О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1357
гр. София 26.11.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 26 октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4639 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата Л. В. М., чрез адв.С. К.-А. против решение № 1001/18.05.2015 г., постановено по гр.дело № 302/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 04.11.2014 г. по гр.дело № 11379/2013 г. на Софийски градски съд и вместо него е отхвърлен предявения от жалбоподателката против [фирма] [населено място] иск с пр.осн.чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането на Л. В. М. към [фирма] за сумата 16000 евро, представляваща дължима неустойка по т.4.1 от анекс от 17.05.2010 г. към предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 01.08.2008 г. за неизпълнение от страна на дружеството на поетото задължение за представяне на ищцата на удостоверение за въвеждане в експлоатация на сграда с идентификатор 11538.502.389.2 в срок до 17.05.2012 г.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. при тълкуване на сключените между страните споразумения в съответствие с правилата на чл.20 ЗЗД съдът следва ли да търси действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от договора с оглед целта на договора, какво поведение на страната какви правомощия поражда за нея и как могат да се упражняват те, решен в противоречие с практиката на ВКС.Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 2. уговорката за неустойка, съдържаща се в смесен/комплексен/ договор с елементи на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и на договор за изработка, остава ли в сила и продължава ли да обвързва страните ако е преповторена и в окончателния договор под формата на нотариален акт за прехвърляне правото на собственост върху имота в случай на сключено споразумение за прекратяване на частта от комплексния договор, представляваща по своя характер предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 210/02.05.2012 г. по гр.дело № 884/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, 3.може ли предмет на споразумение за опрощаване на задължение по чл.108 ЗЗД да бъде бъдещо задължение или правно очакване, както и необходимо ли е споразумението за опрощаване на дълг да съдържа ясно и категорично волеизявление за опрощаване на конкретно задължение, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 78/14.07.2011 г. по т.дело № 605/2010 г. на ВКС, I т.о.,постановено по чл.290 ГПК, 4. възможно ли е субективно право на неустойка, уговорено в двустранно споразумение/анекс/ с нотариална заверка на подписите с характер на договор за изработка и препотвърдено в сключен окончателен договор за прехвърляне собствеността върху недвижим имот под формата на нотариален акт да отпадне при направено общо изявление от страната за отказ от бъдещи претенции преди самото субективно право да е възникнало, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 542/21.11.1998 г. на I г.о., решение № 78/14.07.2011 г. по т.дело № 605/2010 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК, 5. дали за прекратяване на задължения на изпълнител по договор за изработка, инкорпориран в договор, наименован като предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот е необходимо изрично волеизявление на двете страни в тази насока и възникнало вземане в полза на възложителя, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез адв.А. В. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр. осн. чл. 422, ал. 1 ГПК.
От фактическа страна е прието, че на 01. 08. 2008 г. страните по делото са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който [фирма] се задължило най-късно до 31. 07. 2009 г. да изгради апартамент № 9, с площ от 74, 64 кв.м., находящ се в секция Д, на 2 етаж в жилищна сграда върху имот с идентификатор 11538.502.388, находящ се в [населено място], общ. Н., в степен на завършеност според приложение № 1 към договора и в същия срок – до 31. 07. 2009 г. да прехвърли на Л. М. правото на собственост върху описания апартамент с договор, сключен в нотариална форма.
Прието е, че на 6. 08. 2008 г. страните по делото са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който [фирма] се е задължило най-късно до 31. 07. 2009 г. да изгради апартамент № 9, с площ от 74, 64 кв.м., находящ се в секция Д, на 2 етаж в жилищна сграда върху имот с идентификатор 11538.502.384, находящ се в с. Св. В., общ. Н., в степен на завършеност според приложение № 1 към договора и в същия срок -до 31. 07. 2009 г. да прехвърли на Л. М. правото на собственост върху описания апартамент с договор, сключен в нотариална форма.
Съдът е приел, че на 17. 05. 2010 г. страните са подписали анекс към предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който дружеството се е задължило в срок до 15. 12. 2010 г. да изгради и паркомясто, граничещо „със сградата, в която е продаваният апартамент в поземлен имот с идентификатор 11538.502.389”, без купувачът да се задължава да заплаща допълнителна сума за него, тъй като цената на паркомястото е включена в договорената и вече изплатена обща продажна цена за апартамента. Срокът за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на апартамента и паркомястото е определен до 15. 12. 2010 г., а срокът за въвеждане в експлоатация на сграда с идентификатор 11538.502.389.2 – до 15. 05. 2012 г. В т. 4.1. от анекса страните са постигнали съгласие, че в случай, че продавачът в срок до 17. 05. 2012 г. не представи на купувача удостоверение за въвеждане в експлоатация на сграда с идентификатор 11538.502.389.2, се задължава да плати на купувача неустойка в размер на 16000 евро, както и неустойка с размер по 8000 евро за всяка следваща година забава. Предвидено е всички изменения на предварителните договори и анексите да се извършва с писмено съгласие на страните.
Прието е, че на 29. 04. 2011 г. е сключен договор за покупко-продажба на описания апартамент с идентификатор 11538.502.389.2.9, с площ от 74, 64 кв.м., като в нотариалния акт № 46/2011 г. е отразено, че клаузите на анекса от 17. 05. 2010 г., които не са предмет на същия нотариален акт, остават в сила, включително и задължението на продавача да изгради и прехвърли собствеността върху паркомясто, граничещо със сграда с идентификатор 11538.502.389.2.9.
Въззивният съд е приел, че на 12. 08. 2011 г. е сключен договор за покупко-продажба на гараж с идентификатор 502.388.3.1., с площ от 22, 94 кв.м. с нот.акт № 14/2011 г.
Съдът е посочил, че на 12. 08. 2011 г. страните са подписали споразумение към предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 01. 08. 2008 г. и от 06. 08. 2008 г., с което са постигнали съгласие след сключване в нотариална форма на договор за покупко-продажба на апартамент № 9, с площ от 74, 64 кв.м., находящ се на 1 етаж, в сграда 2 върху имот с идентификатор 11538.502.389, находящ се в [населено място], общ. Н. с идентификатор 11538.502.389.2.9 по кадастралната карта и на гараж № 1, с площ от 22, 94 кв.м., в сграда № 3 в поземлен имот с идентификатор 11538.502.388, находящ се в същото населено място с идентификатор 11538.502.388.3.1 по КК, да се счита прекратено действието на сключените между страните предварителни договори за покупко-продажба на недвижим имоти от 01. 08. 2008 г. и от 06. 08. 2008 г. Прието е, че страните са заявили, че нямат сега и за в бъдеще никакви претенции една спрямо друга. На 18. 12. 2012 г. е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 57732/2012 г. за процесното вземане в полза на Л. М. срещу [фирма] и изпълнителен лист.
Съдът е приел, че в подаденото срещу заповедта възражение от [фирма] вх. № ЗИ0865/29. 03. 2013 г. е оспорена дължимостта на сумата по издадената заповед за изпълнение по съображения, че с последващо споразумение от 12. 08. 2011 г. е прекратено действието на сключените между страните предварителни договори от 01. 08. 2008 г. и 06. 08. 2008 г. и анекси към тях, включително и на анекса от 17. 05. 2010 г.
От правна страна съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 2 ГПК е неоснователен и следва да се отхвърли. Прието е също, че в полза на Л. М. не съществува право на вземане срещу [фирма] на основание чл. 92 ЗЗД, за сумата 16000 евро, представляваща дължима неустойка по т. 4.1. от анекс от 17. 05. 2010 г. към предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, за неизпълнение от страна на дружеството на поетото задължение за представяне на ищцата на удостоверение за въвеждане в експлоатация на сграда с идентификатор 11538.502.389.2 в срок до 17. 05. 2012 г. Изводът е обоснован с обстоятелството, че на 12. 08. 2011 г. е прекратено облигационното правоотношение между страните, породено от сключените предварителните договори за покупко-продажба на недвижими имоти от 01. 08. 2008 г. и 06. 08. 2008 г., изменени с допълнителни споразумения – анекс от 17. 05. 2010 г. Поради това според въззивния съд са отпаднали всички произтичащи от договорите и анекса права и задължения за страните. Съдът е приел, че на 12. 08. 2011 г. е подписано споразумение между страните в посочения смисъл по-горе и към тази датата са се осъществили предвидените в споразумението условия за прекратяване на договорите – прехвърлена е собствеността и върху апартамента и върху гаража, вместо върху паркомясто с договори сключени в нотариална форма.
Преценен е за неоснователен доводът на ищцата-сега жалбоподател, че с договора от 12. 08. 2011 г. не е прекратено действието на клаузата, съдържаща се в т. 4.1. от анекса от 17. 05. 2010 г. Въззивният съд е тълкувал споразумението от 12. 08. 2011 г. по реда на чл. 20 ЗЗД и е приел, че волята на страните при подписването му е била при осъществяване на предвидените в същото условия облигационното правоотношение между страните, породено от предварителни договори за покупко-продажба на недвижим имот от 01. 08. 2008 г. и 06. 08. 2008 г. и споразумения за изменението им да бъде прекратено и да отпаднат всички породени за страните от тези предварителни договори и допълнителни споразумения за изменението им права и задължения. Посочил е, че затова страните са уговорили не само да се прекрати действието на сключените между тях предварителни договори, но и да се считат за напълно уредени всички отношенията между тях, произтичащи от тези договори. Преценен е за неоснователен доводът на ищцата, че уговорката”…заявяваме, че нямаме сега и в бъдеще никакви претенции една спрямо друга…” е нищожна, тъй като със същата се прави отказ от материално право преди възникването му, какъвто отказ е недействителен, както е недействителен и договорът за опрощаване на бъдещо задължение. Според въззивния съд посочената уговорка не представлява нито отказ на купувача по договора от правото на неустойка по т. 4.1. от анекса от 17. 05. 2010 г., нито договор за опрощаване задължението на продавача за заплащане на неустойка по т. 4.1. от анекса, а е израз на желанието на страните с продажба на апартамента и на гаража /вместо паркомясто/ без доплащане да се прекратят сключените между тях предварителни договори и като последица от това, да отпаднат всички права и задължения, възникнали от прекратените предварителни договори.
Приет е за неоснователен доводът на ищцата, че споразумението от 12. 08. 2011 г. прекратява предварителните договори от 01. 08. 2008 г. и 06. 08. 2008 г., но не и анекса от 17. 05. 2010 г. Според въззивния съд анексът от 17. 05. 2010 г. представлява допълнително споразумение за изменение на договора от 01. 08. 2008 г., с което се поема допълнително задължение за строителя да изгради и паркомясто, продължава се срокът за прехвърляне на собствеността върху апартамента и паркомястото и за предоставяне на купувача на разрешение за ползване на сградата, в която ще се намира жилищния обект, и се предвижда неустойка за неизпълнение на това задължение. Посочил е, че се касае за изменение на част от клаузите и включване на нови клаузи в предварителния договор от 01. 08. 2008 г. – за изменение на вече породено облигационно правоотношение, а не за възникване на ново такова, поради което с договора от 12. 08. 2011 г. се прекратяват предварителните договори от 1 и 6 август 2008 г. такива каквито са били към 12. 08. 2011 г. /сключване на споразумението и осъществяване на предвидените в същото условия/, с всички изменения и допълнения към тях. Прието е, че е без значение обстоятелството, че в нот.акт № 46/29. 04. 2011 г. е посочено, че остава задължението на прехвърлителя по анекса от 17. 05. 2010 г. да изгради и паркомясто, че това изявление предхожда споразумението от 12. 08. 2011 г. и с последното страните са приели вместо паркомясто да се изгради и прехвърли собственост върху гараж, без корекция на първоначално уговорената продажна цена.
При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените искове, като неоснователни.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението. С решение № 81/07.07.2009 г. по т.дело № 761/2008 г. на ВКС, I т.о.,постановено по чл.290 ГПК по поставения правен въпрос е прието, че на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. Прието е също, че чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли.
С решение № 347/11.10.2011 г. по гр.дело № 290/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Посочено е, че отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. В същата насока е и разрешението в цитираните от жалбоподателката решения № 502/26.07.2010 г. по гр.дело № 222/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 105/30.06.2011 г. по т.дело № 944/2010 г. на ВКС, II т.о., постановени по чл.290 ГПК. Посоченото от жалбоподателката решение № 78/14.07.2011 г. по гр.дело № 605/2010 г. на ВКС, I т.о., по чл.290 ГПК е неотносимо по този поставен правен въпрос, тъй като със същото е дадено разрешение на друг правен въпрос. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Решаващите правни изводи съдът е извел, като е тълкувал клаузите от споразумението от 12.08.2011 г. във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са отделните правомощия на страните с оглед постигане целта на договора. С оглед на посоченото съдът преценява, че не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът е поставен хипотетично и не е разрешен от въззивния съд, така както е формулиран от жалбоподателката. С въззивното решение решаващите правни изводи на съда са, че на 12.08.2011 г. е прекратено облигационното правоотношение между страните, породено от сключените предварителни договори за покупко-продажба на недвижими имоти от 01.08.2008 г. и от 06.08.2008 г., които са изменени с допълнителни споразумения – с анекс от 17.05.2010 г., че са отпаднали всички произтичащи от посочените договори и анекса права и задължения на страните. Изведен е и извода, че на 12.08.2011 г. е подписано споразумение между страните в посочения смисъл, че към този момент са се осъществили условията, посочени в споразумението за прекратяване на договорите – прехвърлена е собствеността върху апартамента и гаража с договори, сключени в нотариална форма. Въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи, че със споразумението от 12.08.2011 г. се прекратява частта от комплексен договор, сключен между страните представляваща по своя характер предварителен-договор за покупко-продажба на недвижим имот. Решаващия извод на въззивния съд също е, че волята на страните, обективирана в споразумението от 12.08.2011 г. е била при осъществяване на предвидените в същото условия облигационното отношение между страните, породено от предварителните договори за покупко-продажба на недвижим имот от 01.08. и от 06.08.2008 г. и споразумения за изменението им да бъде прекратено и да отпаднат всички права и задължения, породени за страните от тези предварителни договори и допълнителни споразумения за изменението им. С оглед на посоченото съдът преценява, че вторият въпрос от изложението не е правен, поради което само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК третия и четвърти въпроси от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Формулираните от жалбоподателката въпроси не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че в споразумението от 12.08.2011 г. уговорката между страните:”….заявяваме, че нямаме сега и в бъдеще никакви претенции една спрямо друга….” не представлява договор за опрощаване задължението на продавача за заплащане на неустойка по т.4.1 от анекса от 17.05.2010 г. Формиран е и правен извод, че договора от 12.08.2011 г. са прекратени предварителните договори от 01 и 06.08.2008 г. с всички изменения и допълнения към тях, каквото представлява анекса от 17.05.2010 г., който е допълнително споразумение за изменение на договора от 01.08.2008 г. Следователно въззивният съд не е разрешил така поставените въпроси и същите не са обусловили решаващите му правни изводи, с оглед и на което въпросите не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. Същият касае приложение разпоредбите на чл.19 ЗЗД и чл.20а ЗЗД. Тези разпоредби са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението от Л. В. М..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1500 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1001/18.05.2015 г., постановено по гр.дело № 302/2015 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 8506/22.06.2015 г., подадена от ищцата Л. В. М., [населено място],[жк], [жилищен адрес] чрез адв. С. К.-А., съдебен адрес [населено място], [улица], № 15, ет.2, ап.4.
Осъжда Л. В. М., [населено място],[жк], [жилищен адрес] съдебен адрес [населено място], [улица], № 15, ет.2, ап.4., чрез адв. С. К.-А. да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], № 167,ет.4,ап.9 сумата 1500 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: