О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1018
гр. София 10.09.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 47 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата К. Ц. С., в качеството на [фирма] [населено място], чрез адв. Г. Б. против решение № 1747/15.08.2014 г., постановено по в.гр.дело № 986/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 4398/01.11.2013 г. по гр.дело № 16/2013 г. на Окръжен съд [населено място] и вместо това е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу А. Б. Ц. в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. № 701, с район на действие Окръжен съд [населено място] иск с пр.осн.чл.74 ЗЧСИ, вр.чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата 31 686.59 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от неправомерни действия на ЧСИ в нарушение на чл.459 ГПК по изпълнително дело № 214/2009 г.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени въпросите, че институтът на обезпечения кредитор е законово уреден в ГПК, че формите на това обезпечаване на са изчерпателно изброени, като в нормата на чл. 397 ГПК законодателят е посочил възбраната и запорът, като възможни мерки и е определил други такива подходящи, определени от съда. Жалбоподателката посочва, че в настоящият случай се касае за обезпечен със запор кредитор, който понеже не е бил конституиран като такъв не е могъл да реализира правата си по чл.457 ГПК. Твърди, че точното прилагане на закона поставя обезпечения кредитор в по-благоприятна позиция от останалите кредитори защото в резултат на определени процесуални действия той е постигнал обезпечение на бъдещото си вземане, че за него има запорирана сума, покриваща размера на вземането му. Това му дава правото да бъде присъединен по силата на закона взискател към всяко едно изпълнително дело, водено срещу длъжника му. И като не е извършено фактическо присъединяване от страна на ответника са нарушени правила от закона. Според жалбоподателката по настоящия казус е налице и противоречива практика на съдилищата – противоречието на настоящото решение с решение по в.гр.дело № 1740/2012 г. на САС – по двете дела при напълно идентични доказателства има възприета и кредитирана различна фактическа обстановка. Твърди, че следва да се създаде практика задължителна за съдилищата относно точното прилагане на закона по чл.458 и 459 ГПК вр.чл.460 ГПК. Въпросите според жалбоподателката са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба А. Б. Ц., чрез адв.М. С. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Третите лица помагачи ЗАД [фирма] [населено място] и Д. О. з. ЕАД [населено място] не са изразили становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.74 ЗЧСИ.
От фактическа страна е установено, че с определение от 20.03.2009 г. по ч.гр.д.№ 99/2009 г. по описа на Окръжен съд [населено място] в полза на ищцата- жалбоподател К. С. е допуснато обезпечение на бъдещия й иск за заплащане цената на строителни материали чрез налагане на обезпечителна мярка „запор” върху сметки на [фирма] в [фирма] до размер на сумата 30 900.59 лв. Издадена е обезпечителна заповед № 463 от 23.03.2009 г., въз основа на която е образувано изпълнително дело № 71/2009 г. по описа на ЧСИ Г. Ц.. Прието е, че с писмо изх.№ 1365 от 27.03.2009 г. ЧСИ Ц. е уведомил [фирма], че налага запор на разплащателните сметки, притежавани от [фирма] и разпорежда сумата да не се превежда до второ нареждане. Прието е също, че това писмо е получено от [фирма] на 30.03.2009 г., понеделник в 9,48 часа. С писмо изх.№ 229 от 01.04.2009 г. [фирма] е уведомила ЧСИ Ц., че по ИД 71/2009 г. е наложен запор в размер на 31 686,59 лв. по сметка с IBAN номер BG 70 S. 93 0000 **** ***** с титуляр [фирма], като наличната сума е достатъчна за обезпечаване на вземането.
Съдът е приел, че, с молба от 24.03.2009 г. [фирма] е поискал от ЧСИ А. Ц. да образува ИД за привеждане в изпълнение на изпълнителен лист от 13.03.2009 г., издаден срещу [фирма] по гр.дело № 6189/2009 г. на СРС и такова е образувано под № 2009 701 0400 214, по което на 26.03.2009 г. ЧСИ Ц. е изпратил запорно съобщение до [фирма]. Прието е, че съобщението е получено на 27.03.2009 г., петък в 10,45 часа.
Като е взел предвид справката за транзакциите по специалната сметка на ЧСИ Ц. – BG 53 S. 93 0000 **** **** съдът е приел, че на 02.04.2009 г. по същата е постъпила сумата 88 691,57 лв., като е прието за безспорно и че същото е видно и от съдържанието на писмото по чл.508 ГПК с изх.№ 22 10 4805 от 02.04.2009 г., заведено от ЧСИ с вх.№ 02710 от 10.04.2009 г., че източник на сумата е наличността по притежаваната от [фирма] сметка с IBAN BG 70 S. 93 0000 **** *****. Посочил е, че при условията на чл.455, ал.2 ГПК сумата е преведена на 03.04.2009 г. за погасяване на цялото вземане на [фирма] по изпълнителен лист от 13.03.2009 г. и таксите по ИД № 214/2009 г.
Съдът е приел, че по ИД № 214/2009 г. на ЧСИ Ц. е последвало подаването на молба от [фирма] с вх.№ 02483 от 03.04.2009 г., с която е представен за изпълнение и изпълнителен лист от 06.03.2009 г., издаден срещу [фирма] по гр.д.№ 6790/2009 г. на СРС. Посочил е, че поради постъпилата молба ЧСИ Ц. е изпратил второ запорно съобщение до [фирма], което е получено на 13.04.2009 г., в 14,30 часа. В отговор на това запорно съобщение, с писмо изх.№ 22 10 4805 от 16.04.2009 г., заведено при ЧСИ на 27.04.2009 г. на основание чл.508 ГПК [фирма] го е уведомила, че длъжникът [фирма] има общо три сметки в банката, които са декларирани и пред НАП, една от които е идентична със запорираната по ИД № 71/2009 г. на ЧСИ Ц.. Прието е, че банката е заявила, че има готовност да плати сумата по запора, наложен със съобщението от 13.04.2009 г., но наличните по посочената сметка суми, без да сочи за коя от трите сметки става въпрос не са достатъчни за погасяване на задължението, като върху вземането на длъжника по посочената сметка има и други претенции, като са изброени номерата на три изпълнителни дела, между които и ИД 20097020400071.
Прието е, че на 18.05.2009 г. [фирма] е депозирал трети изпълнителен лист /ИЛ/ от 11.05.2009 г., издаден срещу [фирма] по гр.дело № 6787/2009 г. на СРС. На 21.05.2009 г. ЧСИ Ц. изпратил трето запорно съобщение до [фирма], което е получено на 22.05.2009 г., в 12,15 часа. В отговор на това запорно съобщение, с писмо изх.№ 22 10 20654 от 13.11.2009 г., заведено при ЧСИ на 20.11.2009 г. на основание чл.508 ГПК „Б. Д.” е уведомила ответника, че запорът е наложен по трите сметки на длъжника в банката, върху които има други претенции, изброени в 5 пункта, сред които не е посочен запора по ИД № 71/2009 г. на ЧСИ Ц.. Прието е, че ново писмо по чл.508 ГПК, в което е посочен и запора по ИД № 71/2009 г., е изпратено на 11.03.2010 г. Като е взел предвид справките за транзакциите по специалната сметка на ЧСИ Ц., на 06.08.2009 г. по същата е постъпила сумата 38 328,62 лв., на 07.08.2009 г. – сумата 78 397,51 лв., на 19.10.2009 г. – сумата 8 584,77 лв., на 13.11.2009 г. – сумата 11 013,56 лв., на 24.11.2009 г. – 999,80 лв. и на 29.12.2009 г. – сумата 1 669,61 лв. Прието е също за безспорно, че източник на преводите е наличността по притежавана от [фирма] сметка при [фирма]. Въззивният съд е приел, че няма доказателства коя е сметката на длъжника, от която е извършен превода по специалната сметка на ЧСИ Ц. – дали тази с № 02/1487 3320 или запорираната по ИД № 71/2009 г. на ЧСИ Ц.. Съдът е посочил, че при условията на чл.455, ал.2 ГПК сумите са преведени за погасяване на вземанията на [фирма] по представените по ИД 214/2009 г. изпълнителни листове и таксите по ИД № 214/2009 г.
Според въззивния съд останалите съдържащи се по ИД 214/2009 г. документи налагат извода, че производството по същото не е приключило, че не са налице доказателства, които да опровергават верността на удостовереното от ЧСИ Ц. -удостоверение изх.№ 00618 от 25.01.2011 г., че [фирма] не притежава имущество на свое име, с което да бъде удовлетворено вземането на ищцата, обезпечено по ИД № 71/2009 г. и обект на принудително изпълнение по ИД № 68/2010 г. по описа на ЧСИ Ц., образувано въз основа на влязло в сила осъдително решение в полза на ищцата за заплащане на обезпеченото вземане. Като е съобразил удостоверения изх.№ 02586 от 13.03.2012 г. и изх.№ 02593 от 13.03.2012 г. въззивният съд е приел, че вземанията на първоначалния взискател по ИД № 214/2009 г. не са изцяло погасени, че никакви суми не са изплащани за погасяване на присъединените по чл.456 ГПК взискатели [фирма] и [фирма].
Прието е, че с влязло в сила на 25.10.2013 г. решение № 121 от 23.01.2012 г. по т.д.№ 345/2011 г. по описа на СГС са отхвърлени предявените от жалбоподателката, в качеството й на [фирма] срещу [фирма], В. С. и Н. Б., като представляващи банката искове по чл.452, ал.3 ГПК за осъждане на ответниците солидарно да заплатят сумата 31 686,59 лв., че ответникът ЧСИ Ц. не е участвал в производството по това дело.
От правна страна е прието, че според чл.441 ГПК частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение и че Законът не ограничава кръга на активно легитимираните лица до страните по съответното изпълнително дело. С оглед на това е преценен за неоснователен доводът на ответника, че претенцията е недопустима, поради обстоятелството, че ищцата не е била страна по ИД № 214/2009 г. Съдът е посочил, че влязлото в сила на 25.10.2013 г. решение № 121 от 23.01.2012 г. по т.д.№ 345/2011 г. по описа на СГС не формира сила на пресъдено нещо в отношенията между ищцата К. С. и ответника А. Ц., тъй като последният не е участвал като страна в производството по това дело. Прието е също, че предмет на разглеждане по посоченото дело са били искове по чл.452, ал.3 ГПК, а не искове с пр.осн. чл.45 и чл.49 ЗЗД, с оглед на което е направил извода, че и в отношенията между ищцата и [фирма] не е налице произнасяне по въпроса дали с действията си по чл.507 и сл. ГПК във връзка с изпълнението по ИД № 214/2009 г. служители на банката са извършили нарушение на установените от Закона правила.
Въззивният съд е приел, че елементите от фактическия състав на чл.74 ЗЧСИ са – извършени от ответника виновни действия/бездействия при провеждане на принудително изпълнение в противоречие с процесуалните правила, настъпили вреди в правната сфера на ищцата, причинна връзка между вредите и процесуално незаконосъобразното принудително изпълнение. Според съда изпълнителното производство предполага законосъобразно упражняване на принуда, поради което е посочил, че следва да са налице 2 групи условия – материалноправни, които се изразяват в съществуване на изпълняемо право и принадлежност на имущественото право, обект на изпълнението към правната сфера на длъжника и процесуалноправни – наличие на изпълнително основание и провеждане на изпълнението, съобразно предписания от закона ред. Приел е, че Законът допуска да бъде ангажирана отговорността на съдебния изпълнител само при нарушаване на процесуалноправните предпоставки за законосъобразност на принудителното изпълнение.
Съдът е приел, че по делото не е доказано осъществено от ответника процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по ИД № 214/2009 г. във формата, описана в исковата молба и, че само на това основание предявеният иск е неоснователен и следва се отхвърли. Прието е, че хронологията на фактите, осъществили се в периода от време от 23.03.2009 г. до 03.04.2009 г. налага извода, че не отговаря на данните по делото твърдението на ищцата, че наложеният в нейна полза обезпечителен запор предшества този, наложен по ИД 214/2009 г. Съдът е взел предвид разпоредбите на чл.450, ал.3 ГПК, според които запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение съгласно чл.507 ГПК. Приел е, че в настоящия случай по ИД 214/2009 г. това е станало на 27.03.2009 г., а по ИД 71/2009 г. – на 30.03.2009 г. Според въззивния съд с оглед момента, до който е възможно присъединяването на взискатели, това обстоятелство би било без съществено значение относно приложението на чл.459 ГПК, ако третото задължено лице – [фирма] е създало необходимата своя вътрешна организация, която да позволи незабавното проследяване за вече заявени претенции и извърши съответните действия според изискванията на чл.508, ал.1 ГПК, което според съда не е налице.
Въззивният съд е приел, че независимо от наличния към 01.04.2009 г. наложен изпълнителен запор по ИД 214/2009 г., с писмо изх.№ 229 от 01.04.2009 г. [фирма] е уведомила ЧСИ Ц., че по ИД 71/2009 г. е наложен запор в размер на 31 686,59 лв. по сметка с IBAN номер BG 70 S. 93 0000 **** ***** с титуляр [фирма], като наличната сума е достатъчна за обезпечаване на вземането, без да отрази – в нарушение на чл.401 ГПК, съдържащ препращане към чл.508, ал.1 ГПК изпълнителния запор по ИД 214/2009 г. Посочил е, че на 02.04.2009 г. банката е превела сумата 88 691,57 лв. по специалната сметка на ответника, без съответно да уведоми и него за наличния към този момент обезпечителен запор по ИД 71/2009 г. на ЧСИ Ц.. Прието е от съда, че съобразно писмото с изх.№ 22 10 4805 от 02.04.2009 г., имащо характер на обяснения по чл.508 ГПК и заведено при ответника на 10.04.2009 г., банката е потвърдила изпълнението на запора по трите налични при нея сметки на длъжника, без изобщо да споменава обезпечителния запор върху едната от тях. Според съда към 02.04.2009 г. по ИД № 214/2009 г. вече е бил изтекъл 3-дневния срок по чл.508, ал.1 ГПК и ЧСИ Ц., макар и все още не разполагащ с полученото на 10.04.2009 г. писмо с изх.№ 22 10 4805 от 02.04.2009 г., е имал основание да третира извършения на 02.04.2009 г. превод като действие по чл.508, ал.3 ГПК, според които разпоредби ако третото лице не оспорва своето задължение, то внася дължимата от него сума по сметката на съдебния изпълнител или му предава запорираните вещи. С оглед на тези съображения въззивният съд е направил извода, че не е установено извършените на 03.04.2009 г. преводи по реда на чл.455, ал.2 ГПК за погасяване на вземането на взискателя [фирма] по ИЛ от 13.03.2009 г. и таксите по ИД 214/2009 г. да са осъществени в нарушение на чл.459 ГПК. Извода е обоснован с установените по делото факти, че към 03.04.2009 г., така и към 10.04.2009 г. ЧСИ Ц. не е разполагал с информация, която да го мотивира към предприемането на действия за приложението на чл.459 ГПК.
Съдът е приел, че такава информация за първи път е постъпила с писмото изх.№ 22 10 4805 от 16.04.2009 г., заведено при ЧСИ на 27.04.2009 г.. Направил е извода, че с оглед събраните по делото доказателства ищцата не е провела необходимото успешно главно и пълно доказване по отношение наличието на предпоставките за приложението на чл.459 ГПК в периода след 16.04.2009 г. За да направи извода съдът е взел предвид разпоредбите на чл.459, ал.1, изр.1 ГПК, според които кредиторът, в полза на който е допуснато обезпечение чрез налагане на запор или възбрана, се смята за присъединен взискател, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението. Определянето на предмета на обезпечението, когато се касае за недвижим имот или движима вещ според съда се извършва чрез индивидуализиращите белези на съответната вещ. При вземане съдът е посочил, че основните индивидуализиращи белези са съответните кредитор и длъжник и основанието, от което то произтича. Според въззивния съд в случая предмет на обезпечението по ИД 71/2009 г. е било вземането с кредитор [фирма], длъжник [фирма], а основанието е договор за разплащателна сметка с IBAN BG 70 S. 93 00000 **** *****, открита на 21.07.2008 г., при действието на Наредба № 3 от 29.09.2005 г. за паричните преводи и платежните системи, приета с Решение № 102 на Управителния съвет на Българската народна банка от 29.09.2005 г. Прието е за безспорно, че изпълнението по ИД 214/2009 г. е било насочено и осъществено върху така индивидуализирания предмет на обезпечението с действията, осъществени до 03.04.2009 г. За същите действия въззивният съд е приел, че не представляват процесуално незаконосъобразно изпълнение, тъй като ЧСИ Ц. не е разполагал с основание да предприеме действия по приложението на чл.459 ГПК. Посочил е, че следващите преводи от [фирма] по специалната сметка на ЧСИ Ц. в периода от 06.08.2009 г. до 29.12.2009 г. и наредените от него плащания по чл.455, ал.2 ГПК са извършени след постъпването на уведомление за налични претенции, включително по ИД 71/2009 г., като според съда не е установено източник на средствата за тези преводи да е именно вземането с кредитор [фирма], длъжник [фирма] и основание договора за разплащателна сметка с IBAN BG 70 S. 93 0000 **** *****. Съдът е направил извода, че ищцата не е провела главно и пълно доказване на факта, че в периода от 06.08.2009 г. до 29.12.2009 г. е осъществено принудително изпълнение върху предмета на обезпечението, наложено по ИД 71/2009 г., което според съда изключва извода, че в посочения период ЧСИ Ц. е извършил действия, изразяващи се в провеждане на принудително изпълнение в противоречие с процесуалните правила -чл.459, ал.1, изр.1 и изр.2 ГПК, за които да носи отговорност при условията на чл.74, ал.1 ЗЧСИ вр. чл.441 ГПК.
При тези съображения съдът е направил решаващия извод за неоснователност на предявения иск, поради недоказване наличието на елемент от фактическия състав на чл.74, ал.1 ЗЧСИ – виновно и противоправно поведение от страна на ответника, изразило се във виновно нарушение на чл.459 ГПК.
Въззивният съд е изложил и доводи при наличие на установен от ищцата и посочен елемент фактическия състав по чл.74, ал.1 ЗЧСИ. Според съда искът е недоказан по размер, тъй като обстоятелството, че вземането на ищцата е станало несъбираемо след изчерпване на наличностите по сметките на [фирма] в [фирма], не означава, че вредата следва да се съизмери със сумата, за която е допуснато и наложено обезпечението по ИД № 71/2009 г. на ЧСИ Ц.. Посочил е, че вземането на ищцата е хирографарно и не се ползва с никаква привилегия пред вземанията на останалите взискатели по ИД № 214/2009 г., че в този случай дори и ответникът да е процедирал по реда на чл.459, ал.1, изр.2 ГПК последният не би имал право да запази за удовлетворяване на ищцата сума, равна на тази, за която е допуснато обезпечението. В този случай според съда припадаща се на обезпечения кредитор сума по смисъла на чл.459, ал.1, изр.2 ГПК би била тази, която би й била разпределена по реда на чл.460 ГПК, че за установяване размера на тази сума е било необходимо изготвянето на заключение на съдебно-счетоводна експертиза, каквато не е била искана от ищцата. Посочил е, че доколкото искът не е бил доказан по своето основание, като се отчита отсъствието на надлежно искане от страна на ищцата за съда – първоинстанционен и въззивен няма задължение, произтичащо от чл.162 ГПК, да назначи експертиза служебно, която да даде отговор на въпроса какъв би бил размера на полагащите се части от сумите, преведени от [фирма] по специалната сметка на ЧСИ Ц.. По посочените съображения съдът е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявения иск.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението, тъй като същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Всеки от тях касае правилността на обжалваното решение и е касационно основание за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Съгласно тълкуването, дадено в т.1-ва от т.решение № 182010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Според посочената практика на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва, само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Както се посочи всеки от въпросите в изложението е такъв по правилността на обжалваното въззивно решение и поради това не е правен въпрос. Поради липса на ясно и конкретно посочен правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите му правни изводи само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на предпоставките, предвидени в чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката К. Ц. С., действаща в качеството си на [фирма] , [населено място].
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба А. Ц. следва да се присъди сумата 1750 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1747/15.08.2014 г. по в.гр.дело № 986/2014 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 12114/23.10.2014 г., подадена от ищцата К. Ц. С., действаща в качеството на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], Б. област, ул.”14-те я.” № 4, съдебен адрес [населено място],[жк], [улица], ет.1,ап.1, чрез адв.Г. П. Б..
Осъжда К. Ц. С., действаща в качеството на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], Б. област, ул.”14-те я.” № 4, съдебен адрес [населено място],[жк], [улица], ет.1,ап.1, чрез адв.Г. П. Б. да заплати на А. Б. Ц., [населено място], ул.”Д-р Х. Т.” № 38, ет.1 сумата 1750 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението е постановено при участието на трети лица помагачи на ответника А. Б. Ц. – [фирма] и ЗАД [фирма].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: