О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
гр. София 07.06.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 30 май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 675 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника [фирма], клон Р.”Т. 1”, чрез юрисконсулт М. К. – Я. против решение № 7474/04.11.2015 г. по гр.дело № 16429/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение от 16.06.2014 г. по гр.дело № 5609/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен искът на Г. К. М. срещу [фирма] клон Р. „Т. 1”, по чл.200, ал.1 КТ за разликата над 31 314.02 лв. до 101 314.02 лв., както и в частта, с която е осъдена Г. М. да плати на [фирма], клон Р. „Т. 1” на основание чл.78,ал.8 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение над 295.35 лв. до 720.22 лв. и вместо отменената част е осъден [фирма], клон Р. „Т. 1”, [населено място], [община], обл.С. З. да плати на Г. К. М. на основание чл.200,ал.1 КТ сумата 70 000 лв. представляваща разликата над 31 314.02 лв. до 101 314.02 лв. като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й К. Г. М., настъпила от трудова злополука на 16.03.2008 г. ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 16.03.2008 г. до окончателното изплащане и в частта на въззивното решение, с която е потвърдено решението по гр.дело № 5609/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която е уважен искът на Г. М. по чл.200,ал.1 КТ до 31 314.02 лв.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Според жалбоподателя присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищцата Г. М. в размер на 101 314.02 лв. е прекомерно завишено. Поддържа, че преценката на въззивния съд за прилагане на нормата на чл.52 ЗЗД трябва да е конкретна според случая, като моралния характер на вредите с категоричност предполага известна презумптивност при тяхното доказване. Сочи, че в случая Г. М. е получила обезщетение от застрахователната компания, благодарение на поддържаната застраховка от работодателя в размер на 48 685.98 лв., че този размер на обезщетение е достатъчно голям и покрива дължимото обезщетение по справедливост, визирано в други съдебни актове. Сочи също, че в съдебната практика обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. Според жалбоподателя принципът за справедливост, предвиден в чл. 52 ЗЗД изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени поотделно за всеки един от ищците като се имат предвид множество обстоятелства. Поддържа, че разпоредбата на чл.235,ал.2 ГПК задължава съда да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения в ГПК ред, че само след цялостната им преценка поотделно и в съвкупност съдът има задължение правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.
В изложението към касационната жалба е формулиран правния въпрос – как следва да се прилага критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД и какви обстоятелства следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на непълнолетни/пълнолетни деца на починал в резултат на трудова злополука, решен в противоречие с практиката на ВС – раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба Г. К. М. и Р. С. М., чрез адв. С. Н. в писмен отговор са изразили становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос от жалбоподателя и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.200,ал.1 КТ.
С подадената касационна жалба се обжалва въззивното решение на Софийски градски съд по гр.дело № 16429/2014 г. в частта, с която се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ от Г. К. М..
Същото решение е влязло в сила в частта, с която съдът е потвърдил решението от 16.06.2014 г. по гр.дело № 5609/2011 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен изцяло искът с правно основание чл.200,ал.1 КТ от ищцата Р. Р. М. за присъждане на 150 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга й К. Г. М..
Въззивният съд е преценил първоинстанционното решение в частта, с която се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ от Г. К. М. за валидно и допустимо. Прието е, че същото е неправилно в частта относно размера на дължимото по справедливост обезщетение на посочената ищца.
Съдът е приел, че ищцата Г. М. е дъщеря на починалия при трудова злополука К. М.. Посочил е, че съобразно показанията на разпитаните пред въззивния съд свидетели на ищците, Г. М. е живяла с К. М. в едно домакинство в [населено място] до седемгодишна възраст, когато е трябвало да започне първи клас, а според показанията на свидетелите на ответника – до навършване на възраст за започване на пети клас. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелите на ответника, за което е изложил подробни мотиви. Посочил е, че всички свидетели са категорични, че и докато са живели заедно, и след като Г. М. е заминала да живее в [населено място], отношенията й с баща й са били топли и близки. Прието е, че бащата е продължил да се грижи за дъщеря си, която е прекарвала всяка лятна ваканция при него, че тя е продължила да разчита на обичта и подкрепата му, че отношенията помежду им на синовна обич са се запазили независимо от факта, че близо 4 години преди злополуката са живели в различни домакинства. Според съда прекъсването на родителската връзка е тежка психологическа травма за всяко дете, че обстоятелството, че за ищцата Г. М. това се е случило в юношеска възраст, усилва интензитета на отрицателните й изживявания от загубата на баща й. Прието е, че събраните от въззивния съд доказателства са в подкрепа на житейското предположение, че дъщерята на починалия е засегната дълбоко и продължително от загубата на родителя си – изпитва силно страдание от липсата му и не успява да я преодолее.
Съдът е преценил установените естество и интензивност на отрицателните изживявания на ищцата Г. М. и като е съобразил обществения критерий за справедливост към момента на възникването на правото на обезщетение е приел, че правилното приложение на чл. 52 ЗЗД налага заместващо обезщетение в размер на 150 000 лева.
Посочил е, че от този размер, на основание чл. 200, ал.4 КТ, следва да се приспадне полученото от Г. М. застрахователно обезщетение по застраховка „трудова злополука” от 48 685,98 лева. Прието е също, че обезщетението, което следва да се присъди на Г. М. по чл.200 КТ е в размер на 101 314, 02 лева.
При тези съображения е формиран извод, че първоинстанционното решение в частта по иска на Г. М. следва да се потвърди в частта, с която й е присъдено обезщетение от 31 314, 02 лева и се отмени същото решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 31 314, 02 лева до 101 314, 02 лева, като се постанови ново, с което да се присъди тази разлика на ищцата, на основание чл. 200, ал.1 КТ.
По правния въпрос:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос.
С т. II на ППВС № 4/1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Прието е, че такива обстоятелства при причиняването на смърт са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, че от значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
С решение № 140/24.07.2013 г. по гр.дело № 1328/2012 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че справедливостта, като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Прието е също, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики, че принципът справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице, че този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени поотделно за всеки един от ищците, като се имат предвид множество обстоятелства и взаимовръзки. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 66/12.03.2015 г.,постановено по гр.дело № 5839/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос съдът изцяло е съобразил с посочената практика на ВС и ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата Г. М. въззивният съд е преценил всички установени по делото обстоятелства, включени в обхвата на понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Всички останали доводи в изложението не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касаят правилността на въззивното решение в обжалваната част и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото Върховният касационен съд преценява дали поставения правен въпрос е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Преценката за наличие на основанията за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК съдът ще извърши само ако се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, основание за което в случая няма.
Съдът не обсъжда цитираното решение № 202/12.12.2014 г.,постановено по гр.дело № 1298/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК, тъй като със същото не е дадено разрешение на поставения правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос от жалбоподателя-ответник [фирма], клон Р. „Т. 1”, чрез юрисконсулт М. Я..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 7474/04.11.2015 г. по гр.дело № 16429/2014 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 154893/12.12.2015 г., подадена от ответника [фирма], клон Р. „Т. 1”, [населено място], [община], област С. З., чрез юрисконсулт М. К.-Я..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: