4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
гр. София 28.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр. дело № 2740/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ДЖЕНЕРЕЙШЪН ДЖОЙНЪРИ ЛИМИТЕД“, регистрирано в Обединеното кралство Великобритания с рег. № 07099876, подадена чрез адв. А. Ц. против въззивно решение № 96/13.03.2019 г., постановено по гр. д. № 901/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 973/10.10.2018 г. по гр. д. № 843/2018 г. на Районен съд – Велико Търново, с което е оставен без разглеждане предявеният от „ДЖЕНЕРЕЙШЪН ДЖОЙНЪРИ ЛИМИТЕД“ против Национална агенция по приходите, чрез ТД на НАП – Велико Търново иск с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК за приемане на установено по отношение на ответника, че сумата от 13 348,60 лв., постъпила с банков превод от 20.10.2017 г. по сметката на заличения търговец „КАРАБУЛЕВ” ЕООД в банка „ЦКБ” АД принадлежи на ищеца, като процесуално недопустим и е отхвърлен предявения от „ДЖЕНЕРЕЙШЪН ДЖОЙНЪРИ ЛИМИТЕД“ против Национална агенция по приходите, чрез ТД на НАП – Велико Търново иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 13 348,60 лв., като получена при начална липса на основание и са присъдени разноски.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на въззивното решение и се претендират разноски.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението и на основаниeтo по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Налице ли е правен интерес и допустим ли е предявеният установителен иск по чл. 124 ГПК във връзка с чл. 269 ДОПК за защита на трето лице, чието право е засегнато от принудителното изпълнение по реда на ДОПК, и дължи ли съдът произнасяне по установителния иск, независимо от обективното съединяване с осъдителен иск за връщане на процесната сума от взискателя – публичен изпълнител?” и 2. „При наличието на запор от публичен изпълнител върху банкова сметка на несъществуващ правен субект /заличен търговец/, отговаря ли Националната агенция по приходите по осъдителен иск по чл. 59 ЗЗД за връщане на даденото на длъжника при изначална липса на основание за извършване на банковия превод, при положение, че единствено публичният изпълнител има право да се разпорежда с паричните суми постъпили по сметката на заличения търговец?”. Сочи, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 2619/03.07.2013 г. по в. гр. д. № 551/2012 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, решение № 9278/21.12.2016 г. по гр. д. № 9429/2014 г. на Софийски градски съд, решение № 797/18.04.2018 г. по т. д. № 2527/2017 г. на Софийски градски съд, решение № 1478/19.08.2013 г. по т. д. № 2110/2010 г. на Софийски градски съд, решение № 706/05.07.2018 г. по гр. д. № 3744/2017 г. на Районен съд – Добрич, решение от 25.09.2015 г. по гр. д. № 40319/2014 г. на Софийски районен съд, решение № 1825/15.12.2017 г. по гр. д. № 1757/2017 г. на Районен съд – Русе, решение от 27.06.2013 г. по гр. д. № 736/2012 г. на Районен съд – Омуртаг, решение № 248/17.01.2011 г. по т. д. № 224/2010 г. по описа на ВКС, II т. о. и определение № 869/24.11.2015 г. по т. д. № 821/2015 г. по описа на ВКС, I т. о.
В срока по чл. 287 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба Национална агенция по приходите.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
Великотърновският окръжен съд за да постанови този резултат е приел, че искът по чл. 124, ал. 1 ГПК е недопустим, поради липса на правен интерес при наличието на предявен в производството осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Приел е за установено по делото, че ищецът като възложител е сключил с трето за делото лице – „КАРАБУЛЕВ – ДОГРАМА И МЕБЕЛИ” ЕООД в качеството му на изпълнител договор за изработка от 01.01.2016 г., имащ за предмет производството и доставката на дървени прозорци и врати, за което изпълнителят е издал четири броя фактури № 11295/23.06.2017 г., 15502/15.09.2017 г., 11514/21.09.2017 г. и 11579/13.10.2017 г. на обща стойност 6846,79 евро, равностойни на 13 348,60 лв. От заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е установено, че в счетоводството на „КАРАБУЛЕВ – ДОГРАМА И МЕБЕЛИ” ЕООД се води неплатено вземане от ищеца по посочените четири броя фактури. На 20.10.2017 г. ищцовото дружество вместо на „КАРАБУЛЕВ – ДОГРАМА И МЕБЕЛИ” ЕООД е превело по сметката на „К.” ЕООД сумата от 6225 британски лири, с левова равностойност към тази дата 13 584,76 лв., с основание посочените фактури. На 21.07.2015 г. е наложен запор от публичен изпълнител към ТД на НАП – Велико Търново по сметката на „КАРАБУЛЕВ” ЕООД в банка „ЦКБ” АД. С решение № 88/29.05.2017 г. по т. д. № 183/2015 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, вписано в Търговския регистър на 20.10.2017 г. „КАРАБУЛЕВ” ЕООД е заличено като търговец на основание чл. 735 ал. 2 ТЗ. Въззивният съд е приел,че искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е неоснователен, тъй като по делото не е доказано процесната сума да е получена от ответника, защото наложеният запор на вземанията на заличения търговец не води до осъществяване от публичния изпълнител на фактическа власт върху получената по банковата сметка сума.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
Не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правените въпроси. Първият въпрос е обусловил решаващата воля на съда за недопустимостта на предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, но не е налице противоречие между решаващите мотиви на въззивния съд и цитираните в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК съдебни актове на ВКС. Настоящият състав намира, че се касае за установителен иск за факт и въпросът за допустимостта на иска е решен в съответствие с трайната практика на ВКС, съгласно която, искът е допустим само при изрична законова уредба, каквато в случая не е налице.Освен това обстоятелството, дали сумата е платена погрешка по сметката на заличения търговец и не му се дължи ,следва да се установи по разгледаният от двете инстанции кумулативно съединен иск по чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД. Вторият въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. За да потвърди решението въззивният съд е приел, че не е налице получаване на сумите от ответника. Съобразно изложеното по този въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка.
Освен изложеното следва да бъде посочено, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 96/13.03.2019 г., постановено по т.д. № 901/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: