О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
гр. София 21.03.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 19 март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3094 по описа за 2017 г. година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7668/03.05.2017 г., подадена от Прокуратура на Р България, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] А. В. срещу решение № 858/12.04.2017 г. по гр.дело № 3644/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 4414/31.05.2016 г. по гр.дело № 2272/2015 г. на Софийски градски съд, в частта, в която Прокуратурата на Р България е осъдена да заплати на ищеца Г. С. Н. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата в размер на 12 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 16.05.2014 г.( датата, на която е влязло в сила постановлението за прекратяване на наказателното производство) до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В жалбата са мотивирани доводи за завишен размер на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, че присъденото обезщетение е в нарушение на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., Втори и трети въпроси съдът уточни и конкретизира съгласно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС– т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Г. С. Н. , чрез адв. П. С. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е подадена касационна жалба от ищеца Г. С. Н., чрез адв. П. С.. В жалбата са мотивирани основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК-нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани следните правни въпроси: 1.Как следва да бъде прилаган критерият за справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение при предявен иск с правно основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, претърпени в следствие на водено срещу ищеца наказателно производство, по което е постановена оправдателна присъда? 2.Правилното приложение на принципа на справедливост изисква ли съобразяване със задължителната съдебна практика по сходни случаи? 3. Налице ли е процесуално нарушение, ако въззивният съд не допусне поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила не е бил изслушан от първоинстанционния съд? 4. Следва ли въззивният съд да подложи на цялостен и задълбочен анализ всички приети по делото доказателства, както и доводите на страните и да постанови решението си въз основа на тях. Въпросите според жалбоподателя са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Прокуратура на РБългария не е изразила становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационните жалби са подадени в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
С първоинстанционното решение по гр.дело № 2272/2015 г. на Софийски градски съд е уважен предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 12 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 16.05.2014 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска до предявения размер от 26 000 лв., предявен като частичен от сумата 100 000 лв., като неоснователен.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в тази част и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на Софийски градски съд.
Съдът е приел, че не е спорно между страните основанието, на което се дължи обезщетение за неимуществени вреди и правопораждащите отговорността на ответника факти. Посочил е, че с оглед направените в жалбите оплаквания, спорен е само въпросът за размера на дължимото обезщетение .
От фактическа страна е прието за установено, че по отношение на ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение по чл. 206, ал.3, вр.ал.1, вр.чл.20, ал.4, вр.ал.1 НК и чл.309, ал.1,т.2, вр.чл.20, ал.2 НК. Наказателният процес е продължил за периода от време от 23.07.2012 г. до 16.05.2014 г., като е прекратен с прокурорско постановление. Прието е, че взетата мярка за неотклонение е била подписка.
От показанията на свидетелите Б. Н. – майка на ищеца, Р. Т. – съпруга и от заключението на вещото лице Р. М. е прието за установено, че при образуване на наказателното дело и през време на наказателното преследване в поведението и начина на живот на ищеца е настъпила дълбока промяна. Същият е преустановил преподавателската си работа и спрял да се занимава с подготвяната докторантура, концентрирал цялото си внимание върху повдигнатото обвинение, от което бил обсебен, отказвал да се движи в обичайната за него среда, станал сприхав и нервен, получил нарушения на съня- състояние, което психологът квалифицира като реактивна депресия, която отзвучава, но все още се наблюдават признаци за нейното протичане.
Съдът е посочил, че при определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от първоинстанционния съд са зачетени социалния статус и възрастта на ищеца, продължителността на наказателното производство-близо две години, обстоятелството, че същото не е преминало в съдебна фаза, липсата на соматични страдания и благоприятната прогноза за преодоляване на признаците на реактивния депресивен синдром, получен в резултат на проведеното наказателно производство.
Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, който е приел въз основа на събраните гласни доказателства и изслушаната СПЕ, че след образуване на наказателното производство до неговото прекратяване ищецът е ограничил своето социално общуване – професионално и лично, затворил се, бил напрегнат, получил нарушения на съня, станал раздразнителен, налагало се да обсъжда воденото производство с близки и други, които били запознати с това, престанал да преподава и ограничил своето професионално общуване, преживял тежко влияянието на воденото срещу него наказателно производство върху професионалните му планове. Прието е, че въпреки това въздействие на незаконното обвинение неговата близка среда останала подкрепяща и след прекратяване на обвинението ищецът започнал да се възстановява. Прието е, че към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил на 42 години с изграден самостоятелен личен и професионален облик, че същият е преподавал лекции по маркетинг, подготвял е докторантура, че е имал участие в управлението на повече от десет дружества. Прието е също, че макар и да не е установено, че във връзка с повдигнатото обвинение е последвало освобождаването на ищеца от управленските органи на три от дружествата то повдигнатото обвинение е повлияло негативно на професионалния му авторитет. Първоинстанционният съд е съобразил тежестта на всяко от повдигнатите обвинения, периода на наказателното производство, взетата най-лека мярка за неотклонение подписка, обстоятелството, че наказателното производство е приключило само в досъдебна фаза и е приел, че сумата 12000 лв. е обезщетение, което е достатъчно за пълното обезщетяване на всички неимуществени вреди, търпени от ищеца, последица от повдигнатото срещу него обвинение.
Преценен е за основателен доводът на ищеца, че тежестта на обвинението е от значение за определяне на обезщетението, тъй като обстоятелството, че повишената обществена опасност на деянието предпоставя по-тежко по вид и продължителност наказание и това обосновава завишена тревожност за бъдещето в случай на провеждане докрай на наказателното производство и приключването му с присъда. Посочил е, че решението на първоинстанционния съд е съобразено с правната квалификация на поддържаното обвинение.
Прието е, че досъдебното производство е продължило относително кратко време, че е приключило в досъдебна фаза, че спрямо обвиняемия е взета най-леката мярка за неотклонение. Приел е, че ищецът не е извеждан принудително от присъщата му социална среда и не е преживял социална дезадаптация.
С оглед на посочените съображения съдът е извел извод, че определеният размер обезщетение за претърпени неимуществени вреди е справедлив паричен еквивалент, съответстващ на формирания обществен критерий за справедливост, с историческия момент и присъщата му икономическа конюнктура.
Като е съобразил посоченото въззивният съд е формирал извод, че първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за сумата 12000 лв. е правилно и го е потвърдил.
По правните въпроси на Прокуратурата на Р България:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението със ЗИДГПК, обв.Д.в.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца Г. Н. неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство – около две години, преживените притеснения и страх, че ще изгуби доверието на близките и колегите си, че ищецът е преподавател и че е засегнато доброто му име и авторитет, преживените неудобства от семеен и социален характер, както и обстоятелството, че по отношение на ищеца не е взета мярка за неотклонение, която да ограничи сериозно личната му сфера. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е обжалвано от ответника в уважената част на иска за сумата от 12 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и е направил извода, че между страните е установено основанието, на което се дължи обезщетение за неимуществени вреди и правопораждащите отговорността вреди, включително и наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на Р България като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинение срещу ищеца. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства и е извел свои фактически и правни изводи по спорния между страните въпрос относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Изложени са и мотиви досежно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
Жалбоподателят е цитирал и представил решение № 95/29.04.2015 г. по гр.дело № 5462/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 229/15.07.2013 г. по гр.дело № 1179/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 191/24.11.2014 г. по гр.дело № 1836/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 62/27.02.2012 г. по гр.дело № 1065/2011 г. на ВКС, III г.о., постановени по чл.290 ГПК.
С цитираните и приложени от жалбоподателя решения, постановени по чл.290 ГПК е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че съгласно т. ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 год. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, че с оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди. При прилагане на принципа за справедливост следва да бъдат съобразени не само индивидуалните критерии, като характер и тежест на уврежданията, интензитет и продължителност на болките и страданията, а и обществените-икономическите условия в страната, жизнения стандарт, тъй като обезщетението за неимуществени вреди е детерминирано от икономическата конюнктура и не следва да води до неоснователно обогатяване. Възприето е разбирането, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, че в този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС.
С въззивното решение, при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съдът е извършил преценка на всички установени обстоятелства, при които е получено увреждането, периода на наказателното производство, предприетите и проведени срещу ищеца процесуалноследствени действия. Съобразени са и всички събрани по делото доказателства, които са от значение за реално претърпените от ищеца неимуществени вреди, отчетени са икономическите условия и жизнения стандарт. Следователно по този правен въпрос не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
По поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като жалбоподателят не е представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./, с които е разрешен същият правен въпрос. С оглед на посоченото не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, т. 2 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя Прокуратура на Р България.
По правните въпроси на жалбоподателя Г. Н.:
По първия от поставените въпроси не следва да се допусне касационно обжалване чл.280,ал.1,т.1 ГПК ( ред. преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.). Жалбоподателят е цитирал т.II от ППВС № 4/1968 г., решение № 20/31.01.2014 г. по гр.дело № 4907/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 11/27.01.2014 г. по гр.дело № 4158/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр.дело № 78/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр.дело № 465/2011 г. на ВКС, IV г.о., последните четири постановени по чл.290 ГПК.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и цитираната от жалбоподателя задължителна практика по чл. 290 ГПК е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, която не е абстрактно понятие, а зависи от спецификата на разглеждания правен спор и се основава на преценката на решаващия съд за тежестта на повдигнатото обвинение, вида на фазата, в която се е развило наказателното производство, неговото продължителност, взетата мярка за неотклонение и субективното отражение на тези обстоятелства за лицето, срещу което е воден процеса. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВС. В случая съдът, след като е събрал необходимите доказателства, е установил и преценил относимите към спора обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца Г. Н. неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство – около две години, фазата, в която е приключило, тежестта на престъплението, преживените притеснения и страх, че ще изгуби доверието на близките и колегите си, че ще бъде злепоставено в обществото доброто му име и авторитет, преживените неудобства от семеен и социален характер, както и обстоятелството, че по отношение на ищеца не е взета мярка за неотклонение, която да ограничи сериозно личната му сфера. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
По втория от поставените въпроси не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1. Така формулиран въпросът не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Доколкото в цитираните решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които се твърди, че обжалваното решение е в противоречие, е прието, че за определяне размера на неимуществените вреди са от значение всички релеванти обстоятелства в конкретния случай, като личността на увредения, данни за предишни осъждания, начин на живот и връзката на престъплението с професионалната реализация на обвиняемия не е налице и допълнителното основание по т. 1 на чл. 280,ал.1 ГПК, тъй като постановеното решение е в съответствие нея.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението. Така формулиран въпросът касае правилността на решението и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали формулирания от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на това тълкуване се налага извода, че третият въпрос, като такъв по правилността на обжалваното решение не е правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
По четвъртия въпрос от изложението не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
С решение № 77/17.03.2015 г. по гр.дело № 2040/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Възприета е и практиката, обектирана в решение № 228/ 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/ 2014 г., І г.о., с която е акцентирано върху правомощието на въззивния съд да разреши спора по същество, което предполага осъществяването на същата дейност като първата инстанция: да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора, както и да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и в заключение да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, когато са приети за основателни доводите на ищеца за неправилност на първоинстанционното решение и е пристъпено към разглеждане на спора по същество от въззивния съд, е съществено нарушение на процесуалните правила. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните решения:200/21.10.2013 г. по гр.дело № 2254/2013 г. на ВКС, II г.о., решение № 93/06.07.2010 г. по гр.дело 808/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 78/19.07.2016 г. по гр.дело № 355/2016 г. на ВКС, II г.о.,решение № 27/02.02.2015 г. по гр.дело № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о. и др. В настоящият случай съдът е разрешил правния въпрос в съответствие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение съдът е направил цялостен анализ на събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства, обсъдил ги е всестранно и формирал правни изводи за основателност на претенцията за обезвреда и размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди.
Като взе предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите, поставени от ищеца Г. С. Н., чрез адв.П.С..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 858/12.04.2017 г., постановено по гр.дело № 3644/2016 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 7668/03.05.2017 г., подадена от Прокуратура на Р България, чрез прокурор в Софийска апелативна прокуратура А. В. и касационна жалба № 8893/22.05.2017 г., подадена от Г. С. Н. ЕГН [ЕГН], чрез адв. П. С., съдебен адрес [населено място] [улица]9вх.А, ет.3, офис 9, чрез адв.П. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: