О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 458
София,10.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 3450/2016 год.
Производството е по чл.274 ал.3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на М. Я. Т. и частна касационна жалба на В. С. Т., двете подадени против определение № 2792/ 12.10.2015 г., постановено по ч.гр.д. № 3885/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която са потвърдени съответно определение № 2777/24.06.2014 г. и определение № 2774/24.06.2014 г. и двете, постановени по гр.д. № 100/2012 г. по описа на Окръжен съд- Благоевград, с които исканията по чл. 83, ал. 2 ГПК на настоящите жалбоподатели са оставени без уважение.
В жалбите са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определениe и се иска неговата отмяна. Жалбоподателката Т. твърди, че съдът не е взел предвид всички данни, отразени в представената от нея декларация за материално положение, а именно, че получава минимален доход, както и че отговаря за издръжката на четири лица и има разходи във връзка с влошеното й здравословно състояние. Жалбоподателят Т. твърди, че въззивният съд не е взел предвид обстоятелството, че не осъществява трудова дейност и не получава трудово възнаграждение, както и че през периода 2010-2013 г. е изтърпявал наказание лишаване от свобода, съответно не е получавал доходи, а понастоящем се издържа единствено от трудовото възнаграждение на съпругата му – жалбоподателката Т.. И в двете жалби се съдържат доводи за необоснованост на обжалвания съдебен акт и превратно интерпретиране на твърденията им, свързани с готовността им в бъдеще да бъдат осъдени да заплатят държавна такса по въззивната жалба.
В изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване по подадените жалби е формулиран един и същи въпрос – „Дали, кога и при какви условия страните в производството с предмет – иск по ЗОПДИППД могат да бъдат освободени от заплащането на държавна такса по подадената въззивна жалба срещу осъдително решение“, за който жалбоподателите заявяват, че са налице всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК
В постъпилия отговор на подадените частни касационни жалби от насрещната страна – Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество /КОНПИ – правоприемник на К./ се съдържат доводи, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на обжалвания съдебен акт, а по същество жалбите са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбите са постъпила в срок /по аргумент от чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК, доколкото са подадени по пощата, видно от разписка на [фирма]/, изхождат от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което са допустими, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил законоустановените критерии, предвидени в чл. 83, ал. 2 ГПК, обуславящи липсата на средства за заплащане на държавни такси по делото по отношение и на двамата молители. Взел е предвид, че въпреки даваните им указания от първоинстанционния съд, представените от тях декларации относно материалното им положение обективно не отразяват притежаваното имущество. Този извод е направен като е съобразено, че производството по делото е по иск на КОНПИ срещу двамата жалбоподатели, Л. Л. и Я. Л., като от данните по делото се установява, че първите двама разполагат и с друго имущество, освен декларираните жилище от 40 кв.м. и земеделска земя от 913 кв.м., по отношение на което може да се осъществи претендираната от тях процедура по 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД /отм./. С тези съображения въззивният съд е потвърдил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на молбите за освобождаване от внасяне на държавна такса за въззивно обжалване по отношение на М. Т. и на В. Т..
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Трайна и последователна е практиката на ВКС по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК,че въз основа на представените от страната доказателства, съдът следва да прецени дали същата разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представената декларация. Молителите не са представили пълни и точни данни за притежаваното от тях имущество, въпреки изрично и повторно дадените им указания. Съдът е приел, че е налице и индиция за притежавани и други имуществени права, предвид искането по чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИПП/отм./, а както и готовността да бъдат осъдени да заплатят впоследствие държавна такса. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от внасяне на такси и разноски, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи, но в настоящия случай направеното предположение от въззивния съд е обусловено от процесуалното поведение на молителите. Решаващият извод съдът е обосновал с оглед представените от тях данни съобразно с принципа за диспозитивното начало, като е взел предвид, че първата инстанция надлежно е изпълнила служебното си задължение за уточняване искането на страните.
С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съдът се е произнесъл по повдигнатия релевантен правен въпрос в съответствие с трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в множество съдебни актове/определение № 573/12.07.2011 г. по ч.т.д. № 230/2011 г., ВКС, II т.о., определение № 66/12.02.2016 г. по ч.гр.д. 136/2016 г., определение № 603/25.05.2014 г. по ч.т.д. № 2139/2014 г., ВКС, II г.о., опредление № 686/12.12.2014 г. по ч.гр.д. 7091/2014 г., ВКС, I г.о./,поради което специалните основания по чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК са неприложими и не следва да бъдат коментирани.
Във връзка с поставения въпрос и за пълнота на мотивите следва да се отбележи, че извън предметния обхват на преценката за затруднено материално положение на молителя, която извършва съдът, е правното основание на предявения иск. Правото на защита на всяка страна в гражданския процес, чието проявление е освобождаването от внасянето на държавни такси и разноски, е обусловено от обективни обстоятелства, свързани с материалното състояние на страната, а не с правната квалификация на претенцията й.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2792/12.10.2015 г., постановено по ч.гр.д. № 3885/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: