О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
гр. София 15.04.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 29 март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6151 по описа за 2015 годи на, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищците Ф. Р. Д., лично и като пълномощник на А. Ф. П. и Р. Ф. Д., всички чрез адв.В. Р. против решение № 507/20.03.2015 г. по гр.дело № 27/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3953/28.10.2014 г. по гр.дело № 8229/2012 г. на Пловдивския районен съд в частите, с които са отхвърлени предявените от Ф. Р. Д., действащ лично и като пълномощник на А. Ф. П. и от Р. Ф. Д. осъдителни искове за обезщетения за репариране на имуществени вреди при изпълнението на строителни и монтажни дейности при изграждането на сграда, находяща се в [населено място], [улица] отклонение от техническите правила и нормативи и инвестиционния проект за разликите над уважените части до предявените размери от общо 20 107 лв. Със същото решение ищците са осъдени да заплатят на [фирма] разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд в размер на 1 131 лв. Решението е постановено при участието на ЗАД [фирма] трето лице помагач на [фирма].
Поддържаните основания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В касационната жалба подробно са мотивирани всяко от посочените основания за неправилност на въззивното решение.
В изложението са формулирани правните въпроси:1. трябва ли мотивите на въззивното решение да съдържат становище/произнасяне на съда по всички заявени доводи във въззивната жалба? От какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по направените възражения, имащи значение за правилното решаване на делото, решени в противоречие с решение № 202/21.12.201 3г. по гр.дело № 866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., 2. какъв е видът на отговорността на строителя и лицето, упражняващо строителен надзор спрямо възложителя/инвеститора/ – деликтна по чл.49 ЗЗД, специално уредената по чл.163 и чл.168 ЗУТ или договорна, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 108/31.05.2013 г. по т.дело № 527/2012 г. на ВКС, II т.о., решаван противоречиво от съдилищата – решение № 448/27.11.2008 г. по гр.дело № 869/2007 г. на Пловдивския апелативен съд, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. кой от участниците в строителството е отговорен за пълнотата и качеството на проекта, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 365/19.12.2013 г. по т.дело № 557/2013 г. на Варненския апелативен съд, 4. при строителни дейности извършени в отклонение от инвестиционния проект налице ли е накърняване на кредиторовия интерес? Какъв е обхвата на задължението на изпълнителя по договор за изработка за точно престиране, решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 318/27.06.2012 г. по гр.дело № 273/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 9/10.09.2010 г. по т.дело № 190/2009 г. на ВКС, II т.о., постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез юрисконсулт Я. П. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не е изразил становище по жалбата. Третото лице помагач на [фирма] ЗАД [фирма] [населено място] не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни, но в частта й за жалбоподателите А. Ф. П. и Р. Ф. Д. е процесуално недопустима по следните съображения:
С въззивното решение Пловдивския окръжен съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 163,ал.3 и ал.4 Закона за устройство на територията/ЗУТ/ и чл.168,ал.7 ЗУТ , вр.чл.49, вр.чл.45 ЗЗД. Предявените искове са осъдителни за ангажиране на отговорността на двамата ответници в условията на солидарност – ответникът [фирма] [населено място] – строител и лице, упражняващо строителен надзор – [фирма] [населено място] за заплащане на обезщетения за причинени щети на ищците за отстраняване на недостатъците и привеждане в съответствие с одобрените проекти на обектите им и на общите части от сградата, находяща се в [населено място], [улица], според притежаваните от тях общо 27% идеални части от общите части на сградата. Искането на всеки от ищците е за присъждане на обезщетение, съответно на квотите от съсобствеността на обектите – за Ф. Д. – 4/6 идеални части и по 1/6 идеална част за всеки от другите ищци – А. П. и Р. Д.. Претендираната сума е посочена общо за тримата ищци и е 20107 лв. Съобразно заявените квоти от съсобствеността претенцията на ищеца Ф. Д. е в размер на сумата 13404.66 лв., а на другите двама ищци е по 3 351.16 лв.
Съдът намира, че в случая се касае за субективно съединени искове, предявени от ищците Ф. Д., А. П. и Р. Д. с цена на исковете – за Ф. Д. 13 404.66 лв. и по 3 351.16 лв. за последните двама.
Съгласно разпоредбите на чл.280,ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. В настоящият случай въззивното решение на Пловдивския окръжен съд е по гражданско дело и е постановено по предявени субективно съединени искове с правно основание чл. чл. 163,ал.3 и ал.4 Закона за устройство на територията и чл.168,ал.7 ЗУТ , вр.чл.49, вр.чл.45 ЗЗД с цена на иска до 5000 лв. за ищците А. П. и Р. Д.. В тази част въззивното решение на основание чл.280,ал.2 ГПК не подлежи на касационно обжалване. Подадената касационна жалба от ищците А. П. и Р. Д. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а производството по делото в тази част следва да се прекрати.
В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по предявения иск от Ф. Д. въззивното решение подлежи на касационно обжалване. В тази част касационната жалба е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че твърденията в исковата молба на ищците са, че притежават обекти в етажната собственост в [населено място], [улица] – апартаменти № 7 и № 8 и търговски обект кафе –сладкарница на две нива с притежавани общо от тях идеални части от общите части на сградата в размер на 27 % . Посочил е, че твърденията са, че строителството на сградата е осъществено от ответника [фирма], а строителният надзор е бил осъществяван от ответника [фирма], че ответниците не положили дължимата грижа при извършване на строителството, като не били спазени техническите правила и норми за качествено изпълнение на строителството на обектите на ищците и на общите части на сградата и било допуснато отклонение от одобрените проекти, конкретизирано в 15 пункта в исковата молба, в резултат на което били причинени щети на ищците, съизмерени с разходите за поправяне на посочените недостатъци и привеждане на обектите им и на общите части на сградата в съответствие с одобрените проекти.
Прието е, че предявеният иск от ищеца Ф. Д. е осъдителен за ангажиране на специалната деликтна отговорност солидарно на двамата ответници – строител и лице, упражняващо строителен надзор за заплащане на обезщетения за репариране на причинените щети на ищеца за отстраняване на недостатъците и привеждане в съответствие с одобрените проекти на обектите му и на общите части на сградата, съобразно притежаваните от него идеални части – 4/6.
Въззивният съд е преценил, че решението в обжалваната част не е постановено в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като с него не е разгледан непредявен иск, че съдът правилно е определил и се е произнесъл по предмета на спора. Посочил е, че въз основа на заявения от ищеца основание и петитум на иска, с които спорното право е било надлежно индивидуализирано чрез посочване на неговите основни индивидуализиращи белези – правопораждащите факти, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е спорното право съдът правилно е определил и се е произнесъл по предмета , по който е бил сезиран, че съдът не е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които ищеца не се е позовал или не е разгледан иск на непредявено основание .
Прието е, че първоинстанционния съд правилно е преценил, че предмет на спора или спорното материално право е притезанието на ищеца спрямо ответниците за ангажиране на специалната им деликтна солидарна отговорност за заплащане на обезщетение за репариране на вреди на извъндоговорно основание от строителни дейности в отклонение от инвестиционния проект и строителните правила и норми и, че не се е произнесъл на основание договорни отношения между главните страни, каквото спорно право на договорно основание не е въведено от ищеца преклузивните срокове пред първостепенния съд .
Прието е също, че правната квалификация на спорното материално право на ищеца, предявено с осъдителния иск при пасивна солидарност против двамата ответници – строител и лице упражняващо строителен надзор е по чл. 163 ал.3 и 4 и чл. 168 ал.7 от Закона за устройство на територията във връзка с чл.49 във връзка с чл.45 и чл. 52 от Закона за задълженията и договорите .
Съдът е взел предвид разпоредбите на чл.49 от Закона за задълженията и договорите и е приел, че отговорността на възложителя на основание чл. 49 от ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и се поражда при наличие на кумулативните предпоставки: настъпили са вреди, вредите са причинени от поведението на лице , на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа, поведението на лицето, на което е възложена работата е противоправно и вредите са причинени при или по повод изпълнението на възложената работа.
Според въззивния съд специфично проявление на отговорността при възлагане на работа е предвидената в специалните норми на чл. 163 и чл. 168 от Закона за устройство на територията / ЗУТ/, регламентиращи специалната деликтна имуществена отговорност на строителя и строителния надзор, които отговарят солидарно за причинените щети и пропуснати ползи при изпълнение на строителните и монтажни работи за съответствието им с инвестиционния проект и със строителните правила и норми .
Посочил е, че на основание чл. 163 ал.3 от ЗУТ строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия или бездействия, че според чл. 163 ал.4 ЗУТ той може да възложи на подизпълнител извършването на отделни видове строителни и монтажни работи или на части (етапи) от строежа. Според въззивния съд отговорността по чл. 163, ал. 3 ЗУТ не е пряко обусловена от наличие на писмен договор с възложител в инвестиционния процес, че искът за обезщетение при вреди, настъпили в резултат на строителни работи е на разположение на лицето, който търпи вреди от виновните действия или бездействия на строителя, че качеството строител по смисъла на тази разпоредба не е изключено за лице, явяващо се едновременно и инвеститор на строежа. Прието е, че пасивната легитимация, свързана с качеството „строител“ подлежи на установяване с всички доказателствени средства, че в тази насока имат значение констатациите по актовете на държавно приемане или санкция във връзка със осъщественото строителство, издавани по реда на отменения З., ППЗТСУ (отм.) и ЗУТ и съответната по време на действието им подзаконова уредба.
Прието е, че на основание чл.168 ЗУТ ал.7 лицата , които упражняват строителен надзор, носят имуществена отговорност както за щети, които са нанесли на инвеститора и на другите участници в строителството, така и солидарна отговорност със строителя за щети, причинени от неспазване на техническите правила и нормативи и одобрените проекти, че отговорността по договора за строителен надзор е със срокове не по-малки от гаранционните срокове в строителството.
Прието е, че непрецизната правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд при липса на нарушение на диспозитивното начало не се отразява на допустимостта, а само на правилността на решението в обжалваните части. С оглед на това въззивния съд е направил извода, че първоинстанционното решение в обжалваните части е допустимо.
От фактическа страна е прието за установено, че ищецът Ф. Д. и останалите двама ищци са собственици обектите – апартаменти 7 и 8 и търговски обект – кафе-сладкарница на две нива, както и притежават общо 27 % от общите части на сградата – етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица].
Прието е за установено, че въз основа на издадени Скица – виза № 48/16.2.2005 г., Разрешение за строеж № 217/20.10.2005 г. на Главния архитект на Р.”С.” [община] и одобрени проекти от 18.10.2005 г. , от 18.10.2006 г. и от 14.12.2006 г , както и на други законни строителни книжа в периода 2005 – 2008 г. е извършено строителството на процесната „Средноетажна жилищна сграда с гаражи, магазин и сладкарница” . Посочил е, че строителството на сградата е изпълнено от ответника [фирма] – строител при консултант /строителен надзор – ответникът [фирма] П..
Съдът е приел, че на 26.05.2008 г. е съставен констативен акт за установяване годността за приемане на строежа на процесната сграда, с който е констатирано, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти, съгласно изискванията към строежите по чл.169 ал.1 и 2 от ЗУТ, както и съгласно условията на договорите за строителство, че констативният акт е подписан както от проектантите, строителя и консултанта , така и от възложителите – един от които е ищецът Ф. Д.. Прието е също, че е издадено Удостоверение № 8/17.2.2009 г. от Главния архитект на Р. „С.” [община] за въвеждане на строежа в експлоатация .
Въззивният съд е преценил за неоснователни доводът на ищеца Ф. Д. за неправилност на първоинстанционното решение в отхвърлената част на предявания иск, поради нарушения на материалния закон – нормите на чл. 258 от ЗЗД, чл.20 от ЗЗД и чл. 20 а , чл.79 и 82 от ЗЗД и на нормите на чл.130 от ЗЗД , чл.131 ал.1 от ЗЗД , чл.64 и 65 ал.1 от ЗЗД. Според съда предмет на спора е субективното материално право на ищеца Ф.Д. за реализиране на извъндоговорната – специалната деликтна имуществена отговорност на ответниците, че в случая са неприложими нормите за договорните отношения между страните и не е допуснато твърдяното от ищеца нарушение на метариалния закон .
Приел е за неоснователни и оплакванията за нарушения на процесуалния закон и необоснованост на решението, изразяващо се в необсъждане на експертното заключение, заедно с всички останали по делото доказателства и за непроизнасяне по всички доказателства, както и за непроизнасяне по претенциите за течовете в двата апартамента и лошото изпълнение на покривната хидроизолация. Посочил е, че това оплакване не е достатъчно конкретизирано, като не е посочено кое от приетите няколко заключения на единични и тройни съдебно – технически експертизи не са обсъдени от първоинстанционния съд и кои от доказателствата ищецът намира, че не са обсъдени. Преценил е, че в мотивите на първоинстанционното решение е обсъдена цялата доказателствена съвкупност, като са изложени убедителни мотиви поотделно по всяка една от претендираните щети от строителството въз основа на доводите на страните и събрания доказателствен материал, че са изложени мотиви и за покривната хидроизолация .
Преценил е за неоснователно и оплакването на ищеца Ф. Д. във връзка с твърдяното некачествено и непълно проектиране на сградата. Според съда, поради това, че е поискано реализирането на специалната деликтна отговорност на ответниците, в предмета на спора са предвидените в специалния закон основания и не са в предмета на спора основания във връзка с пълнотата и качеството на инвестиционния проект, тогава , когато не се твърди , че липсва в тази връзка нарушение на техническите правила и норми.
Въззивният съд е приел, че за реализиране на специалната деликтна солидарна отговорност на строителя и лицето, упражняващо строителен надзор е необходимо провеждане на пълно и главно доказване при доказателствена тежест за ищеца на кумулативно предвидените в специалния закон – ЗУТ на предпоставките за възникване на имуществена отговорност при строителни дейности, че е необходимо провеждането на пълно и главно доказване при доказателствена тежест за ищеца, че изпълнението на строителните и монтажни работи е в отклонение от инвестиционния проект и в нарушение на строителните правила и норми, както и – в пряка причинна връзка с това да е възникнала щета или пропусната полза в патримониума на ищеца .
Възприети са решаващите мотиви на първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията на Ф.Д. в обжалваните части от решението. Според въззивния съд в случая не е проведено пълно и главно доказване, че е налице такова неизпълнение /отклонение от одобрените проекти и/ или строителните правила и норми, което да е довело до щети за ищците, изразяващи се в пречки за въвеждане на сградата в експлоатация, пречки за ползване на обектите в нея или до намаляване на пазарната им цена. Прието е за установено по делото, че строителството е извършено въз основа и в съответствие с одобрения инвестиционен проект, въз основа на законни строителни книжа, че ищецът, съответно неговата праводателка е подписал лично констативния акт от 26.05.2008 г. за установяване годността за приемане на строежа на процесната сграда, с който е установено, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти, съгласно изискванията към строежите по чл.169 ал.1 и 2 от ЗУТ и съгласно условията на договорите за строителство, и е издадено Удостоверение за въвеждане на сградата в експлоатация на 17.02.2009 г. Прието е, че за част от посочените в исковата молба строителни дейности е установено, че същите са извършени в отклонение от инвестиционния проект, че не е установено и не е твърдяно в резултат от това да са настъпили за ищците щети, изразяващи се в това обектите им да не могат да се ползват или да има пречки при ползването им или да е намалена пазарната стойност на обектите на ищците. С оглед на това е направил извода, че не е доказано настъпването на щети. При тези съображения и поради съвпадане с крайните изводи в обжалваната част на първоинстанционното решение последното е потвърдено като правилно.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя Ф. Д. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос.
С решение № 212/01.02.2012 г. по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Възприето е разрешението в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, според което правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Прието е, че разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Според съдебния състав с приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба, че фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./ и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Прието е, че изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 202/21.12.2013 г. по гр.дело № 866/2012 г. на ВКС, I т.о. постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С обжалваната част на въззивното решение съдът освен, че е възприел решаващите изводи на първоинстанционния съд е извършил и преценка на събраните пред двете инстанции доказателства, на въведените от страните доводи и възражения, и е формирал свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявения иск от Ф. Д.. Следователно не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК по втория правен въпрос.
С решение № 108/31.05.2013 г. по т.дело № 527/2012 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК касационно обжалване е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК, поради вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Прието е, че при изложените в исковата молба факти и установените такива в процеса отношенията между страните е следвало да се разгледат и решат на базата предмета на спора, определен между тях, че съдът е бил сезиран с претенция за заплащане на обезщетение на извъндоговорно основание – деликт в хипотезата на чл.49 ЗЗД, а не на погрешно възприетия от първоинстанционния съд още в доклада по делото и приет и от въззивния съд в обжалваното решение правопораждащ факт – договорна връзка между страните по делото, каквато не е наведена от страната, нито е установена.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС, тъй като се е произнесъл по различна хипотеза от възприетата в решението на състава на ВКС. С оглед на това са и различни правните изводи.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия въпрос. С решение № 448/27.11.2008 г. по гр.дело № 869/2007 г. на Пловдивския апелативен съд е прието, че за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане при срутване на сграда- последица от действия и бездействия на участници в строителен процес отговорността на възложителя произтича от разпоредбата на чл.49 ЗЗД. Прието е, че лицата, на които възложителя е възложил изпълнението на различни видове СМР, както и на лицето на което е възложено осъществяването на техническия контрол за същия обект носят имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от виновни действия или бездействия на основание чл.163 ЗУТ. Прието е, че отговорност за причинените вреди носи и лицето, на което с договор инвеститорът е възложил да упражнява строителен надзор в строителството на строителния обект, че отговорността му произтича от разпоредбата на чл.168,ал.7 ЗУТ и е поради неизпълнение на задълженията по чл.168, ал.1 ЗУТ. Решаващите правни изводи на въззивния съд с решението в обжалваната част не са в отклонение от посоченото решение на Пловдивския апелативен съд.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя Ф. Д. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по третия въпрос от изложението. В подкрепа на доводите е цитирано решение № 365/19.12.2013 г. по в.т.дело № 557/2013 г. на Варненския апелативен съд. Последното решение е без отбелязване да е влязло в сила. Поради това същото е извън обхвата на съдебните актове, обосноваващи противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Според практиката на ВКС – т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Посоченото от жалбоподателя решение не е влязло в сила, поради което не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по т. 4-та от изложението, тъй като същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Първият от въпросите е формулиран общо и бланкетно. Според тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Така формулиран въпросът не е обусловил конкретните правни изводи на въззивния съд в обжалваната част на постановеното решение.
Вторият от въпросите по т.4-та от изложението също не представлява правен въпрос, тъй като не е разрешен от въззивния съд, не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните му изводи по настоящото дело. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставените въпроси в т.1,2 и т.3 от изложението, тъй като същите касаят приложение разпоредбите на чл.236,ал.2 ГПК, чл. 49 ЗЗД, чл.163 и чл.168 ЗУТ, които норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Ф. Р. Д..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба [фирма] следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство както следва – жалбоподателят Ф. Д. следва да заплати сумата 565.33 лв., а жалбоподателите А. Ф. П. и Р. Ф. Д. по 141.33 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Оставя без разглеждане, като процесуално недопустима касационна жалба вх. № 20133/07.07.2015 г., в частта, подадена от ищците А. Ф. П., чрез Ф. Р. Д., [населено място], [улица] от Р. Ф. Д., [населено място], [улица][жилищен адрес] № 15, чрез адв.В. Р. срещу решение № 507/20.03.2015 г., постановено по гр.дело № 27/2015 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3953/28.10.2014 г., постановено по гр.дело № 8229/2012 г. на Пловдивския районен съд в частите, с които са отхвърлени предявените от А. Ф. П., чрез Ф. Р. Д. и от Р. Ф. Д. искове с правно основание чл.168,ал.7,вр.чл.163,ал.3 ЗУТ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди над уважените части до предявените размери от по 3 351.16 лв. и прекратява производството по гр.дело № 6151/2015 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение в тази част.
Не допуска касационно обжалване на решение № 507/20.03.2015 г., постановено по гр.дело № 27/2015 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба вх. № 20133/07.07.2015 г., подадена от ищеца Ф. Р. Д., [населено място], [улица][жилищен адрес]№ 15, чрез адв. В. Р..
Осъжда Ф. Р. Д., ЕГН [ЕГН] [населено място], [улица][жилищен адрес]№ 15 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 565.33 лв., направени разноски за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Осъжда А. Ф. П. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], чрез пълномощника Ф. Р. Д. и Р. Ф. Д. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], [жилищен адрес]№ 15 да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] по 141.33 лв. всеки от тях разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба, подадена от А. Ф. П., чрез Ф. Р. Д. и от Р. Ф. Д. и е прекратено производството по делото подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: