О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
гр. София 11.04.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2950 по описа за 2017 г. година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2666/03.04.2017 г., подадена от [фирма], чрез адв. С. Т., [населено място] против решение № 67/28.02.2017 г. по гр.дело № 654/2016 г. на Окръжен съд [населено място], с което е потвърдено решение № 579/10.10.2016 г. по гр.дело № 2039/2016 г. на Районен съд [населено място], в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на ищеца М. Н. Ц. на основание чл.200 КТ сумата в размер на 35 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 08.09.2015 г. до окончателното изплащане.
В подадената от касатора жалба поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Мотивирани са доводи за завишен размер на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, че неправилно са преценени релевантните за спора обстоятелства относно определянето му, че присъденото обезщетение е в нарушение на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД. Искането е да се допусне касационно обжалване и се отмени решението в обжалваната част, съответно се постанови друго, с което да се отхвърли в цялост предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, алтернативното искане е, ако искът не бъде отхвърлен да се присъди обезщетение в намален размер.
В изложението, като основание за допускане до касационно обжалване, се сочи чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (ред. преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.). Според жалбоподателя е налице произнасяне на въззивния съд по материално правен въпрос, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл.291 ГПК. Сочи, че са налице решения, които в мотивите и диспозивите противоречат на обжалваното решение на Врачанския окръжен съд, което основно се изразява за определянето на различно по размер обезщетение за идентични казуси, без наличие на съпричиняване при хипотезата на чл.201 КТ, свързани с разглеждания, а именно извършена ампутация на горен крайник – ръка вследствие, което пострадалия е в невъзможност да извършва определени действия с нея. Посочено е решение на Районен съд гр.Лом и решение на Апелативен съд гр.Бургас. В изложението се сочи, че другото нарушение е неправилност на обжалваното решение, поради допуснато съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, поради обстоятелството, че след като е конституирал поради настъпила смърт наследниците на едната от страните по спора не е отразил това в решението си.
Ответниците по касационната жалба Г. Х. Ц., М. М. Н. и И. М. Ц. – наследници на починалия в хода на делото след постановяване на първоинстанционното решение ищец М. Ц., чрез адв. П. Ш. в писмен отговор изразяват становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.200,ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД.
Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Врачанския районен съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.200,ал.1 КТ не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е приел, че за да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадалия работник или служител неимуществени вреди следва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване материалните предпоставки: 1.установено професионално заболяване или трудова злополука;2.вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и 3.причинно-следствена връзка между заболяването/злополуката и причинените вреди. Прието е, че имуществената отговорност на работодателя за обезвреда е обективна и възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – чл.200,ал.1 КТ. Посочил е, че работодателската имуществена отговорност би отпаднала само при умишлено самонараняване, като при съпричиняване на вредоносния резултат и то при груба небрежност от страна на служителя отговорността на работодателя може само да бъде намалена.
Прието е за безспорно между страните наличието на трудово правоотношение, както и факта, че при изпълнение на възложената работа ищецът М. Ц. е получил внезапно увреждане, изразяващо се в размачкване на сгъвачите и разгъвачите /мускули/ в средна и далечна трета на лява предмишница, без хранене далечно от увредата; косо счупване на лъчевата кост и многофрагментно на лакътната, довели до животоспасяваща оперативна интервенция – ампутация през предмишницата, които увреждания отговарят на самостоятелния медико биологичен признак- загуба на ръка. Прието е, че в резултат на претърпяната интервенция ищецът е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност, че впоследствие с решение № 4468-126/19.09.2016 год. на ТЕЛК – общи заболявания към МБАЛ [фирма] [населено място]/представено пред въззивната инстанция и прието от съда, тъй като е издадено след постановяване на първоинстанционното решение/ му е определена 85 % трайно намалена работоспособност пожизнено. Приел е за безспорно и обстоятелството, че по законоустановения ред злополуката е призната за трудова, съгласно разпореждане № 33/10.12.2015 год. на ТП на НОИ В.. Според въззивния съд доколкото отговорността на работодателя е обективна, като обусловена само от наличието на посочените предпоставки, то и тя възниква независимо от това дали той, или негов орган или друг негов работник е виновен за увреждането. С оглед на посочените съображения съдът е извел извод, че ищецът е установил наличието на предпоставките по чл.200,ал.1 КТ, поради което следва да бъде ангажирана отговорността на работодателя за обезвреда на претърпените вследствие на трудовата злополука вреди.
Преценени са за неоснователни доводите на ответника, че пострадалият ищец е допринесъл с действията си за вредоносния резултат. Съдът се е позовал на разпоредбите на чл.201,ал.2 от КТ, според които при трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Приел е, че грубата небрежност е неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Приел е също, че при трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност, че това съпричиняване не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Според съда намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, като в тази насока е възприета практиката на ВКС. Прието е, че доказателства в обратната насока не са събрани.
Съдът е приел, че ищецът е посочил в исковата молба, че претендира обезщетяване на тези неимуществени вреди, представляващи болките и страданията, които е търпял и търпи вследствие настъпилата трудова злополука със сумата 65000.00 лв. Приел е също, че по тази претенция и съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде съобразен с обществения критерий за справедливост. Посочил е, че неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Съдът е приел, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Приел е, че подлежат на преценка обстоятелствата като характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет на болките и страданията, продължителността на възстановителния период. Прието е за установено от събраните доказателства- медицинска документация и експертното заключение на вещото лице по назначената СМЕ, че получената от ищеца травма е тежка такава и същата е наложила провеждане на оперативна интервенция, довела до ампутация на лявата ръка, че според заключението на вещото лице при такава тежка травма болките са със значителен интензитет и продължителност. Съдът е приел, че свидетелските показания също установяват посоченото обстоятелство, като твърдят, че болките са притихвали само след употребата на болкоуспокояващи. Формиран е извод, че е доказано обстоятелството, че ищецът е търпял силни физически болки вследствие получената травма три-четири месеца, както е посочило вещото лице в заключението си. Според съда през този период ищецът не е можел въобще да се обслужва сам, че е бил левичар, поради което се е нуждаел изцяло от чужда помощ, че е бил зависим от грижите на близки лица и приятели, което безспорно го е поставило в положение на притеснение и стрес.
При посочените съображения и като е взел предвид доказаната фактическа обстановка, както и че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания въззивният съд е приел, че определеното от РС-Враца обезщетение в размер на 35000.00 лв. е адекватно на претърпените неимуществени вреди. Прието е, че при определянето на този размер първоинстанционният съд е съобразил правилно принципа за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, трайната съдебна практика и установените по делото обстоятелства.
Поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния решението на последния съд е потвърдено.
По правните въпроси:
Съдът намира, че в случая са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1т.1,2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението със ЗИДГПК, обн. В Д.в.бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание по чл. 280, ал. 1,т. 2 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът намира, че в случая жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. В изложението са мотивирани доводи по правилността на решението, които представляват основания за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Формулираният материално правен или процесуално правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Доводите на жалбоподателя в изложението, като такива по правилността на обжалваното решение не представляват правни въпроси. Твърдението, че въззивното решение в уважената част на иска по чл.200,ал.1 КТ противоречи други съдебни решения по аналогични казуси не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. С оглед на посоченото, поради липса на формулиран правен въпрос съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Дори и да се приеме, че е формулиран правен въпрос приложените решения на Бургаския апелативен съд и на Ломския районен съд са без отбелязване за влизането им в сила и поради това същите са извън обхвата на съдебните актове, предвидени в чл.280,ал.1,т.2 ГПК, което лишава съда от възможността да прецени налице ли е противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя [фирма] [населено място].
С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъди сумата 2000 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 67/28.02.2017 г., постановено по в.гр.дело № 654/2016 г. на Врачанския окръжен съд по касационна жалба вх. № 2666/03.04.2017 г., подадена от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв. Ст.Т., съдебен адрес [населено място], [улица], ап.1,чрез адв.Ст.Т..
Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] съдебен адрес [населено място], [улица], ап.1,чрез адв.Ст.Т. да заплати на Г. Х. Ц., [населено място],[жк], [жилищен адрес] М. М. Н., [населено място],[жк], [жилищен адрес] и И. М. Ц., [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 2000 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: