7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 773
гр. София 29.10.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 28 октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2462 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. София Бр. С. срещу решение № 1007/30.04.2019 г.по в.гр. дело № 4792/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3610/05.06.2018 г. по гр.дело № 15269/2016 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск от Й. С. Т. срещу Прокуратура на РБългария с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ за сумата 11 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.11.2015 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част, да се отмени отчасти същото решение и вместо него се постанови друго, с което да се намали размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, решен в противоречие с практиката на ВКС.
Цитирани са и са приложени решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Й. С. Т., чрез адв. Я. С. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба.
Въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 3500 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди от ищеца Й. Т., заедно със законната лихва върху главницата, считано от 11.11.2015 г. до окончателното изплащане не е обжалвано и е влязло в сила.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Прието е за безспорно между страните и установено от приложеното досъдебно производство по описа на 02 РУП – СДВР,пр.пр. № 31086/2013 г. по описа на СРП, че на 12.09.2013г. с Постановление на разследващ полицай при 02 РУП- СДВР, ищецът Й. Т. е бил привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл. 294, ал. 4 вр. с ал.1 НК, вр.с чл.18, ал. 1 НК. Прието е, че ищецът е бил разпитан и е извършен личен обиск на лице. По отношение на ищеца е взета с Постановление от 12.09.2013 г. на прокурор при СРП мярка за неотклонение “задържане под стража“ за срок от 72 часа, като е постановено мярката да се изпълни в ареста на ОЗСА на [улица], а лицето да бъде конвоирано от ГД”Охрана” при МП на 14.09.2013г, в сградата на СРС за разглеждане на мярката за неотклонение, която е била изменена в „парична гаранция”. На 07.02.2014 г. му е било повдигнато обвинение за това, че на 12.09.2013г. около 5.30 часа в [населено място], на „О. п.“ в близост до [населено място] направил опит да спомогне на Д. С. К. – извършил престъпление по чл. 316, вр. с чл. 308, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, да избегне спрямо него наказателно преследване, без да се е споразумял с К. преди да е извършил самото престъпление, като се е легитимирал пред полицейския служител със служебната си карта, издадена от Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ / ГДИН/, с цел да предотврати извършването на полицейска проверка спрямо К., като Т. е полицейски орган, а деянието е останало недовършено по независещи от него причини – престъпление по чл. 294, ал. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 18, ал. 1 НК .
От приложеното НОХД № 2658/2014 г. по описа на СРС, НО, образувано по внесения обвнителен акт, е прието за установено, че са проведени четири открити съдебни заседания като на три от тях подсъдимият Й. Т. се е явил лично. С присъда, постановена на 11.05.2015 г, подсъдимият Т. е признат за невиновен по повдигнатото обвинение. Поради протестиране на присъдата от прокурор при СРП е образувано в.н.о.х.д. № 3243/2015 г. на СГС, НО, по което е проведено едно съдебно заседание, и с решение от 11.11.2015 г. на СГС, НО, оправдателната присъда била потвърдена, като решението е окончателно.
Съдът е приел за установено от представената по делото Заповед № Л-9951 от 12.11.2013 г. на главен комисар М.Д., че е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” на полицай Й. Т.-надзирател II степен в арест [улица]към сектор „Арести” I –ва категория при Областна служба „ИН”-София и е прекратено служебното му правоотношение. Като основание е посочено деянието, за което е било образувано ДП 15132/13 г. по описа на 02 РУП – СДВР, пр.пр. № 31086/2013 по описа на СРП, и по което впоследствие е бил оправдан. С решение № 5102 от 02.08.2017 г. на АССГ, Второ отделение, 27 състав, по адм.д.№ 3882/2017 г., заповедта за дисциплинарно уволнение е била отменена.
Прието е, че според заверено копие от студентска книжка на Й. Т., същият е записан на 27.08.2012 г. за студент в 5 годишен курс на задочно обучение за висше образование по специалност „Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред“, с последен заверен семестър- втори курс, летен семестър на 2013/2014г.
Приел е, че по делото е представена медицинска документация-епикризи, в които е отразено, че Й. Т. е постъпил в Клиниката по токсикология към УБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ЕАД за периода 21.06.2015г до 23.06.2015г., с диагноза „интоксикацио медикаментоза кум лексотано“, с придружаващи заболявания: депресия. Установени са оточност на дясна китка и пръсти, синдром на карпалния канал.
Относно претърпените неимуществени вреди от ищеца съдът е обсъдил показанията на разпитаните свидетели М. П. и И. А..
От правна страна е прието, че основният спорен въпрос по делото е относно размера на претендираното обезщетение от Й. Т. за неимуществени по предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, съгласно който държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Посочил е, че при преценката на този размер следва да се съобрази чл.52 ЗЗД, както и Постановление №4/1968 относно справедливостта. Прието е, че са релевантни тежестта на престъплението, продължителността на производството, наложените мерки за процесуална принуда, вида процесуални действия, в които ищецът е взел участие, влиянието на производството върху живота на пострадалия, социалните му контакти, здравословното му състояние. Възприета е и практика на ВКС, изразена и в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК относно определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и обстоятелствата, които следва съдът да преценява при приложение принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.
Въззивният съд е отчел, че тежестта на повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление съгл. чл.93, т.7 НК, тъй като е квалифициран състав по чл.294, ал.4 вр. с ал.1 НК, вр. с чл.18, ал.1 НК, за който е предвидено наказание лишаване от свобода от 2 до 8 години, че е наложена мярка за неотклонение- „задържане под стража“ за срок от 72 часа, като е приел, че разпоредбата на ЗОДОВ включва в състава си и този вид задържане. С оглед на това са преценени за неоснователни възраженията във въззивната жалба, че наложената мярка е по чл.64, ал.2 НПК, тъй според съда следва да се отчете, че искането за налагане на тази мярка е инициирано от прокуратурата. Позовал се е на т. 6 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК по т. д. № 3/2004 г., според която пасивно легитимиран е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения. Приел е, че пасивно легитимирана да отговаря по иск за обезщетение за вреди от незаконно задържане под стража и от неоснователно обвинение по чл. 2 от ЗОДОВ е Прокуратурата, тъй като тя упражнява надзор върху разследващите органи и полицията и тя е компетентният орган да повдигне и поддържа обвинение в извършването на престъпление от общ характер.
Съдът е приел, че следва да се съобрази продължителността на наказателното производство – 2 години и 2 месеца с процесуално-следствените действия, когато ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, който срок е сравнително с неголяма продължителност, че в производството ищецът е участвал в пет открити съдебни заседания, разпит, личен обиск. Прието е, че през този период е установено от ангажираните по делото гласни доказателства, че Т. е търпял вреди-стрес, социално отчуждение, влошаване на здравословното му състояние, изпаднал е в депресия, че неправомерното наказателно преследване е оказало негативно отражение, не само върху личността и психиката на ищеца, а и върху доброто му име в обществото и професионалната му реализация. Посочил е, че ищецът е сравнително млад човек – 32годишен към началото на наказателното производство, че срещу него никога не е водено друго такова, че е направил опит за самоубийство с медикаменти, което според съда също е резултат от изпадането му в депресия от неоснователното обвинение. Изведен е извод, че тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение.
Посочил е, че в резултат на наказателното производство е бил уволнен дисциплинарно, което е в причинно –следствена връзка с наказателното производство, поради съвпадане на обвинението с обстоятелствената част на заповедта за уволнение, че е уронено доброто му име сред колегите, които според ангажираните по делото гласни доказателства са се подигравали на ищеца и са спрели да контактуват с него, от което същият е изпаднал в социална изолация.
Съдът е приел за недоказана връзката между прекъсването на обучението на ищеца и проведеното наказателно производство, поради непредставяне на доказателства в тази връзка, въпреки предоставената от първоинстанционният съд изрична възможност на ищеца.
Като е отчел посочените съображения въззивният съд е приел, че следва да се определи обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 11 000лв.
При тези изводи въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в уважената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 11000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 11.11.2015 г. до окончателното изплащане.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и четвърти правни въпроси от изложението на жалбоподателя – ответник.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение №5/13.03.2013 г. по гр.дело № 638/2012 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., според която понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди. Възприета е практика на ВКС, изразена в решение № 832/10.12.2010 г. на ВКС, 4-то г. о. по въпроса какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ, според която следва да се изхожда от принципните съображения установени в практиката на ВС и ВКС, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на съда по същество на конкретни обстоятелства вкл. характер на увреждането, състояние на пострадалия, причинител и др., че моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им и че не е проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение по- голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди като се обсъдят всички наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетението, че при определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически условия на живот. В същата насока е разрешението на правните въпроси в решение № 174/06.12.2018 г. по гр.дело № 3785/2017 г. на ВКС, III г.о. и решение № 480/23.04.2013 г. по гр.дело № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о., двете постановени по чл.290 ГПК.
Правните въпроси -първи и четвърти въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените неимуществени вреди. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство – 2 години и 2 месеца с процесуално-следствените действия, когато ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Съобразил е, че ищецът е участвал в пет открити съдебни заседания, разпит, личен обиск. Взети са предвид установените претърпян стрес, социално отчуждение, влошаване на здравословното му състояние – изпаднал е в депресия, негативното отражение на неправомерното наказателно преследване не само върху личността и психиката на ищеца, а и върху доброто му име в обществото и професионалната му реализация. Отчетена е възрастта на ищеца, както и, че срещу него никога не е водено друго наказателно производство, че е направил опит за самоубийство с медикаменти, което според съда също е резултат от изпадането му в депресия от неоснователното обвинение. Съдът е формирал извод за по-висок размер на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди с оглед на посочените обстоятелства. Освен посоченото съдът е съобразил, че в резултат на наказателното производство ищецът е бил уволнен дисциплинарно, че е уронено доброто му име сред колегите, които са спрели да контактуват с него, от което същият е изпаднал в социална изолация. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с цитираната практика на ВС и ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е формирал решаващи изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищеца Й. Т.. Приета е за установено наличието на пряка причинна връзка между претърпените неимуществени вреди от ищеца и повдигнатото срещу него незаконно обвинение. Поради това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в уважената част на иска за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща.
С решение № 480/23.04.2013 г. по гр.дело № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че мотивите на съдебното решение, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Прието е също, че при иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ съдът трябва в мотивите изрично да изясни дали приема, че е налице пряка причинно следствена връзка между незаконното обвинение и установените вреди на ищеца. Подобно задължение има и въззивният съд, който е също инстанция по съществото на спора /с определени ограничения в предмета на изследване при действието на ГПК от 2007 г., който в случая не е приложим/. Посочено е, че при търсене на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./ съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи, както и на причинноследствената връзка между него и незаконното обвинение. В останалите случай, на търсене и съответно установяване на увреждания над обичайното като интензитет и вид, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца във връзка с което и в решението трябва да са изложени ясни мотиви какво е приел като факти съда, при анализа на какви доказателства и до какви правни заключения е достигнал. Въззивният съд е разрешил правният въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. В случая съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически, и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 650 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1007/30.04.2019 г. по в.гр.дело № 4792/2018 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 9674/16.05.2019 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр.София Бр.С..
Осъжда Прокуратура на РБългария, гр. София, бул.“Витоша“ № 2 да заплати на Й. С. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк],[жилищен адрес] съдебен адрес [населено място], [улица], № 14, чрез адв.Я. С. сумата 650 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
`
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: