О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 18.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3021/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Е. – Т. – процесуален представител на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /КОНПИ/, срещу решение № 64 от 19.04.2017 год. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по в.гр.д.№ 95/2017 год., с което е потвърдено решение № 1687 от 21.12.2016 год., постановено по гр.д.№ 1148/2015 год. на Окръжен съд – Пловдив, с което са отхвърлени исковете, предявени от КОНПИ против К. Ф. Ф. и М. П. Ф. по чл. 74 от ЗОПДНПИ, вр. с чл. 62 от ЗОПДНПИ и чл. 63, ал.2, т. 1 и т. 4 от ЗОПДНПИ за отнемане в полза на държавата на имущество на обща стойност 1 062 374, 80 лв..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1,т.3 ГПК. Направено е искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал.1,т. 4 ГПК до приключване на н.о.х.д. № 1209/2017г. по описа на Районен съд – Пловдив, алтернативно на основание чл. 229, ал.1, т. 5 ГПК предвид наличието на висящо досъдебно производство срещу ответника К. Ф. Ф.. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Следва ли съдът да спре гражданското производство, осъществено по реда на чл. 74 от ЗОПДНПИ, на основание чл. 229, ал.1, т. 5 ГПК, когато наказателното производство е в досъдебна фаза защото въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда, тъй като изходът на наказателното производство ще има значение за правилното решаване на спора в гражданското производство, тъй като в него съставна част от предмета на иска за отнемане е облага, която трябва да бъде установена с влязла в сила присъда от наказателния съд, а не инцидентно доказвано в гражданското производство, при положение, че ЗОПДНПИ не изисква да е налице влязла в сила присъда, за да се образува проверка по него, за разлика от ЗОПДИППД /отм./; 2. Следва ли съдът да спре гражданското производство, осъществено по реда на чл. 74 от ЗОПДНПИ, на основание чл. 229, ал.1,т. 4 ГПК, когато наказателното производство е в съдебна фаза, тъй като изходът на наказателното производство ще има значение за правилното решаване на спора в гражданското производство, тъй като в него съставна част от предмета на иска за отнемане е облага, която трябва да бъде установена с влязла в сила присъда от наказателния съд, а не инцидентно доказвано в гражданското производство, при положение, че ЗОПДНПИ не изисква да е налице влязла в сила присъда, за да се образува проверка по него, за разлика от ЗОПДИППД /отм./; 3. Следва ли облагата, претендирана в исковото производство по реда на чл. 74 от ЗОПДНПИ, да бъде конкретно /пряко/ от дейността, която е установена с влязла в сила присъда от наказателния съд и впоследствие явяваща се съставна част от предмета на иска за отнемане в гражданското производство или следва да се изхожда от конкретните особености на всеки отделен случай, при положение, че ЗОПДНПИ не изисква да е налице влязла в сила присъда, за да се образува проверка по него, за разлика от ЗОПДИППД /отм./; 4. Допустимо ли е в случаите на претендиране на облага в исковото производство по реда на чл. 74 от ЗОПДНПИ по аналогия да се прилагат изводите за произхода на имуществото, придобито от престъпна дейност по чл. 3, ал.1 от ЗОПДИППД /отм./.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили два последователни отговора от ответниците по касация – К. Ф. Ф. и М. П. Ф., подадени чрез адв. О. Т. и адв. М. и адв. А., в които се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационна проверка и за неоснователност касационната жалба по същество.Претендират направените разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Същата е подадена нa 25.05.2017 г., преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
С обжалваното въззивно решение е прието, че за да бъде уважен предявеният иск по чл. 74 ЗОПДНПИ следва имуществото, чието отнемане се иска в полза на държавата, да е придобито през проверявания период от лица, на които е повдигнато обвинение за извършване на престъпления, визирани в разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от ЗОПДНПИ и да е установено значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ между това имущество и техните доходи. Обосновано е, че едно имущество е придобито незаконно, ако не е установен законен източник на доходите за придобиването му, както и че наличието на престъпна дейност е единствено повод за образуване на проверката от КОНПИ, но не е необходимо наказателното производство да е завършило с осъдителна влязла в сила присъда. За безспорно е счетено, че престъплението, в извършването на което ответникът Ф. е бил обвинен, е сред предвидените в чл. 22, ал. 1, т. 10 от ЗОПДНПИ, като по внесения против него обвинителен акт било образувано н.о.х.д. № 6890/2013 г. по описа на Районен съд – Пловдив, по което е постановена оправдателна присъда от 28.04.2015 г., отменена с решение от 14.10.2015 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1329/ 2015 г. на Окръжен съд – Пловдив и делото било върнато за отстраняване на съществени процесуални нарушения на прокуратурата. В светлината на изложените съображения въззивната инстанция е посочила, че развитието на наказателното производство е неотносимо към допустимостта на настоящия процес. След анализ на събраните доказателства апелативният съд заключил, че през проверявания период ответниците – обвиняемият Ф. и съпругата му са имали средства от законен източник за придобиване на описаното имущество, като дори е налице излишък от парични средства, поради което не е налице значително несъответствие в имуществото по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ. За да формира този извод въззивният съд е изходил от разбирането, че при определяне на съотношението между доходите и разходите на проверяваните лица за периода следва да се извади сумата 916 000 лв., тъй като по делото не се установило същата да е била получена от ответника Ф. и вложена в строежа на процесната къща. Обстоятелството, че цитираната сума е получена през периода 02.10.2007 г. – 15.02.2008 г. от ответника като имотна облага, набавена чрез възбуждане или поддържане у някого на заблуждение и по този начин на третото лице е причинена имотна вреда, следвало да бъде установено с влязла в сила присъда от наказателен съд, а не инцидентно в гражданското производство. Липсата на такава не обуславяла развитието на производството по отнемане на имущество в полза на държавата, но без нея не може да бъде прието за доказано получаването от ответника на сумата 916 000 лв. и това, че в строителството на сградата са вложени средства, придобити от престъпна дейност.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. По първите два от поставените въпроси въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като същите не са били предмет на обсъждане пред въззивната инстанция. Касаторът – ищец не е отправял искане за спиране на производството до приключване на соченото наказателно производство нито в исковата молба, нито във въззивната си жалба, а такова прави едва с касационната жалба. Нещо повече. Пред първоинстанционния съд във връзка с подобно искане на насрещната страна е поддържал становище за неоснователност на същото. Пред въззивната инстанция не са били налице предпоставките на чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК – да има образувано съдебно дело, решението по което да е от значение за правилното решаване на гражданския спор. Постановената оправдателна присъда от 28.04.2015 год. по образуваното н.о.х.д. № 6890/2013 год. по описа на Районен съд – Пловдив по повдигнато срещу ответника Ф. обвинение е била отменена с решение от 14.10.2015 год., постановено по в.н.о.х.д. № 1329/ 2015 год. на Окръжен съд – Пловдив и делото било върнато за отстраняване на съществени процесуални нарушения на прокуратурата. Константна е съдебната практика, според която производството по делото не се спира при наличие на данни за висящо досъдебно производство, тъй като няма образувано наказателно дело по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а констатациите на прокурора относно съставомерността на деянието и виновността на дееца не обвързват гражданския съд. Не е било налице и основанието по чл. 229, ал.1, т. 5 ГПК за спиране на производството. Съгласно установената практика на ВКС, съдът спира производството на това основание когато по конкретното делото се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор, независимо дали е образувано наказателно дело или досъдебно наказателно производство, какъвто настоящият случай не е. От друга страна при действието на ЗОПДНПИ развитието на воденото наказателно производство не обуславя гражданската претенция на държавата за отнемане на имуществото с незаконен източник. За разлика от ЗОПДИППД /отм./ по действащия ЗОПДНПИ наказателното производство, водено срещу проверяваното лице, е само повод за образуване на производството по този закон. Не съществува връзка на обусловеност, тъй като предметът на изследване в гражданското производство не е съставомерността на деянието, установено в наказателното производство, а имуществото, с което проверяваното лице е разполагало в началото и края на изследвания период, увеличението му през същия период от законни източници и направените през това време разходи и възникнали задължения. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по формулираните трети и четвърти въпрос, които също не са били правно разрешени от въззивния съд и съответно не са обусловили решаващата му воля. За пълнота следва да се отбележи, че касаторът не обосновава и наличието на поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Приложената съдебна практика е неотносима, като постановена при действието на ЗОПДИППД /отм./. Същевременно, съгласно формираната задължителна съдебна практика, съобразена с мотивите на решение № 13 от 13.10.2012 г. по конституционно дело № 6 от 2012 г. Конституционния съд на Република България, по ЗОПДНПИ на отнемане подлежи имуществото, за придобиването на което не е установен законен източник, а не имущество придобито от престъпна дейност, поради което не е необходимо да има връзка между извършеното от проверяваното лице престъпление и придобитото от него имущество. Касаторът не излага съображения за необходимост от промяната на тази съдебна практика, поради което и не обосновава приложението на релевираното специално основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Направеното искане за спиране на производството по делото пред настоящата инстанция на основание чл. 229, ал. 1, т. 4, респ. т. 5 ГПК, би било предмет на обсъждане, при условие че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и след евентуалното му допускане – когато би било налице висящо касационно производство по разглеждане на касационната жалба по същество, в който смисъл е т. 9 ТР 2/2004 ОСГТК на ВКС за корективно тълкуване на т. 8 ТР 1/2001 ОСГК на ВКС, която не е загубила силата си и при действието на ГПК от 2007 г..
При този изход на спора в полза на ответника по касацията следва да се присъдят направените и доказани разноски пред касационната инстанция в размер на 7 500 /седем хиляди и петстотин/лв.,при съобразяване правилата,установени в разпоредбите на чл.78,ал.3 във вр.чл.78,ал.1 ГПК,съгласно които ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с отхвърлената част от иска. Когато страната, организирайки правната си защита в съответното производство прецени, че следва да бъде представлявана от двама адвокати, при благоприятен изход на делото има право на присъждане на разноски за един адвокат. Разноските за втори адвокат следва да останат в тежест на страната, която ги е сторила. Не следва да бъдат възложени в тежест на насрещната страна разноски за втори адвокат, дори сбора от двете уговорени и заплатени възнаграждения да не надвишава минималния, установен в Наредба № 1/2004 год.за минималните размери на адвокатските възнаграждения за съответното производство.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 64/19.04.2017 г. постановено по гр. д. № 95/2017 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество да заплати на К. Ф. Ф. и М. П. Ф. разноски за настоящата инстанция в размер на 7 500 /седем хиляди и петстотин/лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: