О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
София, 27.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4026/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. на Република България ,чрез прокурор от А. п. – С. против решение № 1332 от 27.06.2016 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1271/2016 год.,с което е потвърдено решение от 12.01.2016 год. по гр.д.№ 3479/2015 год.на Софийски градски съд ,в частта , с която П. на Р. Б.е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3,пр.1 във вр.чл.4 ЗОДОВ на В. Е. Ц. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв.,причинени в резултат на водено срещу него наказателното производство по нохд № 830/12 год. по описа на ОС – Варна,ведно със законната лихва,считано от 23.04.2014 год.до окончателното изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД ,в следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на две решения – на БАС и на САС.
Ответникът по касация В. Е. Ц. не е депозирал писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата.В хода на продължилото 4 год.,5 месеца и 10 дни наказателно производство, срещу ищеца е водено разследване, повдигнато му е обвинение за престъпление по чл.242,ал.4,пр.1 във вр.чл.20,ал.2 НК,определени са му мерки за неотклонение „задържане под стража”- 4 месеца и 6 дни,изменена в парична гаранция – 60 000 лв. и забрана за напускане на пределите на РБ ,продължила повече от 3 години и накрая наказателното производство е приключило с оправдателна присъда по повдигнатото обвинение,поради което ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца,които реално са доказани – неприятни душевни преживявания,стрес и промяна в ежедневния стереотип на поведение,свързани пряко с неговото емоционално и душевно равновесие, неудобства от повдигнатото обвинение, накърняване на личен и професионален авторитет,с оглед възрастта му и предвид продължителността на наказателното производство.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице, макар и посочената съдебна практика да е задължителна.Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в т.ІІ на ППВС № 4/1968 год.,съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ,а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди .Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на САС и АС – Бургас са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. Различията в размера на присъдените обезщетения по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение и определените размери на обезщетенията по представените съдебни решения не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1332 от 27.06.2016 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1271/2016 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: