О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
гр. София, 14.07.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети юли две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.д. № 3558 по описа за 2015 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Я. Й. П. /в лично качество и като правоприемник на Я. Д. П./ и на Й. Я. П. и П. Й. П., като правоприемници на Я. Д. П., срещу определение № 281/ 04.05.2015 г. по гр.д.№ 523/ 2013 г. на Пловдивски апелативен съд,с което е отхвърлена молбата на частните жалбоподатели /инкорпорирана в касационната им жалба/ за изменение на постановеното по същото дело решение № 408/ 22.07.2013 г., в частта за разноските, като платените от ответника П. Х. К. разходи за възнаграждение на адвокат бъдат присъдени в намален размер на основание чл.78 ал.5 ГПК.
Според жалбоподателите, при постановяване на обжалвания акт въззивният съд не се е съобразил с указанията, дадени в определение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 7236/ 2013 г., с което частично е обезсилено решение на Пловдивски апелативен съд № 408/ 22.07.2013 г. по гр.д.№ 523/ 2013 г. Считат, че фактът на обезсилването на съдебния акт в частта за разноските, заличава всички последици от постановяването му и им дава възможност да направят възражение по чл.78 ал.5 ГПК. Излагат и съображения, че това възражение следва да се счита своевременно направено и тогава, когато е релевирано за първи път в молба по чл.248 ГПК. Поддържат, че платеното от П. Х. К. адвокатско възнаграждение за защита в производството по предявените от тях искове се явява прекомерно с оглед сложността на делото и не следва да бъде присъдено изцяло. Поради това молят обжалваното определение да бъде отменено и разноските да бъдат присъдени в минималния предвиден в Наредба № 1/ 2004 г. на Висшия адвокатски съвет размер.
Частните жалбоподатели са приложили към жалбата си изложение на основания за допускане на касационно обжалване, но обсъждането на поставените в него правни въпроси е безпредметно. Обжалваното определение се явява акт на въззивен съд, с който се отхвърля молба за изменение на въззивно решение в частта за разноските. Този акт, съгласно т.24 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по т.д.№ 6/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, се обжалва пред Върховния касационен съд на основание чл.274 ал.2 ГПК, а не по реда на касационното обжалване.
Ответната страна П. Х. К. оспорва частната жалба като поддържа, че правилно въззивният съд е приел, че липсва своевременно направено възражение по чл.78 ал.5 ГПК от страна на ищците,както и наличие на значителна фактическа и правна сложност на делото.Изложените съображения относно липсата на основания за допускане на касационно обжалване е безпредметно да се обсъждат, тъй като /по изложените по-горе съображения/ производството не е по чл.274 ал.3 ГПК.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното:
Частната жалба е допустима, но неоснователна.
Я. Й. П. и Я. Д. П. са предявили пред Старозагорски окръжен съд против П. Х. К. искове за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от деликт. По исковата им молба е образувано гр.д.№ 1148/ 2009 г., приключило с решение № 132/ 21.12.2012 г. по гр.д.№ 1148/ 2009 г. Съдът уважил отчасти предявените искове и разпределил задълженията за разноски между ищците и ответника, съразмерно на уважената и на отхвърлената част от исковете. По въззивни жалби на двете страни срещу първоинстанционното решение е образувано гр.д.№ 523/ 2013 г. на Пловдивски апелативен съд, приключило с постановяване на решение № 408/ 22.07.2013 г. С това решение е уважена частично жалбата на ответника П. Х. К. и са разпределени разноските по въззивното производство, като ищецът Я. Й. П. е осъден да заплати на ответника 2 900 лв. направени разходи за адвокатско възнаграждение, а ищцата Я. Д. П. – 950 лв. По касационна жалба, подадена от двамата ищци, е образувано гр.д.№ 7236/ 2013 г. на Върховен касационен съд, ІV гражданско отделение, приключило с постановяване на окончателно определение № 871/ 02.07.2014 г. С този акт не е допуснато касационно обжалване на решението на апелативния съд по съществото на спора; решението е обезсилено в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за разпределяне на разноските; прекратено е касационното производство по жалбите на Я. Й. П. и Я. Д. П. срещу въззивното решение в частта за разноските и делото е върнато на апелативния съд за разглеждане на тази част от жалбата като молба по чл.248 ГПК. Именно в изпълнение на последните задължителни указания е издадено обжалваното в настоящето производство определение, с което въззивният съд отказал да измени решението си /№ 408/ 22.07.2013 г. гр.д.№ 523/ 2013 г./ в частта за разноските. Съдът се мотивирал с обстоятелството, че ищците не са направили възражение по чл.78 ал.5 ГПК до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, в които са участвали и до които ответникът е представил доказателства за направените разноски.
Определението е законосъобразно.
В т.11 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че претенцията за разноски може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Съображенията за това са, че тази претенция съставлява искане, свързано със спорния предмет. След приключване на последното съдебно заседание пред съответната инстанция, страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, затова искането за разноски трябва да бъде направено най-късно в това заседание. Практиката на ВКС разпростира това разрешение и за възражението по чл.78 ал.5 ГПК, тъй като същите съображения важат и за него, като процесуално действие. Както е прието в постановеното по реда на чл.274 ал.3 ГПК определение № 36/ 26.01.2015 г. по ч.гр.д.№ 5936/ 2014 г., І г.о., ВКС (срв. и цитираната в него предходна практика по въпроса), когато възражението за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК се прави за първи път с искането за изменение на съдебния акт в частта за разноските, то е несвоевременно. За възражението за прекомерност сроковете, посочени в чл.80 ГПК, не се прилагат, само когато страната, поради развитието на процеса, не е могла да вземе участие в него. Ако обаче тя е имала възможност да участва в производството, но не е направила искане за присъждане на платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение в намален размер, възражение по чл.78 ал.5 ГПК не може да бъде заявено валидно впоследствие. Пропускането на срока за заявяване на такова възражение има за последица неоснователност на искането за изменение на акта в частта за разноските /а не неговата недопустимост/.
Обжалваното определение е съобразено с така уеднаквената от Върховния касационен съд съдебна практика. Неоснователно жалбоподателите се позовават на определението на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 7236/ 2013 г., с което е обезсилено отчасти решение на Пловдивски апелативен съд № 408/ 22.07.2013 г. по гр.д.№ 523/ 2013 г. Обезсилването касае частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за разноските, а не частта от въззивното решение, с която са разпределени разноските по въззивното производство. Разноските пред първата инстанция обаче не са предмет на настоящето производство, то касае само разноските пред въззивния съд. Те са определени законосъобразно, тъй като до приключване на устните състезания пред въззивния съд ищците не са направили възражение по чл.78 ал.5 ГПК, макар да са имали тази възможност.
Неоснователен е и доводът на частните жалбоподатели, че това възражение следва да се счита своевременно направено и тогава, когато е релевирано за първи път в молба по чл.248 ГПК. Напротив, уеднаквената от Върховния касационен съд практика /обективирана в горепосочените определения/ е в точно обратния смисъл.
Що се касае до доводите, че платеното от ответника възнаграждение е прекомерно с оглед фактическата и правната сложност на делото, тяхното обсъждане е безпредметно. При липса на възражение по чл.78 ал.5 ГПК, съдът не би могъл да присъди разноски за адвокатско възнаграждение в намален размер, дори такава прекомерност да е налице.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 281/ 04.05.2015 г. по гр.д.№ 523/ 2013 г.на Пловдивски апелативен съд
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: