О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1036
гр. София 11.09.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 17 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2193 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор В. Д. – прокурор в Окръжна прокуратура [населено място] против решение от 12.02.2015 г. по в.гр.дело № 1184/2014 г. на Плевенския окръжен съд в частта, с която е отменено решение от 24.10.2014 г.,постановено по гр.дело № 3701/2014 г. на Плевенския районен съд в отхвърлената част на предявения иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, предявен от А. М. Ш. против Прокуратура на РБългария за разликата над 2500 лв. до 5000 лв. и вместо отменената част е осъдена Прокуратура на РБългария на осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ да заплати на А. М. Ш. сумата 2500 лв./раликата над 2500 лв. до 5000 лв./ обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 13.06.2014 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. относно задължението на въззивния съд да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на своите изводи за основателността на исковата претенция по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата, 2. по приложението на чл.52 ЗЗД, че определянето на неимуществените вреди е следвало да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, разрешен в противоречие с практиката на ВКС – т.II на ППВС № 4/23.12.1968 г., т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца и прилагане на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ, решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и решения на Апелативен съд [населено място], на Апелативен съд [населено място] и на Апелативен съд гр.В.Т..
Ответникът по касационната жалба А. М. Ш., чрез адв.Ж. Н. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск от А. М. Ш. срещу Прокуратурата на РБългария е с правно основание чл.2 ал.1т.3 от ЗОДОВ.
Като е взел приложеното НОХД №2965/2013г. по описа на Плевенския районен съд и приложеното към него ДП №2068/2011г.по описа на РП П. въззивният съд е приел,че с постановление от 01.09.2011г.ищецът А. Ш. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.198 ал.1, вр.с чл.20 ал.2 НК ,за това,че на 30.08.2011г. в [населено място], в съучастие с други лица от [населено място] отнел чужди движими вещи на стойност 250лв.от владението на собственика М. К. В. от [населено място], с намерение противозаконно да ги присвои, като за целта използвал сила и заплаха. Приел е, че с определение на ПРС №1155 от 03.09.2011г.по НЧД №2391/2011г.по описа на същия съд по отношение на ищеца А. Ш. е взета мярка за неотклонение“задържане под стража“. Посочил е, че определението е потвърдено с определение на ПОС №613 от 09.09.2011г.по ВНЧД №915/2011г.и е влязло в сила на 09.09.2011г. Съдът е приел, че впоследствие с определение на ПРС №1489/28.11.2011г. по ЧНД №3255/2011г. мярката за неотклонение спрямо ищеца е изменена от „задържане под стража “в „домашен арест“ и че определението е влязло в сила на 01.12. 2011г.
Прието е, че първоначално с постановление на прокурор от РП от 08.02. 2012г. досъдебното производство частично е прекратено по отношение на някои от обвиняемите, в това число и спрямо ищеца А. Ш., поради липса на данни същите да са съпричастни към извършване на престъплението по чл.198 ал.1 във вр.чл.20 ал.2 НК. Прието е, че със същото постановление на РП П. е отменена взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение “домашен арест“. С постановление на прокурор от ОП П. от 05.10.2012г. е отменено постановлението на РП за частично прекратяване и спиране на наказателното производство по отношение на обвиняемите, между които и А. Ш.. Със същото постановление на ОП П. е разпоредено да се повдигнат нови обвинения по чл.198 ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 НК срещу част от обвиняемите, включително и срещу ищеца. Съдът е приел, че на 03.12.2013г. РП П. е внесла в Плевенския районен съд обвинителен акт срещу няколко лица, между които и ищеца А. Ш. за извършено престъпление по чл.198, ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 НК. С присъда на ПРС №75 от 01.04.2014г.по НОХД №2965/2013г. ищецът А. Ш. е признат за невиновен и оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.198 ал.1, вр.с чл.20 ал.2 НК. Оправдателната присъда на ПРС е потвърдена с решение на ПОС №141 от 13.06.2014г.по ВНОХД №338/2014г. и е влязла в сила на 13.06.2014г.
Въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, че искът по чл.2 ал.1,т.3 от ЗОДОВ е доказан по основание, че в резултат на незаконното обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка последица от воденото срещу него наказателно производство. Посочил е, че в конкретния случай е налице хипотезата на чл. 2 ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за причинените на ищеца вреди. Прието е, че отговорността на правозащитните органи е обективна. Според въззивния съд предпоставка за ангажиране на отговорността по чл. 2,ал.1 т. 3 от ЗОДОВ е обективният факт, че ищецът е уличен в извършване на престъпление по чл.198, ал.1 НК във вр.чл.20, ал.2 НК, повдигнато му е обвинение и впоследствие е признат за невиновен и оправдан с влязла в сила присъда. Прието е, че при наличие на тази хипотеза законодателят квалифицира обвинението като незаконно, независимо от обстоятелството, че отделните процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие със закона и правомощията на разследващия орган. Прието е също, че в случая са налице предпоставките на чл.2 ал.1,т.3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, съответно на Прокуратурата на РБ като правозащитен орган.
Съдът е преценил за правилни изводите на Плевенския районен съд, че в резултат на действията на Прокуратурата, изразяващи се в образуване на досъдебно производство против ищеца за извършено престъпление по чл.198 от НК, внасяне на обвинителен акт срещу същия в ПРС, привличането му като обвиняем и подсъдим в наказателно производство продължило две години и девет месеца, вземането на най-тежките мерки за неотклонение, ищецът е претърпял имуществени и неимуществени вреди, за които има право да претендира обезщетение по реда на ЗОДОВ.
Като е преценил събраните по делото гласни и писмени доказателства съдът е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, в резултат на незаконното обвинение, че наказателното производство е продължило 2 години и 9 месеца, че за този период ищецът е преживял негативни емоции, свързани с притеснения и стрес от начина по който ще приключи делото, чувствал се е несправедливо обвинен. Прието е, че ищецът е станал неконтактен, по-затворен, изпитвал е срам и неудобство да се среща с хората от селото,считайки,че голяма част от тях го възприемат като престъпник. Съобразен е и факта,че ищецът е от [населено място] – малко населено място, където хората се познават и коментират случващото се с техни съселяни,което допълнително е довело до стрес и неудобство. Съдът е приел, че за период от два месеца ищецът е бил с най-тежката мярка за неотклонение“задържане под стража“, че за период повече от два месеца е бил с мярка за неотклонение „домашен арест“ – повече от 4 месеца същият е търпял ограничение на личната си свобода и контакти. Според въззивния съд тези негативни последици върху личността на ищеца са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно производство и обвинението,за което е бил оправдан .
При определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и с оглед критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД въззивният съд е приел, че следва да се съобрази периода, в който ищецът е бил с мярка за неотклонение“задържане под стража“ и „домашен арест“-над четири месеца, че наказателното производство срещу него е приключило в неразумни срокове и е продължило 2 години и 9 месеца, като веднъж е било частично прекратено от РП П., а впоследствие служебно е възобновено от ОП П., отново е повдигнато обвинение, внесен е обвинителен акт, като в съдебната фаза наказателното производство е разгледано пред две инстанции ПРС и ПОС. Прието е, че следва да се вземе предвид характера и вида на обвинението-на ищеца е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по чл.198 ал.1 НК-грабеж,с висока степен на обществена опасност,за което се предвижда наказание от 3 до 10 години лишаване от свобода, че към момента на повдигане на обвинението и по време на наказателното производство ищецът не е бил осъждан. Съдът е приел, че няма данни и не е представена медицинска документация за влошаване на здравословното състояние на ищеца, като последица от проведеното наказателно производство. Съдът е взел предвид практиката на ВКС – ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС-т.13, според която в хипотезата на незаконно обвинение и постановена оправдателна присъда обезщетението за неимуществени вреди по чл.2 ал.1т.3 ЗОДОВ /преди чл.2 т.2/обхваща и вредите от незаконното задържане под стража. Като е преценил посочените обстоятелства въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 5 000лв. с оглед критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД е достатъчно да компенсира претърпените от ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение, включващо и вредите от отменените мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, че до този размер искът се явява основателен, доказан и следва да се уважи, ведно със законна лихва върху сумата,считано от влизане в сила на оправдателната присъда-13.06.2014г.до окончателното й изплащане.
При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в отхвърлената част на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 2 500 лв.до 5000 лв. и вместо отменената част е уважил този иск за още 2 500лв.обезщетение за неимуществени вреди. Приел е, че за разликата над 5 000лв.до 24 000лв. искът се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв.до 24 000 лв., както и за присъждане на обезщетение за имуществени вреди над сумата 400 лв. до 900 лв. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила. Не е обжалвано и е влязло в сила първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата 2500 лв. и в размер на сумата 400 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, заедно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 13.06.2014 г. до окончателното изплащане.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по първия въпрос от изложението. В приложените решения от жалбоподателя, постановени от състави на ВКС по чл.290 ГПК не е разрешаван поставения правен въпрос, поради което не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
В подкрепа на доводите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК жалбоподателят е цитирал решения № 32/28.02.2013 г. по в.гр.дело № 636/2012 г. на Апелативен съд [населено място], решение № 21/16.01.2014 г. по в.гр.дело № 1026/2012 г. на Апелативен съд [населено място] и решение № 135/02.06.2006 г. по в.гр.дело № 166/2012 г. на Апелативен съд гр.В.Т.. С всяко от тях също не е разрешен поставения правен въпрос. С оглед на това не е налице предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този въпрос.
Вторият и трети въпроси от изложението са с идентично съдържание и представляват един въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С т.11 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
С решение № 358/06.01.2015 г. по гр.дело № 2026/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съгласно установената задължителна съдебна практика размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Прието е също, че от значение за размера на обезщетението са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитета на мерките на процесуална принуда, броя и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия, начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот, рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отражението в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и др. фактори, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 407/26.05.2010 г. по гр.дело № 1273/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 401/21.10.2011 г. по гр.дело № 483/2011 г. на ВКС, IV г.о,. решение № 123/23.06.2013 г. по гр.дело № 254/2014 г. на ВКС, III г.о., всички постановени по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В настоящият случай съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца неимуществени вреди. Взел е предвид периода от време, през който е продължило наказателното производство – 2 години и 9 месеца, преживяните негативни емоции за този период от ищеца, свързани с притеснения и стрес от начина по който ще приключи делото, обстоятелството, че ищецът е станал неконтактен, по-затворен, изпитвал е срам и неудобство да се среща с хората от селото,считайки,че голяма част от тях го възприемат като престъпник, че ищецът е от малко населено място, където хората се познават и коментират случващото се с техни съселяни, което допълнително е довело до стрес и неудобство, че за период от два месеца ищецът е бил с най-тежката мярка за неотклонение“задържане под стража“, че за период повече от два месеца е бил с мярка за неотклонение „домашен арест“ – повече от 4 месеца същият е търпял ограничение на личната си свобода и контакти. Съдът е взел предвид характера и вида на обвинението-на ищеца е повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по чл.198 ал.1 НК-грабеж,с висока степен на обществена опасност,за което се предвижда наказание от 3 до 10 години лишаване от свобода, че към момента на повдигане на обвинението и по време на наказателното производство ищецът не е бил осъждан. Правните изводи на съда при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и приложение критерия за справедливост, така както е предвидено в чл.52 ЗЗД са съобразени с практиката на ВС и ВКС. Съобразени с практиката на ВС и ВКС са и правните изводи за наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По същият правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. С цитираните решения от жалбоподателя № 32/28.02.2013 г. по в.гр.дело № 636/2012 г. на Апелативен съд [населено място], решение № 21/16.01.2014 г. по в.гр.дело № 1026/2012 г. на Апелативен съд [населено място] и решение № 135/02.06.2006 г. по в.гр.дело № 166/2012 г. на Апелативен съд гр.В.Т. по предявени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ е определен различен размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Различието в правните изводи на всеки съдебен състав по посочените решения, включително и по настоящото досежно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди се дължи на различните установени факти по всяко от делата, съобразно представените конкретни доказателства, а не на различно тълкуване и приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД и критерия за справедливост, определен в този текст.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя-ответник.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 59/12.02.2015 г., постановено по в.гр.дело № 1184/2014 г. на Плевенския окръжен съд по касационна жалба вх. № 3069/13.03.2015 г., подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Окръжна прокуратура [населено място] Д..
Осъжда Прокуратура на РБългария да заплати на А. М. Ш., [населено място], обл.П., съдебен адрес [населено място], ул.Б.” № 5, офис 27, чрез адв. Ж. Н. сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: