О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
гр. София 07.06.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 427 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника И. И. И., чрез адв.Д. И. срещу решение № 452/15.10.2015 г. по в.гр.дело № 666/2015 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 546/28.04.2015 г. по гр.дело № 1075/2014 г. на Русенския районен съд, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на С. А. Г. сумата 11 256.72 лв., представляваща 1/3 от платените за периода 27.09.2012 г. – 05.02.2014 г. от ищеца суми за погасяване на задължение по договор за инвестиционен кредит от 10.05.2011 г., сключен между [фирма] като кредитор и [фирма], С. А. Г. и И. И. И. като солидарни длъжници, със законната лихва от 20.02.2014 г. както и в частта за разноските.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението са поставени въпросите: 1. възниква ли регресно право по чл.127,ал.2 ЗЗД за солидарен длъжник, издължил само някои погасителни вноски за определен период от време, чиито размер не надхвърля припадащата му се част от солидарното задължение, възникнало в резултат на договор за заем, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 827/15.12.2010 г. по гр.дело № 1328/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 196/21.08.2015 г. по гр.дело № 6068/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК, 2. самият факт, че обжалваното въззивно решение е постановено при особено мнение от член на състава, при това подробно и изключително аргументирано и мотивирано особено мнение е показател за това, че подобни въпроси са решавани и се решават противоречиво от съдилищата на всички нива. В случая дори съдии от един съдебен състав са на различни мнение, че въззивното решение противоречи и на първоинстанционното решение, решаван противоречиво от съдилищата, 3. поставените в изложението въпроси, макар вече решени могат да получат разрешение и доразвиване и по пътя на касационното обжалване, което би било от значение за правилното прилагане на закона и за развитие на правото. Те се явяват значими както с оглед предмета на спора, така и с оглед общите принципи и цели на гражданския процес като средство за защита на накърнени субективни права.
Ответникът по касационната жалба С. А. Г., чрез адв.Р. К. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Третото лице-помагач на страната на жалбоподателя [фирма] не е изразил становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Русенският окръжен съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 127,ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
С решение по гр.дело № 1075/2014 г. на Русенския районен съд жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл.127,ал.2 ЗЗД на С. А. Г. сумата 11 256.72 лв., представляваща 1/3 от платените за периода 27.09.2012 г. – 05.02.2014 г. от ищеца суми за погасяване на задължение по договор за инвестиционен кредит от 10.05.2011 г., сключен между [фирма] като кредитор и [фирма], С. А. Г. и И. И. И. като солидарни длъжници, със законната лихва от 20.02.2014 г. до окончателното изплащане. В останалата част до пълния предявен размер от 16.885.08 лв. искът е отхвърлен. В отхвърлената част на иска първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Същото решение е влязло в сила и в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 1268.40 лв.
Въззивният съд е приел, че посоченото решение е правилно, постановено е при изяснена фактическа обстановка, след пълен анализ на събраните доказателства и доводи на страните и след като са съобразени разпоредбите на приложимия материален закон. Възприети са изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск по чл.127,ал.2 ЗЗД до посочения размер от 11 256.72 лв. и на основание чл.272 ГПК съдът е препратил към тях.
От фактическа страна първоинстанционният съд е приел за установено, че на 10.05.2011г., между [фирма] като кредитор, [фирма] като кредитополучател, С. А. Г. и И. И. И., като солидарни длъжници е сключен договор за инвестиционен кредит, по силата на който и при условията на договора е отпусната кредит в максимален размер до 130 000лв. Съгласно т.1.13 от договора, кредитът следвало да бъде погасен на 120 вноски за периода 05.06.2011г. до 05.04.2021г. Към момента на сключване на договора, страните по делото са съдружници в дружеството кредитополучател, собственици на капитала му.
С протокол от 16.01.2013г. на общото събрание на съдружниците, е променено името на дружеството на [фирма]. На 06.02.2013г. страните по делото са продали дружествените си дялове на М. С. Д..
Първоинстанционния съд е приел възоснова на изготвената по делото икономическа експертиза, съобразена с представените от ищеца платежни документи и документите в счетоводството на кредитора за установени фактите: към 26.09.2012г., задължението по договора за инвестиционен кредит от 05.02.2011г. е в размер на 112 672лв., а към 21.02.2014г. на 76 238лв. За периода от 27.09.2012г. до 05.02.2014г. за изплащане на кредита са постъпили общо 49 172,05лв., от които 14 251,88лв. са платени от разплащателната сметка на С. З.” О., 33 770,17лв. са внесени в брой или платени с карта от С. А. Г., 1150лв. са внесени в брой от И. И. И.. За погасяване на кредита страните са внасяли съответните суми по разплащателната сметка на С. З.” О. или по разчетната сметка на банката след запориране на първата по искане на НАП. Съобразно становището на вещото лице в съдебно заседание с оглед изискванията и организацията на работа в банката кредитор, следвало внесените суми за погасяване на кредита да постъпят първо по сметка /разплащателна/ на дружество, след което на падежа банката ги усвоява, без възможност за извършване на директни вноски по кредитната сметка на длъжника. След отнемане на лиценза за медицинска дейност на дружеството кредитополучател, от банката изискали внасянето на по-голяма сума за частично предсрочно погасяване на кредита, поради което била платена в един от месеците сумата 9400лв.
Прието е с първоинстанционното решение, че според чл. 127, ал.2 от ЗЗД, всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата, а ако някой от последните се окаже неплатежоспособен, загубата се разпределя съразмерно между другите съдлъжници, включително и този който е изпълнил.
Посочил е, че в процесния договор изрично е уговорено, че [фирма] и страните по делото – С. А. Г. и И. И. И. са солидарни длъжници по кредита, което качество са придобили като физически лица при подписване на договора и усвояване на отпуснатите по него суми, че това качество не е обусловено от обстоятелството дали са съдружници /собственици на капитала/ на дружеството кредитополучател. Преценени са за неоснователни възраженията на жалбоподателя-ответник срещу допустимостта и основателността на иска, основани на факта, че при предявяване на иска страните не са собственици на дружеството. Според първоинстанционния съд последващата промяна в собствеността на единия солидарен длъжника / [фирма]/ не променя качеството на страните по договора, че те остават солидарно задължени по него според първоначално уговореното.
Първоинстанционния съд е приел, че по делото не са наведени твърдения за наличие на вътрешни отношения между солидарните длъжници по време на възникване на задължението им, които да обосноват извод за изключване на общия принцип по чл. 127, ал.1 от ЗЗД, че всеки от тях следва да понесе по равно това което е платено на кредитора. Последващата промяна в отношенията между страните, неуредените между тях взаимоотношения във връзка с прехвърлянето на дружествените им дялове, наличието на финансови спорове произтичащи от участието им в [фирма] според съда е ирелевантно за отговорността им по процесния договор за кредит както по между им, така и с кредитора. С оглед на това са преценени за неоснователни възраженията срещу иска, основани на тях.
Прието е за установено, че за периода от 27.09.2012г. до 05.02.2014г. ищецът е извършвал ежемесечни плащания на различни суми по договора за кредит, в общ размер от 33 770,17лв., че сумите съобразно приложените платежни документи и заключението на вещото лице е превеждал от свое име, а не в качеството си на управител на дружеството, каквото не е притежавал след 06.02.2013г. Посочил е, че произходът на средствата, с които са направени отделните погасителни вноски е неотносим към основателността на предявения иск. Според първоинстанционния съд възражението на ответника, че ищецът е плащал със средства, част от които се „полагат” на ответника като съдружник в дружеството, би могло да е основание за възникване на други облигационни отношения между тях, различни от това предмет на настоящото производство. Прието е, че ищецът като солидарен длъжник по договора за кредит е имал интерес от заплащане на дължимите погасителни вноски, след като по сметката на дружеството-кредитополучател не е имало налични парични средства, от които да се превеждат дължимите суми, че за него не е без значение дали кредитът ще бъде обявен за предсрочно изискуем, при което положение ще отговаря за много по-голяма сума и то с цялото си секвестируемо имущество като физическо лице. Прието е също, че независимо от обстоятелството, че част от плащанията от ищеца са постъпвали първоначално по разплащателната сметка на дружеството от която е погасяван кредита, след като е ясно основанието за внасянето им и такова е било изискването на банката кредитор, не може да се приеме, че погасителните вноски са платени не от ищеца, а от дружеството. Според съда уговарянето на начин на погасяване на задължението по процесния договор – периодично с месечни вноски води до извод за възникване на периодични задължения за солидарните длъжници, поради което правилото на чл. 127, ал.2 от ЗЗД следва да намери приложение за всяка една от изплатените вноски по кредита, а не едва след пълното му изплащане или на част от него надвишаваща дела на платилия солидарен длъжник.
С оглед на тези съображения е формиран извод, че ищецът като солидарен длъжник следва да получи от останалите солидарни длъжници, платеното от него над частта му. Прието е, че в случая солидарните длъжници по договора са трима и при липсата на твърдения за неплатежоспособността на търговското дружество всеки от тях е задължен за 1/3 от всяка направена погасителна вноска. Прието е също, че искът по чл. 127, ал.2 от ЗЗД следва да се уважи само до сумата от 11 256,72лв.
Въззивният съд е преценил за неоснователни възраженията на ответника, затова, че плащанията по кредита са извършени от ищеца със средства на търговското дружество-кредитополучател. Според съда от приетата по делото икономическа експертиза е установено, че от името на ищеца С. Г. в лично качество, в брой и с карта, през процесния период са внесени общо 33 770.17 лв. за погасяване на поетите солидарни задължения по договора за инвестиционен кредит от 10.05.2011г. Посочил е, че обстоятелството, че през същия период [фирма] е имало приходи на значителна стойност, както и че разплащателната му сметка в банката е била запорирана по искане на НАП, не подкрепят становището, че внасяните от ищеца суми са били на дружеството, в което страните са били съдружници. Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд, че нормата на чл.127, ал.2 ГПК е приложима и в случаите, когато солидарен длъжник е изплатил сума над припадащата му се част от дълга, но не непременно от целия размер, а от задължението за определен период от време, какъвто е и настоящият случай.
При тези съображения съдът е направил извода, че искът е основателен за сумата 11 256.72 лв., представляваща припадащата се на ответника 1/3 от платените за процесния период суми и е потвърдил първоинстанционното решение.
По правните въпроси:
Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С решение № 196/21.08.2015 г., постановено по гр.дело № 6068/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос – възниква ли регресно право по чл.127,ал.2 ЗЗД за солидарен длъжник, издължил само някои погасителни вноски за определен период от време, чиито общ размер не надхвърля припадащата му се част от солидарното задължение, възникнало в резултат на договор за заем. Прието е, че не може да бъде уважен иск от солидарен длъжник срещу другия такъв без първия да е изпълнил като е платил на кредитора такава част от задължението, която надхвърля припадащата му се част.
С решение №827/15.12.2010 г. по гр.дело № 1328/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по правния въпрос може ли солидарният длъжник да претендира от съдлъжниците суми по чл.127,ал.2 ЗЗД без преди това да е платил солидарното задължение на кредитора. Съставът на съда е приел, че солидарният длъжник не може да претендира от съдлъжниците суми по чл.127,ал.2 ЗЗД без преди това да е платил на кредитора такава част от солидарното задължение, която да надхвърля припадащата му се част.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставения правен въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Според трайната практика на ВКС съгласно чл.127,ал.2 ЗЗД солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв, какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването. Без значение е дали дългът е погасен чрез плащане или чрез поемане на ново задължение на погасилия дълга. Ако погасилият дълга е поел ново задължение, той не може да претендира повече от съдлъжниците си, нито те могат да възразяват за ограничаване на отговорността си, ако отговарят за изпадане в забава или не са били готови да изпълнят задължението точно – Решение № 211/23.07.2012 г. по гр.дело № 177/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 245/29.09.2012 г. по гр.дело № 178/2012 г. на ВКС, III г.о. постановени по чл. 290 ГПК и др. Разрешението на правния въпрос в решение в решение № 196/21.08.2015 г. по гр.дело № 6068/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е изолирано и преодоляно в практиката на ВКС. Относно разрешението на правния въпрос в решение № 827/15.12.2010 г. по гр.дело № 1328/2010 г. на ВКС, IV г.о. същото не обуславя извод за наличие на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като въпросът е поставен в общата хипотеза на текста на чл.127,ал.2 ЗЗД и по съдържание е различен от поставения правен въпрос от жалбоподателя в настоящият случай. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с трайната практика на ВКС, цитирана по-горе и поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по същия въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС – т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателят не е цитирал и представил влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./, с които да е разрешен същия правен въпрос, за да се извърши преценка дали е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Особеното мнение на член от съдебния състав, постановил обжалваното въззивно решение не обуславя извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя. Същите касаят разпоредбите на чл.127,ал.2 ЗЗД, които са ясни и пълни, и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал.3 ГПК и чл.81 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 700 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 452/15.10.2015 г., постановено по в.гр.дело № 666/2015 г. на Русенския окръжен съд по касационна жалба вх. № 12771/25.11.2015 г., подадена от ответника И. И. И., [населено място], [улица],вх. 1,ет.4, чрез адв.Д. И..
Осъжда И. И. И., [населено място], [улица],вх. 1,ет.4 да заплати на С. А. Г., [населено място], [улица], № 4, вх.1, ет.3, ап.9 сумата 700 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: