О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
гр. София 28.06.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 11 юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4217 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Водоснабдяване и Канализация О. [населено място],чрез адв.В. В. срещу решение № 59/03.07.2017 г. по в.гр.дело № 130/2017 г. на Разградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 86/30.03.2017 г. по гр.дело № 14/2017 г. на Районен съд гр.Исперих, с което са уважени предявени искове от Й. Р. Г. срещу жалбоподателя с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т. 3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 2 605.71 лв., обезщетение за времето през което ищцата е останала без работа, поради незаконното уволнение от 27.12.2016 г. до 06.03.2017 г.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1.налице ли е валидно предложение за прекратяване на трудов договор от работника по смисъла на чл.325,т.1 КТ, когато е представено заявление – бланка, без дата на изготвяне и дата, от която се иска прекратяване и същото е входирано при работодателя от друго лице, 2. следва ли да се счита, че има заявено съгласие за прекратяване на трудовия договор на основание чл.325,т.1 КТ, ако по делото е установено, че датата от която се иска прекратяване на трудовото правоотношение, както и датата на входиране на заявлението не са изписани от работника-молител, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба Й. Р. Г., чрез адв.Ж. Ч. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на ищцата Й. Р. Г. на основание чл.325,ал.1,т.1 КТ – по взаимно съгласие за неговата отмяна, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останала без работа, поради незаконното уволнение.
Прието е за безспорно между страните и установено от доказателствата по делото, че между тях е съществувало валидно ТПО в периода м.август 2005г. – м.декември 2016г., като последно заеманата от ищцата длъжност е била „Ръководител обособено производство – инвестиции и кадастър“, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1010 лв. и допълнително трудово възнаграждение за прослужено време 1 %.
Прието е, че е спорен въпроса дали е валидно възникнало, посоченото в заповедта основание за прекратяването на ТПО между страните – по взаимно съгласие, изразено писмено, който се явява такъв по предявения главен иск с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ.
Въз основа на приложената заповед за прекратяване на ТПО на служителя, представена от страните в заверено копие е прието, че същата е издадена на 23.12.2016г., на посоченото в нея правно основание, считано от 27.12.2016г. и подписана от управителя на дружеството. Приел е, че същата не страда от сочения от ищцата порок на необоснованост, тъй като съдържа всички необходими от закона реквизити и работодателят не дължи нейното обосноваване, предвид на това, че не тя прекратява трудовото правоотношение в случая, а само го констатира. Съдът е посочил, че тази заповед ищцата е отказала да подпише,като отказа е удостоверен с подписа на двама свидетели,също служители на дружеството. Прието е, че на същата дата е депозирала и възражение във връзка със заповедта, в което е заявила, че не е депозирала молба за прекратяване на Т., като и е описала, че по принуда, упражнена от страна на управителя на дружеството през м.април 2016г. е подписала такава молба, без изписана дата под нея и, че през м.декември 2016г.се използва именно тази молба.
Съдът е приел, че ответникът е представил молба от 21.12.2016г., входирана в дружеството под №1034 на същата дата, представляваща бланкова такава, изготвена на компютър за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие, че в нея ръкописно са изписани имената на служителя от когото изхожда, ищцата, с имена Й. Р. Г. и заеманата от нея длъжност. Посочил е, че ръкописно е изписано, че служителят желае ТПО да бъде прекратено на посоченото в нея основание чл.325,ал.1,т.1 от КТ, считано от 27.12.2016г. Върху молбата управителят е поставил резолюция“Да“, но без дата. Прието е за установено по делото с оглед на свидетелските показания, че датата на подаване на молбата, 21.12.2016г., както и тази, от която служителят желае прекратяването на Т., 27.12.2016г., са изписани от управителя на ответника, а не от ищцата, че свидетелите по този факт, тримата служители на ответника сочат, че двете дати са изписани от управителя, след устно взето съгласие на ищцата, присъствала при поставянето им. Прието е също, че първата от тях св.Б.В. вече в присъствието и на останалите двама,св.Д.Д. и В.Д. поискала от нея бланка за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие и след като я получила се върнала отново при управителя, че когато двамата излезли заедно от кабинета му след няколко минути управителят подал на свидетелката, тогава негов секретар, а понастоящем заемаща длъжността на ищцата попълнената бланка в която липсвали дата на подаване и такава от която ищцата желае прекратяването, които той попълнил след посочване устно от страна на Г. на датата 27.12.2016г. от която да се прекрати Т.. Прието е, че останалите двама са видели, че управителя подава молбата на секретарката, като след разговор с ищцата написал нещо в същата. Посочил е, че на свидетелката направило впечатление,че фамилното име на ищцата е изписано Г., а в дневника за кореспонденция записала само Й. Р., като не знаела кое фамилно име да използва. Прието е, че св. В. Д. сочи, че както той, така и управителя са знаели за любовни отношения между Й. Г. и св.С., че последния имал с тях само делови отношения и не изпитвал негативизъм към връзката им.
Съдът е приел, че според показанията на св.Д. същият разбрал, че ищцата ще напуска, когато управителя я попитал от коя дата иска и тя посочила 27 декември, че на 27.12. той е възприел отказа й да подпише заповедта. Прието е, че в исковата молба липсват твърдения за състояла се среща между ищцата и управителя на посочената дата, 21.12.2016г., както и за депозиране на молба в горния смисъл, че не се прави и признание на факти в този смисъл. Приел е също, че се твърди попълването на такива две бланкови молби от служителката и нейн бивш колега/св.И.С./на неустановена дата през м.април по изричното настояване на управителя в неговия кабинет, заради установена от него тяхна приятелска връзка, като именно тази молба ищцата счита, че послужила на работодателя за прекратяване на ТПО през м.декември 2017г. Прието е, че според показанията на св. И. С. същият е работил при ответника на длъжност “Главен счетоводител“ в периода м.април 2016г. – м.януари 2017г., когато напуснал по взаимно съгласие, че от м.април установил приятелски отношения с ищцата, за които управителят научил и „се вбесил“, че ги повикал един ден в кабинета си, изискал от св.В. две бланки за молби за напускане и накарал всеки от тях двамата да подпише такава, без посочване на дата „за да има коз срещу тях“, което те и направили. Според показанията на свидетеля попълнените молби управителят оставил при себе си, като им казал,че може да ги върне за да ги скъсат. Според свидетеля и двамата подписали молбите тъй като ищцата била в изпитателен срок, а той бил съпричастен с нея. Прието е, че съобразно показанията на свидетеля на 26.12.2016г.той самия разбрал,че управителя ще уволни ищцата, като след оперативка я помолил да остане в кабинета му, че по-късно видял при нея двама синдикални лидери в дружеството да описват документи, сменяла се и ключалката на вратата. Според показанията на свидетеля след м.април 2016г. ищцата не е подавала друга молба за напускане, тъй като би споделила, че той на същата дата подал молба за оттегляне на своята молба за напускане, а по-късно на 27.01.2017г. прекратил ТПО с дружеството. Предявена му е и молбата, представена от ищеца от 21.12.2016г.за прекратяване на ТПО от ищцата, която той разпознава като бланката, която тя е попълнила през м.април същата година с фамилното име Г..
Въззивният съд е приел, че ответникът не спори, че му е било известно още от края на м.юни, че поради развод ищцата е променила фамилното си име от Г. на Г., както и, че с тази нейна фамилия има издавани документи във връзка с работата на дружеството. Посочил е, че молбата е предявена и на св.Б.В., която я разпознала, като тази която е получила от управителя на 21.12.201 г.
Като е анализирал тези доказателства въззивният съд е извел извод, че Й. Г. не е подавала молба за прекратяване на трудовия й договор на 21.12.2016г. по взаимно съгласие на страните, въпреки, че е попълнила саморъчно част от празните места в предоставената й бланка, с изключение на датата на подаване и тази от която желае прекратяването на ТПО. Прието е, че това е именно молбата, която тя е попълнила по настояване на управителя на ответника през м.април 2016г., без да посочи дата на подаването й, и на такава от която желае прекратяването на ТПО, и която молба е останала на съхранение при него, заедно с друга, попълнена от св.С.. Прието е също, че именно тази молба е използвал управителя и на 21.12.2016г., когато е попълнил в нея съответна дата на прекратяване на ТПО. С оглед на посоченото въззивният съд е кредитирал в цялост изложеното от ищцата в исковата молба, тъй като то според съда се подкрепя от показанията на св.И. С.. Съдът е приел, че показанията на свидетеля са логични и непротиворечиви, независимо от приятелските отношения между тях, за които се съдържат данни в делото. Съобразено е и обстоятелството, че фамилното име на ищцата е било Г. до края на м.юни 2016г., когато поради развод е приела занапред да носи предбрачното си такова Г., с което се е представяла и в дружеството-работодател, за което последния не спорил. Прието е, че активното участие на управителя на дружеството при оформянето на молбата, води до извода, че инициативата за прекратяване на ТПО, произхожда от него, а не от служителя, който предвид и притежаваното образование, в спокойна обстановка и по собствена воля може и сам да попълни бланката с дължимите й реквизити. Прието е също, че са без значение показанията на свидетелите на ответника, че Й. Г. устно е посочила на работодателя, датата от която желае прекратяване на Т., тъй като тя е следвало да я посочи сама, а не чрез друго лице, в случая управителя на дружеството. Според въззивния съд възражението на ответника, направено в жалбата, че служителят-ищец е попълнил молбата за прекратяване на ТПО именно на 21.12.2016г., но нарочно със старата си фамилия,с цел използването на този факт, при оспорване законността на уволнението не може да обори факта, че датата, от която се иска прекратяване на ТПО е поставена не от ищцата в молбата, а от управителя на дружеството .
С оглед на тези съображения е формиран извод, че в случая не е налице валидно настъпило прекратяване на ТПО между страните при условията на чл.325,ал.1т.1 от КТ, поради което и атакуваната заповед, която го констатира е незаконосъобразна и следва да се отмени.
Възприета е трайната практика на ВКС по приложението на чл.325,ал.1,т.1 КТ, според която прекратяването настъпва в момента на съвпадане на двете волеизявления на страните. Съдът е приел, че под „съвпадане“ се има пред вид волята на насрещните страни да е с едно и също съдържание. Приел е, че взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато напълно и точно съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. С оглед направения извод, че волеизявлението на ищцата не е валидно отправено, поради липса на недвусмислено изразена воля за това от ищцата, според съда не е и налице валидно прекратяване на ТПО на осн.чл.325,ал.1,т.1 от КТ, независимо от приемането на другата страна и издаването на атакуваната заповед. Посочил е, че като демонстрация за липсата на воля у ищцата за прекратяване на ТПО е и факта, че тя се е явила на работа на 27.12.2016г., датата от която е прекратено трудовото й правоотношение, като е отказала да подпише връчената й заповед и е входирала в дружеството, и нарочно възражение.
Прието е, че поради основателността и доказаността на претенцията с правно основание чл.344,ал.1от КТ е основателна и тази по т.2 от същия текст за възстановяване на ищцата на длъжността, заемана от нея в дружеството преди уволнението. Прието е също, че е основателен и искът с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 2605.71 лв. обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа, поради незаконното уволнение от 27.12.2016 г. до 06.03.2017 г.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ са уважени.
По правните въпроси:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1, т.1 ГПК в редакцията на текста до изменението със ЗИДГПК обн.Д.в.бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С решение № 249/16.10.2014 г. по гр.дело № 2251/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК съдебният състав е приел, че при прекратяване на трудовото правоотношение между страните по трудов договор по чл.325, т.1 ГПК, практиката на ВКС по чл.290 ГПК безпротиворечиво приема, че фактическият състав на посочената правна норма изисква всяка от страните да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие.
Прието е също, че поставеният от касационния жалбоподател въпрос се явява частен случай, при който са налице отклонения от общоприетото лично ангажиране на работника при прекратяване на трудовия договор по чл.325, т.1 КТ, посредством лично подаване на заявление по посочената правна норма, и липса на дата на изготвянето му и дата от която се иска прекратяването. Нормата на чл.325, т.1 КТ не изисква заявлението да съдържа изрично дата на изготвянето и дата, от която отправящия го да иска прекратяване на правоотношението. Законовото изискване е да е налице писмена форма на волеизявлението и да са налице останалите елементи от фактическия състав на нормата, а именно писмено уведомяване от насрещната страна по правоотношението в седемдневен срок от получаването на изявлението, т.е. да е налице съвпадане волеизявленията на страните към момента на получаване волеизявлението на ответната страна. Освен това законът не изисква лично подаване на писменото искане за прекратяване на трудовото правоотношение, което сочи, че това може да бъде извършено и от друго лице или по пощата.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС на първо място, поради това, че се е произнесъл в хипотеза, различна от тази, въз основа на която е изведен правния въпрос в решението на ВКС по чл.290 ГПК. Освен това правният въпрос касае един от няколкото решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. За да изведе извод, че ищцата Й. Г. не е отправила валидно волеизявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, тъй като не е подавала молба за прекратяване на трудовия й договор на 21.12.2016 г. на посоченото основание съдът е взел предвид приетия за установен факт по делото, че ищцата е попълнила саморъчно част от празните места в предоставена й бланка, с изключение на датата на подаване и тази на която желае прекратяване на трудовото правоотношение, че тази молба е попълнена по настояване на управителя на ответното дружество през м.април 2016 г. и е предадена на управителя, че същата молба последният е използвал на 21.12.2016 г., когато попълнил в нея датата на прекратяване на Т.. По тези съображения съдът преценява, че не е установена допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос.
С решение № 60/07.05.2015 г. по гр.дело № 5467/2014 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че прекратяването на трудовото правоотношение по реда на чл. 325,т.1 КТ по взаимно съгласие означава , че и двете страни желаят сключеният между тях трудов договор да прекрати своето действие, считано от определен момент нататък. Всяка от страните следва да изрази волята си ясно, категорично, безусловно и свободно. Необходимо е волеизявленията на двете страни за прекратяването на трудовия договор да съвпаднат, в това число и по отношение на датата, от която договорът се счита прекратен. С оглед на това при несъвпадане волята на страните относно датата на прекратяване на договора, липсва взаимно съгласие. Предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да бъде направено от всяка от страните – от работника или служителя и или от работодателя. Другата страна трябва да вземе отношение по направеното предложение и да уведоми предложителя в седмодневен срок. Предложението трябва да бъде направено в писмена форма.
Според съдебния състав ако в съдебния процес е оспорено основанието по чл. 325,т.1 КТ за прекратяване на договора и във връзка с това оспорване се установи, че датата, от която се иска прекратяването не е изписана от предложителя и същата не се установява с други доказателствени средства, не може да се приеме, че е постигнато съгласие относно тази дата и следователно, че е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие.
Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. В случая е оспорено основанието за прекратяване на трудовия договор по чл.325,т.1 КТ. Съдът е приел за установено, че датата, от която е поискано прекратяването на трудовия договор не е изписана от ищцата Й. Г.. Прието е за установено по делото, че молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, попълнена от ищцата на бланка, без дата на молбата и дата, от която желае да се прекрати договорът е предадена от ищцата на управителя на дружеството през месец април 2016 г., че същата молба е използвал управителя на 21.12.2016 г., когато е попълнил в нея датата на прекратяване на Т.. С оглед на тези съображения е изведен извод, че ищцата не е отправила валидно волеизявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие на 21.12.2016 г., поради което заповедта за прекратяване на трудовия договор на основание чл.325,т.1 КТ е незаконосъобразна. Този извод не е в отклонение от цитираната практика на ВКС. Следователно не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 по поставените въпроси от жалбоподателя [фирма], [населено място], чрез адв. В. В..
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата 480 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 59/03.07.2017 г., постановено по в.гр.дело № 130/2017 г. на Разградския окръжен съд по касационна жалба вх. № 3210/04.08.2017 г., подадена от ответника [фирма], със седалище и адрес на управление, [населено място]”, обл.Р., [улица], чрез адв. В. В., съдебен адрес [населено място], [улица].
Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление, [населено място]”, обл.Р., [улица] да заплати на Й. Р. Г., [населено място], обл.Р., [улица] сумата 480 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: