О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 813
гр. София 15.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 53374/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез Адвокатско съдружие „Ф.“, представлявано от адв. Н. Н. и адв. Д. З., срещу решение № 1512/03.08.2015 г., постановено по възз.гр.д. № 1413/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е отменено решение № 1162/09.03.2015 г. по гр.д. № 5852/2014 г. по описа на Районен съд – Варна в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 24 000 лв., претендирана като част от общия размер на задължението от 35 452 лв., представляваща пропуснати ползи от непроизведено и неизкупено количество ел. енергия за периода от 14.03.2013 год.до 17.10.2013 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на иска в съда – 21.12.2013 год. до окончателното й изплащане на основание чл. 12 ЗЗД, както и в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 2 710 лв. – разноски в производството пред Районен съд- Варна и вместо него е отхвърлен предявеният иск на Б. Е.“ Е..
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна и уважаване на предявения иск в пълен размер.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд самостоятелно да възприеме фактическата обстановка с оглед проверка правилното квалифициране на предявените искове и от там разпределението на доказателствената тежест или е допустимо да бъдат възприети единствено констатациите на първоинстанционния съд по отношение на правното квалифициране на предявените искове; 2. Въззивният съд длъжен ли е винаги да следи за интереса на всички страни в процеса, по арг. т. 1 ТР 1/09.12.13 по тълк.д. 1/2013г. на ОСГТК на ВКС ; 3. Следва ли въззивният съд служебно, без да е сезиран с такова оплакване да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства; 4. При отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново такова по същество на спора без да има промяна във възприятието на установената фактическа обстановка, длъжен ли е въззивният съд да мотивира своето решение по логичен, ясен и безпротиворечив начин, от който е видно по какъв начин е формирано вътрешното му убеждение ; 5. Каква е правната квалификация на иск за обезщетение за имуществена вреда под формата на пропусната полза, поради отказ на ответника да сключи договор при нормативно определена цена и съответстващото й разпределение на доказателствената тежест ; 6. При нормативно определена цена за изкупуване на електрическа енергия, представлява ли цената елемент от договора, по който е необходимо постигане на съгласие ; 7. Несключването на договора поради несъгласие на една от страните с нормативно определената цена /или предлагане на различна от тази цена/, може ли да се определи като противоправно действие ; 8. Съществува ли самостоятелно право на иск по чл. 12 ЗЗД и в случай на положителен отговор, каква е доказателствената тежест на страните по него ; 9. Какъв вид отговорност представлява преддоговорната отговорност по чл.12 ЗЗД, когато впоследствие бъде сключен договор: договорна, деликтна или отговорност sui generis ; 10. Представлява ли елемент от съгласието за сключване на договор между търговци цената, при положение, че същата е нормативно определена. По отношение на въпросите, формулирани в т. 1 – т. 4 на изложението, се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/макар вероятно поради техническа грешка да е посочена т. 2/, като твърди, че те са разрешени в противоречие с дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 и т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че въпросът, поставен в т. 4, е разрешен в противоречие с ТР № 2/02.07.2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с възприетото в т. 12 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. За въпросите от т.5 до т. 7 твърди, че е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване, като сочи решение № 4923/19.12.2014 г. по гр.д. № 11997/2014 г. по описа на Районен съд – Пловдив. Във връзка с останалите въпроси, формулирани в т. 8 – 10 заявява, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – [фирма], чрез адв. Н. Б., в който е изразено становище, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване, а по същество подадената жалба е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че касаторът е производител на ел.енергия от възобновяеми източници от собствения на дружеството енергиен обект – Фотоволтаична електроцентрала /ФЕЦ/ с мощност от 92, 12 кВ, находяща се в землището на [населено място]. На 25.02.2010 г. между страните по делото е сключен договор за присъединяване на обект на независим производител към ел. мрежа. С разрешение за ползване № ДК-07-Г-24/29.06.2012 г. на Началника на РО Н.-Г. е разрешено ползването на строеж Фотоволтаична електроцентрала и прозирна ограда, както и кабелна влиния НН на фотоволтаична електроцентрала, намиращи се в ПИ № 23947.41.27 по КК. На 18.06.2012 г. [фирма] е подало заявление до [фирма], с искане за сключване на договор за достъп, който е сключен на 07.03.2013 г. На 18.07.2012 г. дружеството е подало и заявление до “Е.-П. П.” за сключване на договор за изкупуване на произведаната ел.енергия, но такъв е бил предложен и подписан едва на 17.10.2013 г. Претенцията на ищеца била обоснована с твърдението, че за периода от 14.03.2013 г. /7 дни след подписване на договора за достъп/ до 17.10.2013 г. /сключването на договора за изкупуване на произведената енергия/ бил претърпял вреди, представляващи пропуснати ползи от непроизведена и неизкупена електрическа енергия.
Съдът е взел предвид, че относно изградената ФЕЦ има издадени две разрешения за ползване – първото от 29.06.2012г. касае самата ФЕЦ, а второто от 01.02.2013 г. присъединителното съоръжение. Между страните била разменена кореспонденция по повод на разногласия по преференциалната цена, на която да се изкупува произвежданата електрическа енергия – дали по цената, определена от ДКЕВР с решение № Ц-36/07.11.11г. в размер на 553, 34 лв./ МВтч, действащо към датата на първото разрешение за ползване или по цената, определена от ДКЕВР с решение № Ц-29/29.08.12г. в размер на 188, 10 лв./мВтч, действащо към датата на второто разрешение за ползване. Съдът е установил, че въпросът за приложимата цена е разрешен от компетентния орган – ДЕКВР, който е постановил решение № Ж-211/27.09.2013 г. и определил цена в размер на 567,41 лв./мВтч. Изложени са съображения, че цената на изкупуване на електрическата енергия е нормативно определена, като законодателят е възложил на ДКЕВР (КВЕР) конкретизирането на размера й. Съгласно разпоредбата на чл.31, ал.1 ЗЕВИ произведената от възобновяеми източници енергия се изкупува от обществения доставчик по определената от ДКЕВР преференциална цена, действаща към датата на въвеждане в експлоатация на енергийния обект по смисъла на ЗУТ. Енергийният обект се въвежда в експлоатация съгласно чл.177, ал.2 ЗУТ с разрешение за ползване, издадено от органите на Дирекцията на национален строителен контрол. В случая са били издадени две разрешения за ползване – първото за самата ФЕЦ, а второто за присъединителното съоръжение, което представлява част от енергийния обект според легалната дефиниция в §1, т.23 ЗЕ. Спорът относно приложимата цена на изкупуване с оглед на различните дати на издаване на разрешенията за ползване, към които са действали различни решения за определяне на преференциални цени, е бил разрешен от ДКЕВР и на 17.10.13г. договорът е сключен при цена от 567,41 лв./мВтч. Тези съображения обусловили крайния извод на въззивния съд, че не е налице недобросъвестно поведение на ответника – [фирма], а се касае до непостигнато съгласие относно цената по договора, което не може да бъде вменено във вина на една от страните, поради което искът е отхвърлен.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросите, формулирани в т. 1- 4 са общи и се отнасят до правомощията на въззивния съд при постановяване на решението му. Не са визирани конкретни правни разрешения, обусловили крайните изводи на съда, а поставените въпроси, преценени и в светлината на изложените доводи за допускане на касационно обжалване биха могли единствено да се приемат като оплаквания за извършени процесуални нарушения. Окръжен съд – Варна се е произнесъл по наведените оплаквания в жалбата на въззивника в рамките, които са очертани. Достигнал е до собствени изводи относно основателността на претенцията, като е съобразил събраните доказателства и направените възражения. Оспорването на възприетата от съда правна квалификация, както и формирането на вътрешното убеждение на съда, не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като представляват оплаквания по същество на спора, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Отделно, както вече беше посочено, действията на въззивния съд са съобразени с дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 1/ 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и предписанията за дейността на втора инстанция.
Въпросите, формулирани в т. 5- т. 7, както и този в т. 10 представляват своеобразен коментар и анализ на разногласията между страните, предшествали сключването на договора от 17.10.2013 г. и обективирани в разменената кореспонденция. Те не могат да обусловят наличие на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е тълкувал правните норми, съдържащи се в ЗЕ и ЗЕВИ, и е достигнал до обосновани изводи, обусловили решаващата му воля. Така поставени въпросите отново се отнасят до правилността на даденото от него разрешение и дадената правна квалификация на претендираните права. Преценката на преддоговорното поведение на страната е част от решаващата дейност на съда, като евентуалната необоснованост на въззивният акт не е основание за допускане на касационно обжалване с оглед на функциите на ВКС за проверка на правилното приложение на закона, а не на фактите по спора.
Не е налице нито общото, нито специалното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по отношение на въпросите, формулирани в т. 8 и т. 9 . На първо място следва да се отбележи, че са поставени общотеоритични питания, които засягат широк обхват правни аспекти, без да е посочена връзката им с конкретно правно разрешение, обусловило обжалваното съдебно решение на въззивния съд. Да се изяснява правната природа на преддоговорната отговорност и дължимите процесуални действия на въззивния съд при доказване на претендираните права, не може да се приеме като основание за допускане на касационна проверка. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторът не е обосновал и наличието на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не се изчерпва с бланкетното му посочване. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, когато по него няма съдебна практика/ нито задължителна, нито незадължителна/ или когато има съдебна практика, но тя не е правилна и следва да бъде променена. Съображения в тази посока не са изложени.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени и сторените от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв., чието плащане по банков път е удостоверено с приложения по делото кредитен превод.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1512 / 03.08.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1413/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] разноски за настоящата инстанция в размер на 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: