О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 960
София, 07.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесет и девети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2758/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – С. против решение № 949/ 19.04.2018 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 5056/2017 год.,в частта,с която е осъдена Прокуратура на РБ да заплати на С. А. Х. на основание чл.2,т.1,т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди ,претърпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.301,ал.2 вр.ал.1вр.чл.20,ал.2 НК в размер на 12 000 лв.,ведно със законната лихва ,считано от 29.06.2016 год. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално правния въпрос относно задължението на съда да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се същото основание и по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на три решения на ВКС.
Ответникът по касационната жалба не е депозирал писмен отговор и не взима становище .
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата,тъй като Х. е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.301,ал.2 вр.чл.20 НК за това,че на 12.02.2011 г.в качеството си на длъжностно лице – главен инспектор по приходите в ТД на НАП,в съучастие като съизвършител с колегата си В. С.,при извършване на оперативни проверки е поискал и приел в дар сумата от 100 лв.,която не му се следва,за да не състави акт за установено административно нарушение.Привлечен е като обвиняем на 12.02.2011 г. и му е определена мярка за неотклонение”гаранция” в размер на 500 лв.Обвинителен акт е бил внесен в съда на 10.10.2011 год.,но образуваното нохд е било прекратено и върнато на прокуратурата във фазата на досъдебното производство,поради съществени нарушения на правата на обвиняемия С..Нов обвинителен акт е внесен на 14.02.2013г.и е постановена осъдителна присъда,като е наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода,изтърпяването на което е отложено за 3 години,както и глоба от 200 лв.По жалба на Х. въззивния съд е отменил присъдата,констатирайки допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и е върнал делото на прокуратурата.На 13.08.2015 г. е бил внесен отново обвинителен акт и с постановената присъда Х. отново е признат за виновен зе извършено престъпление по чл.301 НК и му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 3 месеца,при условията на чл.66 НК.С присъда от 13.06.2016 г.на САС Х. е оправдан,като е прието,че знанието,че се върши престъпление,не го прави съучастник и макар позицията му да е била морално укорима,тя не го прави извършител на пристъплението „подкуп”.При определяне размерът на неимуществените вреди пряка и непосредствена последица от увреждането съдът се е съобразил с ТР № 3/2004 г.на ОСГК на ВКС и е приел, че воденото наказателно производство в продължение на 5 год. и 5 месеца,като стресогенен фактор,въпреки взетата мярка за неотклонение „гаранция” се е отразило негативно върху психиката и социалните му контакти, както и е провокирало проблеми в семейството.Отчел е и липсата на доказателства за причинна връзка между воденото наказателно производство и влошаване на здравословното му състояние,поради което е редуцирал присъденото от първоинстанционния съд обезщетение,прилагайки принципа за справедливост визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че според приетото в т.ІІ на ППВС № 4/68 г. обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., според които “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Формалното посочване на материалноправния въпрос за точното прилагане на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ , без да се посочи кой от критериите при прилагането на чл.52 ЗЗД е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 949/ 19.04.2018 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 5056/2017 год .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: