О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 30
София, 18.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание нa петнадесети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 4981/2017 год.
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на З. С. М., допълнена от адв. К. П., против определение № 23350/10.10.2016 г. по ч.гр.д. № 6868/2016 г./погрешно посочен № 8686/2016г./ по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 01.04.2016 г.по ч.гр.д.№ 14228/2016 г. по описа на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по предявеният от З. С. М. срещу Софийски районен съд иск с правно основание чл.124,ал.4,изр.1 ГПК.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение поради неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че Софийски районен съд не е компетентен да се произнесе по иска, тъй като същият се явява и ответник по исковата претенция, както и че е налице правен интерес от оспорване истинността на изпълнителен лист, доколкото същият има значение за валидността на образуваното изпълнително производство.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1. „Следва ли да се приеме наличие на правен интерес от установителен иск, ако за страната липсва друг ред за защита“; 2. „Налице ли е правен интерес от установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, ако истинността на документа има значение за други правоотношения между страните”; 3. „Порочно ли е определение, в чието постановяване е участвал съдия по отношение, на когото е имало основание за отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК”. Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС като сочи и прилага: определение № 225/15.07.2015 г. по ч.гр.д № 3334/2015 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 124/18.04.2013 г. по гр.д. № 783/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о. и определение № 101/09.03.2017 г. по гр.д. № 3899/2016 г. по описа на ВКС, II г.о.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Частната касационна жалба с вх. № 132751/20.10.2016 г. е подадена от легитимирана страна и в срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционния съд за прекратяване на делото, поради което е процесуално допустима. Частната касационната жалба е подадена преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
З. С. М. е предявил искова молба срещу Софийски районен съд с претенция да бъде установена неистинността на издадения изпълнителен лист от 11.08.2014 г. Твърди, че е налице разлика между присъдената със съдебен акт – Присъда от 17.09.2012 г., сума в размер на 5000 лв. и отразената в изпълнителния лист сума от 2000 лв., която разлика обосновава неистинност на издадения изпълнителен лист. Сочи, че не е посочена алинеята и точката на чл. 412 НПК, които са ангажирани за влизане на присъдата в сила. Правният си интерес молителят обосновал с твърдението, че срещу него било образувано изпълнително дело и не било ясно влязла ли е в сила присъдата и в какъв вид.
С атакуваното определение въззивният съд е приел, че при наличие на разлика между изразената воля в съдебния акт и издадения въз основа на него изпълнителен лист относно размера на присъдените суми е налице очевидна фактическа грешка и нейното отстраняване се извършва по реда на чл. 247 ГПК. Посочил е, че легитимният защитим интерес на страната е да е налице съответствие между изпълнителния лист и основанието, въз основа на което е издаден. Направил е извод, че след като е налице специален ред за поправка на очевидна фактическа грешка, не е налице правен интерес от воденето на установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК и е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на делото.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК /в ред. преди изменението с ДВ бр. 86/2017 г./ касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материално-правен или процесуално-правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият формулиран въпрос не може да обуслови наличие на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Противно на въведеното във въпроса, въззивният съд е посочил конкретно правно средство за защита интереса на ищеца, а именно – да иска поправка на очевидна фактическа грешка в производство по чл. 247 ГПК. Следователно въпросът не е обусловил решаващата воля на съда. Вторият въпрос е общ и неконкретизиран,като засяга общотеоричното понятие за наличие на правен интерес без да се концентрира в настоящата казуистика. Иска се признаване на неистинност на документ – изпълнителен лист, а правният интерес е обусловен от наличието на образувано изпълнително дело срещу настоящия ищец. В чл. 404 ГПК са посочени изчерпателно изпълнителните основания, а именно съдебните актове, които подлежат на принудително изпълнение и въз основа на които се издават изпълнителни листове. Конкретизиран въпросът би могъл да се отнесе до преценката за наличие на правен интерес в случай, че се оспорва единствено истинността, а в конкретния случай – верността, на изпълнителен лист, без да се оспорва истинността на изпълнителното основание, въз основа на което е издаден. Такъв въпрос обаче не само че не е зададен, а и не е разрешаван от въззивния съд. Въззивният съд единствено е посочил, че при наличие на несъответствие между изпълнителното основание и изпълнителния лист страната, която има интерес да го установи следва да процедира по реда на чл. 247 ГПК. Третият въпрос отново не може да послужи като основание за допускане на касационна обжалване. Въззивният съд не се е произнесъл по релевираните оплаквания за порочност на първоинстанционното определение, поради неотстраняване на предубеден съдия, за когото са налице основания за това. Следва да бъде посочено,че съдийското безпристрастие е гаранция за постановяване на правилно решение, тъй като изключва разглеждането на делото и постановяването на решението да бъдат повлияни от каквито и да са странични фактори, които стоят вън от данните по делото и свободното съдийско убеждение при тяхното интерпретиране и прилагане на закона.Трайна и последователна е практиката на ВКС, че произнасянето по делото от съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Следователно, така зададен и с оглед въведените оплаквания от жалбоподателя, въпросът се отнася до правилността и то на първоинстационното определение за прекратяване на делото на основание чл. 130 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правилността на атакувания съдебен акт не подлежи на проверка при преценката за наличие на основание за допускане на касационна проверка. Ето защо въпросът не е обусловил решаващите правни изводи на съда по отношение на правното средство за защита при твърденията на касатора за неистинност на издаден изпълнителен лист. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчна да обоснове извод за недопускане на касационна проверка.
Водим от гореизложеното Върховния касационен съд,Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 23350/10.10.2016 г. по ч.гр.д. № 6868/2016 г. /погрешно посочен № 8686/2016г./ по описа на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: