8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 701
гр. София, 18.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 1152 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Е. Д. М., чрез адв. И. Г., против решение № 223 от 25.01.2019 г. по гр.дело № 1081/2018 г. на Софийски апелативен съд, което се обжалва изцяло. С него е потвърдено решение № 156 от 08.01.2018 г. по гр.д. № 1373/2015 г. на СГС, I г.о., 20 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от ищеца Е. Д. М. срещу А. Т. И. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от това, че в документ от 27.01.2014 г. по ДП № 375/2013 г. ответникът два пъти нарекъл ищеца „К.“.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение изцяло и да се постанови решение, с което да се уважи предявения срещу ответника иск.
В изложението са формулирани въпросите: 1. възможно ли е името на определено физическо лице да бъде променяно по ред, различен от предвидения в Закона за гражданската регистрация, 2. при изготвяне на документи в хода на извършване на оперативно издирвателни мероприятия правно допустимо ли е индивидуализацията на едно лице да бъде извършвана чрез добавяне към името на лицето на определения, които не са добавени към името на лицето по реда, предвиден в Закона за гражданската регистрация. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, както и решение на ВКС, постановено по време на действието на ГПК от 1952 г. (отм.)
Ответникът по касационната жалба А. Т. И., чрез адв. В. К. С., в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба на ищеца е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявен иск с пр. осн. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от това, че в документ от 27.01.2014 г. по ДП № 375/2013 г. ответникът два пъти нарекъл ищеца „К.“.
Въззивният съд е приел, че бидейки постановено от компетентен съд, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт, писменото и подписано първоинстанционно решение е валидно, а също се явява и допустимо.
От фактическа страна е прието за установено, че ищецът Е. Д. М. твърди да е претърпял неимуществени вреди, изрязяващи се в накърняване на достойнство, чест, унижение, предизвикани отрицателни емоции на гняв, срам, от които последвали и здравословни проблеми – главоболие, психически срив и депресия от думата „К.“, използвана по отношение на ищеца в документ, съставляващ лист № 155 от първоинстанционната преписка. Прието е, че по съдържанието си този документ представлява кратко писмо, изготвено на бланка на Главна дирекция „Национална полиция“, Министерство на вътрешните работи (МВР). Посочено е, че това писмо е обозначено с рег.№ У-17641 от 07.02.2014 г. и е адресирано до ВНД Началника на ОРТП-ГДНП, Главен инспектор Ч. Г.. Посочено е още, че срещу получателя на писмото на ръка е изписано „Д.З.“, след което е положена хоризонтална черта и изписана дата „10.02.2014г.“. Описано е, че след това в писмото следва обръщение „Уважаеми господин главен инспектор“, последвано от следното съдържание „Уведомяваме Ви, че в резултат на провежданите оперативно издирвателни мероприятия (ОИМ) от сектор 02-ОКП е установен мобилен абонатен № ********, който се ползва от лице с малко име М., живущ в [населено място]. По непотвърдена информация М. е престъпна връзка на Е. М. „К.“ и в дома си укрива полицейски атрибути, използвани от „К.“ при извършване на престъпнаната му дейност“. Посочено е, че след завършване на описанато съдържание на писмото, в него е записано „ВНД Началник на ОКП-ГДНП: Главен инспектор /нечетлив подпис/, А. И.“, а в най-долната лява част от писмото е записано, че то е изготвено от Г.Г. на 27.01.2014г., срещу което име е изписан нечетлив подпис. Прието е, че писмото е отпечатано в два екзепляра, като е прието още, че първият екземпляр е бил предназначен за Г.Г., сектор 02, ОКП, а вторият екземпляр за ОРТП-ГДНП. Посочено е, че след това в писмото е записано, че то е съгласувано с Началник сектор 02-ОКП, Главен инспектор М. С..
От обсъденото съдържание на документа въззивният съд е приел, че писмото не е било изготвено от ответника по жалбата, а явно от негов подчинен Г.Г., но е било подписано от ответника в качеството му на Началник на ОКП-ГДНП и Главен инспектор. Прието е, че в този документ лицето Е. М. е посочен два пъти и с думата „К.“.
Обсъдени са показанията на разпитаните в първата инстанция двама свидетели М. С. П., доведен от ищеца, и М. М. Н., доведен от ответника, и е прието за установено, че ищецът има прякор „К.“, с който прякор той е и известен. Посочено е, че в първата инстанция свидетелят М. С. П. е разказал, че не е чувал някой в присъствието на ищеца да го е наричал „К.“ и че тази дума била използвана в отсъствие на ищеца с цел да го обидят, защото тази дума го нервирала. Посочено е, че свидетелят помнил случая, когато началник от ГДНП в официален документ по водено срещу ищеца дело го нарекъл „К.“, от което ищецът „побеснял, почувствал се унизен“ и това „зле му подействало“. Посочено е, свидетелят е разказал, че в разговор с дъщеря си ищецът й казал за чувството си на унижение от използвания прякор „К.“, за който прякор дори дъщеря му е знаела, че никой не е смеел да го използва, защото баща й го считал за унизителен и обиден. Посочено е, че според свидетеля са се появили статии с посочения прякор на ищеца, който прякор накрая се е появил и в официални документи, следствени документи, обвинителни актове, с което ищецът не е бил съгласен.
Въззивният съд е обсъдил и разказаното пред първата инстанция от свидетеля М. М. Н., служител в МВР от 1991 г., който познавал ищеца повече от 15 години във връзка с изпълнение на служебните си задължения. Посочено е, че като служител на сектор „грабежи“ в изпълнение на служебните му задължения му е станало известно, че сред лицата, сред който се е движил ищеца, той е известен с прякорите „К.“ и „К.“. Прието е, че това са и регистрираните в системата на полицията прякори, които са станали известни на свидетеля Н. от прякорната картотека (информационния масив) в системата на полицията и от лица, съставляващи криминалния контингент. Посочено е, че според свидетеля попълване на полицейската картотека е от компетентност на други служители, но принципно в тази система се вкарват „малките имена и прякорите“ на лица, проверявани за извършване на престъпление и извършили престъпление. Посочено е, че според свидетеля за въвеждане на данни в информационния масив на полицията, информацията е трябвало да стане известна на лица, които са от средата на извършилото престъпление и картотекирано лице – това са лица, в чиято среда картотекираното лице се движи, живее, това също така са неговите приятели, близки и роднини. Посочено е, че след това свидетелят Н. е обяснил, че документ в системата на МВР се изготвя от съответния служител, а след изготвянето на документа в лявата му страна под текста се отпечатват имената на лицето, съставило документа, съответно неговия пряк ръководител или ръководител, който утвърждава или е овластен (оторизиран) на разпише документа. Посочено е, че този свидетел твърди, че ищецът не бил индивидуализиран с прякора си.
След обсъждане на показанията на двамата, разпитани в първата инстанция свидетели, въззивната инстанция е констатирала, че в показанията на първия свидетел М. С. П. не е бил конкретизиран по дата и година на издаване, официалният удостоверителен документ на Началник от ГДНП по водено срещу ищеца дело, в който официален документ ищецът да е бил наречен „К.“. Също така съобразно установения от втория свидетел М. М. Н. начин за попълване на прякорната картотека (информационен масив) на полицията, чийто дългогодишен служил е този свидетел, въззивната инстанция не е кредитирала за верни показанията на първия свидетел М. С. П., че именно след наричане на ищеца с думата „К.“ в неконкретизиран по дата и година на издаване официален удостоверителен документ са се появили статии в печата, последвани в официални документи, следствени документи и обвинителни актове, в които ищецът бил назован с прякора „К.“. Прието е, че е явно обаче, че свидетелят се е опитал да свърже събитията със събрания по делото документ. Прието е още, че по делото не са събрани доказателства, че събрания по делото и обсъден във въззивното решение документ от 27.01.2014г. е станал известен на средствата за масова информация. Освен това е прието, че обсъденият по делото документ от 27.01.2014 г. е бил изготвен повече от 10 години след като ищецът вече е бил картотекиран в прякорната картотека (информационния масив) на полицията с прякорите „К.“ и „К.“, и именно от този информационен масив органите на полицията, следствието и прокуратурата са узнали прякорите на ищеца. Въззивната инстанция изцяло е кредитирала за верни показанията на свидетеля М. М. Н.. Все във връзка с извършеното обсъждане на свидетелските показания изрично е посочено, че въззивната инстанция кредитира показанията на свидетеля М. С. П. в частта му за преживяните от ищеца негативни емоции от наричането му с думата „К.“, която дума ищецът приемал като осмиваща, опозоряваща и обществено неприемлива.
От правна страна е прието, че изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение въз основа на цитираните разпоредби на ЗГР не е съобразено с обстоятелството, че уреденото в разпоредбата на чл.14, ал.4 от ЗГР субективно право за прибавяне на псевдонима към името на едно лице, което е станало известно с този псевдоним в обществото, не намира приложение към прякора на това или друго лице, с който прякор той е станал известен в криминалните среди и поради тази известност този му прякор е бил вписан в прякорната картотека на полицията. Прието е, че според Български тълковен речник, издание на издателство „Наука и Изкуство“, 2013г., псевдонимът е измислено, несъщинско име на писател, човек на изкуството или на политик. От това определение е заключено, че псевдонимът е ново или допълнително име, което едно лице получава от обществото, вследствие на приноса си за изграждане, развитие и напредъка на цялото общество в културно, обществено, политическо или друго отношение. Прието е, че също така понеже името често улавя същността на човека, прибавяне на псевдоним към името му, означава промяна в личността и символизира нова фаза или етап в живота. Прието е още, че не е без значение, че псевдонимът се приема, одобрява и харесва и от носителя му, за който се поражда и право да го прибави към името си. Прието е, че не е така с прякора, защото прякорът обикновено се дава за присмех и подигравка (посочено е, че така е записано и в цитираното издание на Български тълковен речник). От така установеното определение на прякора е прието, че прякорът на едно лице в криминалните среди е едно осмиващо и подиграващо име, което обикновено не е харесвано от лицето, което го е получило и което се обижда от използването му. Прието е, че такъв е и разглежданият случай, в който ищецът търси присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от използване по отношение на него на думата „К.“, за която дума обаче от показанията на свидетеля М. М. Н. е прието за установено, че е негов прякор, с който той първо е станал известен в криминалните среди и поради тази известност този прякор е вписан в прякорната картотека на полицията. Прието, е че след като от изложеното е установено, че прякорът, включително прякорът от прякорната картотека на полицията, не е псевдоним, то от това следва, че прякорът, включително прякорът от прякорната картотека на полицията, не е част от гражданската регистрация за едно лице по смисъла на чл.1,ал.3 от ЗГР, която включва съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от другите лица в обществото и в семейството му в качеството на носител на субективни права. Пояснено е, че прякорът, включително прякорът от прякорната картотека на полицията, не е част от името на едно лице по смисъла на ЗГР. Поради това са приети за неоснователни доводите на жалбоподателя за противоречие с личния, абсолютен и неотчуждим характер на правото му на име и за несъответствие с общото задължение да не се вреди другиму. Прието е, че при извършване на оперативно издирвателни мероприятия е правно допустима индивидуализация на едно лице чрез посочване на прякора му, тъй като в този случай се касае за служебна обмяна на информация между разследващи органи, която информация не е насочена и не е предназначена да достигне до знанието на ищеца с цел да го обиди. Посочено е, че това е прието и от първоинстанционния съд. Прието е, че от гореизложеното на свой ред следва, че извършеното от ответника подписване на документ, изготвен на бланка на Главна дирекция „Национална полиция“ към МВР, обозначен с рег.№ У-17641 от 07.02.2014г. и адресиран до ВНД Началника на ОРТП-ГДНП, Главен инспектор Ч. Г. не е противоправно деяние. Прието е, че за да е налице противоправност на едно деяние (действие или бездействие) трябва да е налице изрична нормативна забрана за действие или изрична нормативно задължение за действие, които забрани с извършеното от ответника да са били нарушени. Прието е, че в разглеждания случай такова нарушение не е налице, тъй като е установено, че ответникът е подписал обсъдения документ в изпълнение на служебните си задължения, като служител на МВР, Главна дирекция „Национална полиция“, за събиране на доказателства с цел разкриване на едно престъпление, разобличаване на виновните за извършването му и правилно прилагане на наказателния закон. Прието е, че никъде в представените пред първата инстанция публикации съответно на сайта на 168 часа със заглавие „Е. М.-К. в писмо до „168 часа“ от ареста: Троен убиец е свидетел срещу мен“, на сайта NЕWS.BG със заглавие „Живея в тоалетна“, оплака се К. в спецсъда в гореща пледоария“ и в публикация със заглавие „Бандата на К. отива на съд за въоръжени грабежи“ не е записано и посочено, че прякорът „К.“ на Е. М. е станал известен на авторите на публикациите от подписания от ответника документ с рег.№ У-17641 от 07.02.2014г., изготвена на бланка на МВР, Главна дирекция „Национална полиция“. Прието е, че неустановяване на един от кумулативните елементи от състава на непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД, какъвто елемент е противоправността на деяниято на сочения деликвент, означава неоснователност на предявения от Е. Д. М. срещу А. Т. И. иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 50 000 лева със законна лихва върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
При тези съображения е наведен извод, че поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с изводите на СГС, I гражданско отделение, 20 състав, решението му с № 156 от 08.01.2018г., постановено по гражданско дело № 1373/2015г., следва да се потвърди.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя Е. М.:
Формулираният въпрос: възможно ли е името на определено физическо лице да бъде променяно по ред, различен от предвидения в Закона за гражданската регистрация, не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Така формулиран въпросът не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Формиран е решаващ извод, че прякорът, включително прякорът от прякорната картотека на полицията, не е част от името на едно лице по смисъла на ЗГР. С оглед този извод са приети за неоснователни доводите на жалбоподателя за противоречие с личния, абсолютен и неотчуждим характер на правото му на име и за несъответствие с общото задължение да не се вреди другиму. Формиран е извод, че при извършване на оперативно издирвателни мероприятия е правно допустимо индивидуализация на едно лице чрез посочване на прякора му, като е прието, че в този случай се касае за служебна обмяна на информация между разследващи органи, която информация не е насочена и не е предназначена да достигне до знанието на ищеца с цел да го обиди. Формиран е решаващ извод, че в случая не е налице противоправност на деянието, извършено от ответника (подписване на документ, изготвен на бланка на Главна дирекция „Национална полиция“ към МВР, обозначен с рег.№ У-17641 от 07.02.2014г. и адресиран до ВНД Началника на ОРТП-ГДНП, Главен инспектор Ч. Г.).
С оглед на това съдът преценява, че не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК – ясно и точно формулиран правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд, и е обусловил правните изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Неоснователни са доводите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория въпрос от изложението. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Като взема предвид изложеното, съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд от ищеца по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените в изложението въпроси.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 223 от 25.01.2019 г. по гр.дело № 1081/2018 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 3483/21.02.2019 г., подадена от ищеца Е. Д. М., чрез адв. И. Г., със съдебен адрес [населено място], [улица], вх. Б, ап. 25, ет. 5.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: