е прекратено. Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд, че в процеса по надлежен начин, от страната, която носи доказателствената тежест е установено, че компетентният орган е взел решение за съкращаване на щатната длъжност „готвач”. Тези изводи са възприети от въззивния съд.
Съдът е възприел изводите на районния съд за законосъобразност на извършения от работодателя подбор и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях.
Прието е за установено по делото е, че със заповед № 1506/28.12.2015 г. на ръководителят на БМ „ОСДУ“ е определена комисия на основание чл. 329 от КТ, която да извърши подбор между работниците в ДСП – [населено място] и [населено място], които заемат длъжността готвач. На 29.12.2015 г. комисията, като съпоставила изпълнението на работата от страна на двамата заемащи такава длъжност, предложила да бъде съкратен ищецът, а на работа да остане другата заемаща същата длъжност – С. А.. Прието е, че критериите, въз основа на които е взето посоченото решение, са: образователна степен, допълнителна квалификация, общ трудов стаж, професионален опит в ДСП, дисциплинарно минало.
Съдът е приел, че комплексните критерии по чл.329 ал.І от КТ „по-висока квалификация“ и „по-добра работа“ са с еднакво значение и следва да са налице кумулативно. Посочил е, че квалификацията е обективен факт и включва образование по съответната специалност, степен на образование, допълнителна професионална квалификация, че преценката за качеството на работа – точно, качествено и ефективно изпълнение на работата–следва да бъде обективна. Според въззивния съд при равнопоставеност на един от кумулативно необходимите критерии с обективно проявление „квалификация“ – какъвто е настоящият случай, тъй като и двамата служители притежават средно образование, и еднаква квалификация „готвач“, като вторият служител е с по-малък общ трудов стаж и по-малък професионален опит в ДСП, и въпреки това е получил по-високо оценяване от ищеца правилното приложение на изискването на чл.329 ал.1 от КТ предпоставя прецизна и обективна преценка на работодателя относно втория кумулативно изискуем критерий с еднаква степен на значимост „по-добра работа“. Възприета е практиката на ВКС, обективирана в ТР №3/16.01.2012г. по т.д. №3/2011г. на ОСГК, според която извършената от работодателя злоупотреба с правото на подбор при преценка, кой работи по-добре, не е критерии за упражняване на съдебен контрол по отношение на извършения подбор. Посочил е, че правото на подбор е субективно право на работодателя, упражнявано по извънсъдебен ред и при спор за законосъобразното му упражняване, тази законосъобразност подлежи на съдебен контрол. Възприето е тълкуването в същото тълкувателно решение, според което точното прилагане на закона, към което е насочен съдебният контрол за законосъобразност, не се изчерпва с констатиране формалното прилагане на критериите по чл.329 ал.1 от КТ, а обхваща проверката на приетите от работодателя и оспорени от работника или служителя оценки по същите критерии. Според същата практика критериите по чл.329 ал.І от КТ имат обективни признаци и тяхното спазване може да бъде установено с всички доказателствени средства по ГПК. Посочено е, че подборът обхваща конкретни действия, които се свеждат до оценка работата на всеки участник в него, както и до съпоставяне на приетите показатели за изпълнение на законовите критерии, а в зависимост от извършеното сравнение – и приемане на решение по основния въпрос – кои работници или служители имат освен по-добра квалификация и „работят по-добре“. Прието е, че поради изчерпателната конкретизация на всеки един от отделните критерии, съдържащи се в протокола за извършване на подбор, обективизмът на преценката на работодателя за „по-добра работа“ следва да се преценява при анализ и съпоставка на всички депозирани по делото доказателства. Прието е, че в тази насока са относими показанията на свидетелката С., която има преки впечатления от работата на ищеца. Според съда от показанията на свидетелката е установено, че ищецът има съществени пропуски в работата си, а служителят, който има по-малък стаж в това звено, компетенциите са му по-значими пряко съотнесени към работния процес, от тези на ищеца.
Съдът е възприел показанията на свидетелката С., като непосредствени, убедителни и почиващи на лични възприятия, съответно е съпоставил същите с писмените доказателства и е формирал извод, че преценката на работодателя относно нивото и качеството на изпълнение на работния процес от останалия на работа служител с по-малък трудов стаж и ищеца, както и критериите за оценяване работата на същите, са обективни.
Въззивният съд е приел за установено, че страната, носеща доказателствената тежест за установяване законосъобразността на извършения подбор – работодателят – ответник, при условията на пълно и главно доказване е установила, че същият е правилно извършен, съответно е установил и законносъобразността на уволнението. Изведен е извод, че предявеният иск по чл.344,ал.1,т.1 от КТ е неоснователен и следва да се отхвърли. Посочил е, че неоснователността на иска по чл.344,ал.1,т.1 от КТ обосновава и неоснователността на обективно съединените искове по чл.344, ал.1,т.2 и т.3 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение по чл.225,ал.1 от КТ.
При тези съображения първоинстанционното решение е потвърдено, като законосъобразно.
Относно обжалваното определение №1745, постановено на 05.07.2016г. в производство по чл.248 от ГПК въззивният съд е преценил същото за правилно. Прието е, че съгласно чл.83,ал.1,т.1 от ГПК, такси и разноски в производство по делото не се внасят от ищците-работници, служители и членове на кооперации по искове, произтичащи от трудови правоотношения. Прието е също, че законодателят не е изключил лицето, освободено от внасяне на разноските по производството от отговорност за заплащане на разноските, направени от другата страна независимо от наличието на предпоставките по чл.83,ал.1,т.1 от ГПК. Посочил е, че в разпоредбата на чл. 78 ал. 8 от ГПК е предвидено , че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Прието е, че в чл. 32, т. 3 от ГПК е посочено кои са представителите по пълномощие, като един от възможните представители освен адвоката е юрисконсултът или друг служител с юридическо образование, чийто правен статут е равнопоставен с този на адвоката. Според въззивния съд същественото изискване относно процесуалния представител е да се намира в служебни /трудови/ правоотношения с представлявания, респективно работодателя по смисъла на §1,т.1 от ДР на КТ и да е изрично упълномощен да осъществява процесуалното представителство в процеса. Прието е, че правоотношението между юридическото лице и юрисконсулта е неотносимо към правото на присъждане на разноски. Прието е също, че отговорността за разноски е гражданско облигационно правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено в него. Посочил е, че прилагайки субсидиарно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, съдът присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно в чиято структура се намира представляваният по този начин работодател. С оглед на това е прието, че е без значение дали възнаграждението на процесуалния представител се следва по силата на договор за правна помощ и съдействие или по силата на служебно/трудово правоотношение, като и в двата случая заплащането му е със средства на бюджета на Общината. С оглед на изложеното е формиран извод за законосъобразност на обжалваното определение, с което е оставено без уважениеискането на Г. М. за изменение в частта за разноските на първоинстанционното решение, с което в тежест на ищеца са присъдени разноски 437.34 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С решение № 81/27.02.2014 г. по гр.дело № 114/2012 г. на ВКС, г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприето становището в решение №416/12.7.2010 г. по гр.д.№531/2009 г. по описа на ВКС, ІV г.о. по чл.290 ГПК, според което в производството по дела, разглеждани по реда на Глава ХХV ГПК – “Бързо производство”, са уредени срокове за извършване на процесуалните действия от съда и страните, различни от определените в общия исков процес. За разлика от общия исков процес, в който съгласно чл. 146 ГПК докладът по делото е задължение на съда в първото заседание по делото, съгласно чл. 312, ал.1 ГПК, съдът изготвя писмен доклад по делото и се произнася по доказателствените искания в закрито заседание в деня на постъпване на отговора на ответника или на изтичане на срока за това. Съгласно чл. 146, ал.2 ГПК, в първото заседание по делото в общия исков процес, след доклада, съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Прието е, че в бързото производство, това е задължение на съда в закритото заседание по чл. 312, ал.1 ГПК – арг. от 312, ал.3 ГПК, съгласно който текст, по направените своевременно искания във връзка с дадените указания, съдът се произнася в деня на постъпването им, а уредената в чл. 313 ГПК преклузия настъпва, когато страните не са изпълнили дадените им указания. С въззивното решение съдът е възприел мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Първоинстанционният съд е приел, че с изготвения писмен доклад с определение от 12.05.2016 г. не е указал на страните, че в едноседмичен срок следва да вземат становище във връзка с дадените указания и доклада по делото и да предприемат съответните процесуални действия, както и за последиците от неизпълнение на указанията и поради този пропуск е посочил, че страните могат да правят искания по доказателствата и възражения по доклада до първото по делото съдебно заседание, проведено на 03.06.2016 г. Изводът на съда не е в отклонение от цитираната практика на ВКС. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С решение № 69/07.05.2013 г. по гр.дело № 372/2012 г. на ВКС, г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че в общия исков процес ищецът може да посочва и представя доказателства във връзка с направените от ответника оспорвания до края на първото по делото съдебно заседание – чл. 143, ал. 2 ГПК. В бързото производство по реда на Глава ХХV ГПК, ищецът следва да направи доказателствените си искания по направените от ответника оспорвания в седмичен срок от връчване на писмения отговор на ответника, доказателствата към него и разпореждането на съда по доклада на делото и указанията за кои факти не се сочат доказателства – чл. 312, ал.2 ГПК. Правният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС, тъй като както се отбеляза на основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Последният съд е приел, че срокът за становище на страните във връзка с дадените указания и доклада по делото и възможността да предприемат съответни процесуални действия, включително и да посочат доказателства е до първото по делото съдебно заседание, тъй като е констатирал, че с определението, с което е изготвен доклад по делото не е дал указания до страните в едноседмичен срок да вземат становище във връзка с дадените указания и доклада по делото и да предприемат съответните процесуални действия, както и не им е указал за последиците от неизпълнение на указанията. С оглед на това са приети, представени от ответника в първото по делото съдебно заседание писмени доказателства, които са обсъдени в решението. Изводът на първоинстанционния съд, към който има препращане от въззивния съд не е в противоречие с практиката, цитирана от жалбоподателя. В случая правните изводи на съда са различни с оглед различните факти, установени по делото. Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос.
Не се установява основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 59/14.04.2015 г. по гр.дело № 4190/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, според която задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Според съдебния състав правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. ГПК, правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и от първоинстанционния съд, съответно доводите и възраженията на всяка от страните и е формирал свои фактически и правни изводи по основателността на всеки от предявените обективно съединени искове по чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ. Съдът е извел фактическите и правни изводи, независимо, че са възприети мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Следователно въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС и не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.
С решение № 86/09.02.2010 г. по гр.дело № 2404/2008 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че основанието за прекратяване на трудовия договор следва да е налице към момента на прекратяването по смисъла на чл.335,ал.2 КТ. С въззивното решение съдът е приел,че при прекратяване на трудовия договор с отправяне на предизвестие прекратителния ефект настъпва автоматично с изтичане на срока на предизвестието – чл.335,ал.2,т.1 КТ. Както се отбеляза по-горе възприета е трайната практика на ВКС, според която при прекратяване на трудов договор с отправяне на предизвестие без значение е дали работодателят е издал допълнителен акт, как го е озаглавил и какво е неговото съдържание. Моментът на прекратяването на трудовия договор е датата, на която изтича срокът на предизвестието. Срокът не зависи от волята на страните и поради това не към момента на изтичането му, а към момента на връчване на предизвестието се преценява дали са налице предпоставките за законно извършване на уволнението. Именно към момента на връчване на предизвестието – 30.12.2015 г. в случая въззивният съд е приел, че ищецът не е ползвал отпуск поради временна нетрудоспособност и поради това работодателят не е бил длъжен да се съобразява с предвидения в КТ ред за преодоляване на защитата по чл.333,ал.1,т.4 КТ. Правните изводи на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС, включително и с цитираната от жалбоподателя, и поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението относно потвърденото с въззивното решение определение от 05.07.2016 г. по гр.дело № 854/2016 г. на Пазарджишкия районен съд. Съгласно т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Формулирания въпрос касае приложение разпоредбите на чл.78,ал.8 ГПК в редакцията на текста до изменението с Д.в. бр.8/2017 г., които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Г. Г. М., чрез адв. К. С..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 394/06.10.2016 г., постановено по в.гр.дело № 609/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 9645/18.10.2016 г., подадена от ищеца Г. Г. М., [населено място], ул.”17-та”, № 13, общ.П., чрез адв.К. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: