О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
София, 07.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
т.дело № 60270/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Ст. Е. – пълномощник на Р. В. Л., М. Л. Л. и В. Л. Л., против решение № 61/18.05.2016 год. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.т.д.№ 104/2016 год.,с което е потвърдено решение № 27/17.02.2016 год. по т.д.
№ 127/2015 год. на Бургаски окръжен съд, с което е уважен предявеният от ЗК „В. Г.-93“ срещу първоначалния ищец Л. И. Л., заместен в хода на процеса от наследниците си Р. В. Л., М. Л. Л. и В. Л. Л., иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, за недължимост на сумата от 60 000 лв., представляваща задължение по запис на заповед от 04.09.2005 год., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.12.2005 год. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т. 3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос – длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, за които първата инстанция не е дала указания на ответника по чл. 146, ал.1, т. 4 и т. 5 от ГПК – кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях и настъпва ли за тези доказателства преклузията по чл. 266, ал.1 ГПК. Поддържа се противоречие на въззивното решение с практика на ВКС и в частност с Решение № 253 от 18.05.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1919/2010 год. на ВКС, IV г.о., Решение № 304 от 01.10.2015г. на ВКС по гр. д. № 2460/2015 год. на ВКС, IV г.о. и Решение № 307 от 20.03.2012 год. на ВКС по гр. д. № 284/2011 год. на ВКС, II г.о. Твърди се също противоречие на въззивното решение с ТР № 2/26.05.2015 год. по тълк д. № 2/2013 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд се е позовал на ППВС № 3/1980 г., което е загубило сила, съгласно приетото в т. 10 от тълкувателното решение. Сочи се бланкетно и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос: налице ли е преклузия на правото на иск след изтичане на сроковете по чл. 250 от ГПК /отм./ или съответно по чл. 424 ГПК.
Ответната страна ЗК „В. Г.-93“ е депозирала писмен отговор по смисъла на чл. 287 ГПК, с който изразява становище за липса на предпоставките да допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивният съд в рамките на проверката по реда на чл. 269 ГПК и след преценка на твърденията на страните е счел предявеният отрицателен установителен иск за допустим. Посочил е във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания, че не са допуснати процесуални нарушения от първата инстанция при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК, тъй като становищата на страните са илюстрирани и съобразени в него и правилно е разпределена доказателствената тежест, съобразно подлежащите на установяване правно-релевантни факти. Въззивният съд е приел, че в полза на ответниците е възникнало вземане от запис на заповед, издаден на 04.09.2005г., за сумата от 60 000 лв., за което въз основа на молба по реда на чл. 242 ГПК /отм./ е издаден изпълнителен лист на 02.01.2008г. по ч. гр. д. № 510/2007г. по описа на Карнобатския районен съд. Констатирал е, че ищецът не е оспорил определението за издаване на изпълнителния лист по реда на чл. 244 ГПК /отм./, не е възразил по реда на чл.250 ГПК/отм./, че изпълняемото право не съществува и не е представил обезпечение по чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. Обосновал е довод, че макар производството по предявен отрицателен установителен иск по чл. 245 ГПК /отм./ да не се обхваща от приложното поле на § 2, ал.9, изр. второ на ПЗР на ГПК за длъжника е налице правен интерес от предявяването на иск, установяващ недължимост на вземане, произтичащо от несъдебно изпълнително основание. Във връзка с релевираното възражение за погасяване на вземането по давност е заключил, че след като определението по чл. 242 ГПК /отм./ се ползва единствено с изпълнителна сила и няма характера и последиците на съдебно решение, установяващо съществуването на вземането, то разпоредбата на чл. 117, ал.2 ЗЗД не намира приложение и срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, който в случая, съобразно чл. 531, ал.1, вр. с чл. 537 ТЗ, е тригодишен. След анализ на доказателствата е приел, че от издаването на изпълнителния лист на 02.01.2008г. до предприемането на следващото действие по принудително изпълнение – образуването на изпълнително дело № 657/2014г., вземането е погасено по давност.
Касаторът не е обосновал релевираното в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание по поставения първи процесуалноправен въпрос. Възприетото от въззивния съд относно правомощията му когато докладът на първоинстанционния съд е непълен или неточен е в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в представените от касатора съдебни актове. Съображенията на касатора по същество представляват касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК и са относими към преценката за правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК.
В изложението се съдържа позоваване на т. 10 от ТР № 2/26.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, но касаторът не мотивира наличието на общо основание за достъп до касационно обжалване – не извежда правен въпрос, който да е обусловил решаващата воля на съда и да е решен в противоречие с посочената съдебна практика.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице, защото касаторът не е обосновал самото основание, т. е. не е посочил какво е значението на „поставения“ правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че поставеният процесуалноправен въпрос е разрешен в съответствие с константната практиката на ВКС, съгласно която, макар според разпоредбата на § 2, ал. 9 ПЗР на ГПК исковете за отричане дължимостта на суми по изпълнителни листа, издадени въз основа на несъдебни изпълнителни основания по молби, подадени преди 01.03.2008г., да не са измежду предвидените производства, които следва да бъдат разглеждани по реда на отменения ГПК, то на ищеца следва да се признае правният интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за установяване недължимост на вземане, произтичащо от несъдебно изпълнително основание, аналогичен на иска по чл. 254 ГПК /отм./. Този иск се основава на разпоредбата на чл. 124, ал.1 ГПК. Новият ГПК, в сила от 01.03.2008г., предвижда специален иск по чл. 424 ГПК, предпоставките за предявяването на който се различават съществено от тези по чл. 254 ГПК /отм./и са изцяло съобразени с изискванията на заповедното производство. В този смисъл след като процесуалният закон изрично е предвиждал възможността при бездействие на длъжника в седмодневния срок по чл. 250 ГПК /отм./, същият да предяви възраженията си по исков ред, то съобразно цитираната практика и при действието на новия процесуален закон не настъпва преклузия на правото на иск след изтичане на срока по чл. 250 от ГПК /отм./.
С оглед изхода на спора касаторът дължи сторените от ответната страна разноски, но доколкото не са представени доказателства за извършването им, то такива не следва да се присъждат.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 61 от 18.05.2016 год. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.т.д.№ 104/2016 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :