О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 553
гр. София 19.05.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 15 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4292 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника В. Д. В., чрез адв. Х. Т. срещу решение № 43/20.04.2016 г. по гр.дело № 91/2016 г. на Бургаския апелативен съд в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на Г. П. от [населено място] сумата 50 000 лв. прехвърлена му без основание на два пъти на 29.11.2011 г. и на 30.11.2011 г. на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.07.2015 г. до окончателното изплащане.
Жалбоподателят мотивира доводи за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, като постановено по нередовна искова молба и за неправилност по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси:1 на какви критерии трябва да отговаря съдържанието на една искова молба, когато с нея са предявени обективно съединени главен иск/в частност по чл.240 ЗЗД, вр.чл.79 ЗЗД/ и евентуален иск/в частност по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД/, за да се счете, че исковата молба е редовна? Какви са последиците на нередовната искова молба, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./.2. на какви критерии трябва да отговаря съдържанието на петитумите на обективно съединени главен иск по чл.240, вр.чл.79 ЗЗД и на евентуален иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, за да се счете за редовна исковата молба, с която се предявяват двата иска? Може ли обективно съединени главен иск по чл.240 ЗЗД и евентуален иск по чл.55,ал.1, пр.1 ЗЗД да имат общ петитум и как трябва да бъде формулиран общият петитум, за да се отграничат двата иска, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отм., 3. кои са правнозначимите факти, които ищецът по евентуален иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, обективно съединен с главен иск по чл.240, вр.чл.79 ЗЗД следва да заяви в исковата молба? Какви са последиците от незаявяването или неясното заявяване на някои от правнозначимите факти?
Изявленията за „липса на основание ответникът да задържи платеното” и за „платено без основание” твърдение за факти ли са или са правни квалификации и каква е смисловата им разлика, съответно какъв е предметът на доказване на основанието на плащането и на основанието за задържане на плащането, към кой момент се преценява липсата на основанието и какви са последиците от недоказване на основанието? Според жалбоподателя по този въпрос са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отменен. 4. Ако изявлението на ищеца в условията на евентуалност е, че „не съществува правно основание или каквато и да е друга причина ответникът да задържи получените от него парични средства”, без да е изведен съответен петитум за осъждане на ответника да заплати процесната сума като дадена без основание, това представлява ли твърдение за факт от фактическия състав на нормата на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД – предмет на евентуален иск, обективно съединен с главен, или е правен извод от недоказването от ответника на основанието да се задържи платеното и представлява ли нередовност на иска, която решаващият съд трябва да отстрани по реда на чл.129 или чл.145 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. 5. процесуално допустимо ли е ищецът да заяви за първи път в първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд нови правнозначими факти като основание на нов евентуален иск, обективно съединен с главния иск, без да е заявил изменение на главния иск, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 6. процесуално допустимо ли е решаващият съд да даде ход на исковата молба и да определи правна квалификация на иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД при видимо противоречие между твърдения от ищеца отрицателен факт за липса на каквото и да е основание на плащането на ответника на процесната сума и представения от ищеца към исковата молба частен писмен документ, обективиращ неговото волеизявление за плащане на ответника на процесната сума на посоченото в него основание, без ищецът да оспорва валидността на волеизявлението си, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е решение № 437/29.12.2015 г. по гр.дело № 3140/2015 г. на ВКС, IV г.о., 7.налице ли е правен интерес от водене на осъдителен иск на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД с твърдение за липса на основание за извършено плащане на ответника, когато ищецът още с исковата молба въвежда като доказателство частен писмен документ, изходящ от него, удостоверяващ волеизявлението му да плати на ответника процесната сума на посоченото в него основание и факта на плащане на същото основание, без да оспорва валидността на волеизявлението си? При това противоречие, опорочено ли е постановеното съдебно решение, с което искът по чл.55,ал.1 ЗЗД е уважен с довод за липса на основание ответникът да задържи платеното и от какъв характер е порокът му, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,
8. какви са правомощията на въззивния съд във връзка с изясняване на делото от фактическа и правна страна, 9. длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за редовността на исковата молба и какви са задълженията му при констатиране на нередовности в исковата молба, 10. какви са последиците от неизпълнението на служебното задължение на въззивния съд да предприеме служебно действия по санирането на исковата молба. Според жалбоподателя осми, девети и десети въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 11. какви са задълженията на въззивния съд във връзка с проверката на правната квалификация на евентуален иск, дадена от първоинстанционния съд, когато за първи път въззивният съд се произнася по евентуалния иск след отмяна на първоинстанционното решение по главния иск и какви са правните последици от неизпълнението им, 12. длъжен ли е съдът при иск за връщане на дадено без основание да възприеме доводите на ищеца дали основанието е липсвало поначало, отпаднало е впоследствие или не се е осъществило, 13. какви са правните последици от даване на правна квалификация на спор при нередовна искова молба, 14. какви са правните последици от даване на правна квалификация на непредявен иск или несъответстваща на твърдените от ищеца факти в исковата молба. Въпросите по п.п.11,12,13 и 14 са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 15. с какви процесуални действия се осъществява защитата на ответника по основанието на иска, каква е тяхната същност и до кой момент от развитието на процеса същите могат да бъдат предприети, 16. в кои случаи с изтичането на срока за отговор не настъпва преклузия за ответника да даде становище по допустимостта на иска и да развие фактически и правни доводи и възражения по основанието на иска, 17. неповдигането от ответника на фактически и правни доводи и възражения по основанието на иска в отговора на исковата молба в срока по чл.131 ГПК прави ли иска основателен и освобождава ли съда от задължението да цени събраните от двете страни доказателства, ангажирани за доказване на спорния факт по съображения, че ответникът не е релевирал в отговора си по чл.131 ГПК фактически и правни доводи и възражения по този факт,
18. какво е правното значение на писмената защита? Съществува ли процесуална пречка ответникът да развие в писмената си защита и във въззивната си жалба подробно фактическите си и правни доводи и възражения против допустимостта и основателността на иска, ако в първото по делото съдебно заседание след уточнение от страна на ищеца, че е предявил наред с главния и евентуален иск е направил оспорване на съставомерността на твърдените от ищеца факти по евентуалния иск? 19. направения от ответника довод относно правната характеристика на предмета на правоотношението като основание на паричната престация по смисъла на чл.55,ал.1 ЗЗД, а именно, че се касае за договор за дарение, наименован „финансова помощ”, изводим от анализа на събраните доказателства и тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД на установените с доказателствата факти ново твърдение за факт ли е или е правен довод/извод/ от установен доказателствен факт? 20. допустимо ли е за първи път в писмената защита, а след това и във въззивната жалба ответникът да приложи правилата за тълкуване на договорите за изясняване на общата воля на страните по правната същност на предмета на правоотношението като основание на плащането, чрез препращане към дефиниции от българския тълковен и синонимен речник, разкриващи общовъзприетото схващане/обичаите в практиката/ в разговорния български език за смисъла на термина, с който е описано изявлението на ищеца в платежен банков документ, изходящ от него, когато смисълът на този термин не е спорен по висящия иск? 21. отказът на въззивния съд да съобрази доводите и възраженията на ответника против допустимостта и основателността на евентуалния иск, изложени подробно в писмената защита пред първоинстанционния съд, а след това и във въззивната жалба по съображения, че не ги е релевирал в отговора по чл.131 ГПК представлява ли съществено процесуално нарушение? Въпросите по п.п.15,16,17,18,19,20 и 21 са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 22. кои са задължителните елементи на доклада по чл.146 при иск по чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД и какви задължителни указания на страните дава първоинстанционният съд във връзка с доклада по този иск,
23. порочен ли е докладът по чл.146,ал.1 ГПК ако в него съдът не е описал твърдените от ищеца релевантни факти по действително предявен евентуален иск, обективно съединен с главен иск/т.1/, не е дал еднозначна и конкретна откъм законова хипотеза правна квалификация на евентуалния иск/т.2/, не е изследвал и отделил спорните от безспорни факти и обстоятелства по евентуалния иск/т.3/, не е посочил кои обстоятелства не се нуждаят от доказване по евентуалния иск/т.4/, указал е погрешно разпределение на доказателствената тежест по евентуалния иск/т.5/, не е посочил за кои обстоятелства не се сочат доказателства по евентуалния иск/ал.2/? 24.има ли въззивният съд задължение да провери доклада и указанията по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд по евентуалния иск, когато се произнася по него за първи път след отмяна на решението на първоинстанционния съд по главния иск и какви процесуални действия трябва да извърши при констатиране на недостатъци в доклада и дадените във връзка с него указания към страните? 25. какви са последиците за ответника от неправилния доклад и от неправилните указания по чл.146 ГПК по евентуалния иск, ако пороците не са изправени от първоинстанционния съд, респ. от въззивната инстанция, в частност важат ли за ответника правилата за преклузия при неправилен доклад и неправилно разпределение на доказателствената тежест и по отношение на кои процесуални действия на ответника се прилагат?, 26. трябва ли в доклада по чл.146,ал.1,т.3 и т.4 ГПК съдът да обяви като безспорен и ненуждаещ се от доказване положителен факт, отричан от ищеца в исковата молба, но признат от него извънсъдебно в частен писмен документ, и който документ е представен от ищеца още с исковата молба, 27. чия е доказателствената тежест да установи съществуването на основанието на плащането по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, ако ищецът въпреки твърдението си на отрицателния факт за липса на основание на паричната си престация е представил към исковата молба частен писмен документ, изходящ от него и удостоверяващ неговото недвусмислено и неоспорено като невалидно извънсъдебно признание за съществуването на основание на паричната му престация към момента на изпълнението й?
28. представлява ли разместването на доказателствената тежест по иск по чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД от първоинстанционния съд и неизправянето й от въззивния съд съществено процесуално нарушение, в частност когато този порок изрично е установен от въззивния съд по повод произнасянето за първи път по евентуалния иск след отмяна на решението на първоинстанционния съд по главния иск, но не го е поправил? 29. допустимо ли е въззивния съд да приеме за недоказан от ответника релевантен факт, без да е поправил доклада по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд и без да му е дал указание за доказателствената му тежест за този факт, 30. може ли въззивният съд служебно, без да е констатирал порок в правната квалификация на иска, налагаща друго разпределение на доказателствената тежест, без да е сезиран с довод за неправилно разпределение на доказателствената тежест и без да е поправил разпределението й, ако е констатирал неправилността да приложи служебно последиците от правилното разпределение на доказателствената тежест върху страната, която е освободена от съда от тази тежест. Въпросите по п.п.22,23,24,25,26,27,28,29 и 30 са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решение № 422/03.06.2009 г. по гр.дело № 631/2008 г. на ВКС, III г.о., 31. в кои случаи са приложими правилата за тълкуване на договорите, в частност приложими ли са към волеизявленията на страните във връзка със съществуването на основание на плащането по смисъла на чл.55,ал.1 ЗЗД, направени в изходящ от тях платежен документ и какви са правилата за тълкуване на волеизявленията в частни писмени документи? Решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и решение № 1177/17.12.2008 г. по гр.дело № 3323/2007 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на ГПК/отм./. 32. когато в платежен банков документ ищецът е наредил да се плати на ответника определена парична сума на определено основание и от извлечението от банковата сметка на ответника е видно, че ответникът е получил паричната престация на така посоченото основание и никоя от страните не е оспорила валидността на волеизявлението си да плати, респ.да получи паричната престация на посоченото в документа основание, може ли съвпадението на волеизявленията на двете страни да се тълкува като сключване на договор и като доказателство за съществуването/валидността/ на основанието на плащането? Ако въпреки съвпадането на волеизявленията на ищеца и ответника по основанието на плащането съдът е приел, че липсва изначално основание на плащането, респ. изначално основание ответникът да задържи платеното, съдът нарушил ли е правилата на тълкуване на изявленията на страните, подменил ли е действителната обща воля на страните с извод, че такава въобще няма и какви са последиците от това нарушение? Според жалбоподателя въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, 33. когато искът е с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и вписаното в преводното банково нареждане основание на плащането е „финансова помощ”, което не се оспорва от никоя от страните и няма данни за постигнати между страните допълнителни уговорки, може ли основанието на плащането да се тълкува по аргумент за по-силното основание и по аргумент от противното като даване с цел получателят на сумата да бъде надарен, т.е. като договор за дарение – решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./. 34. каква е правната природа на основанието за предаване на определена сума между физически лица като „финансова помощ”, изведено от правото и от общоприетото разбиране в гражданския оборот между физическите лица/обичаите в практиката/, когато страните не са уговорили допълнителни условия на плащането извън самото основание и размера на паричната престация, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,
35. допустимо ли е въззивният съд да пристъпи към решаване на делото преди да е изяснил фактите по всеки от обективно съединените искове и преди да е попълнил доклада по чл.146 ГПК с елементите по всеки от обективно съединените искове? Допустимо ли е съдът да се произнесе по непредявен иск, макар и да е дал правна квалификация на такъв? 36. длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства без изключение, независимо по чия инициатива са събрани и установените с тях факти в тяхната съвкупност и хронологична последователност, независимо от коя страна са твърдени, да обсъди оспорванията, доводите и възраженията на страните, развити пред първоинстанционния и въззивния съд по този иск и да развие собствени мотиви защо приема определени факти за неосъществили се? 37. допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказани факти, чието съществуване е установено с приети по делото като относими доказателства, които не били спорни пред първоинстанционния и въззивния съд? 38. какви са правилата за установяване доказаността на един иск? Противоречието между установените по делото безспорни и непротиворечиви доказателствени факти за възникнало между страните правоотношение като основание на плащането/индивидуализирано с място и дата на възникване, страни и предмет/ и изводът на съда за липса на правоотношение между страните като основание на плащането, нарушава ли правилата на формалната и правната логика и води ли това нарушение до необоснованост на съдебното решение?
39. допустимо ли е съдът да основе изводите си по основателността на евентуалния иск върху доводи, които страните са релевирали по главния иск, когато главният иск е отхвърлен? 40. допустимо ли е съдът да изненадва страните с решението и едва с него да посочва кои въпроси са съществени за спора и кои от тях са били спорни в хипотеза на липсващи елементи в доклада по чл.146, ал.1,т.1,т.2,т.3,т.4 и ал.2 ГПК и съответни на доклада указания към страните? 41. допустимо ли е въззивният съд след като е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил главния иск за връщане на дадено по договор за заем като неоснователен в уважителното решение по евентуалния иск за дадено без основание да препрати на основание чл.272 ГПК към мотивите на отмененото първоинстанционно решение по главния иск и да черпи доводи за основателността на евентуалния иск от правните изводи на първоинстанционния съд по съставомерния за главния иск факт за основанието на плащането като дадено по договор за заем? Представлява ли такова препращане съществено процесуално нарушение. Въпросите от № 35 до № 41 са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./
. 42. какво е съдържанието на понятието „вътрешно убеждение” в гражданския процес и как се формира то? Вътрешно убеждение на РО, което не е основано на пълно и комплексно изследване на оспорванията, доводите и възраженията на страните и на събраните доказателства как се отразява на качеството на крайния съдебен акт, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 43. какво е съдържанието на понятието „основание” по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД? Каква е типичната правна цел на паричната престация с основание „финансова помощ”? Може ли основание на плащането по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД да бъде договор за финансова помощ/дарение/ – решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. 44. какъв е предметът на „пълно главно доказване” от ответника в процеса на исковата му защита по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД? Може ли да се проведе пълно главно доказване на правнозначимия факт за съществуване на основание на плащане и на основание за задържане на платеното освен с договор и с други писмени доказателства? Представлява ли пълно главно доказване на основанието на паричната престация ангажирането по делото на:преводно банково нареждане, с което ищецът е наредил в полза на ответника банков превод на процесната сума на соченото в нареждането основание и извлечение от банковата сметка на ответника, потвърждаващо получаването на сумата на основанието по нареждането, като волеизявлението на ищеца не е оспорено? Необходимо ли е за целите на пълното главно доказване на основанието на една парична престация ответникът да доказва не само валидното съществуване на правоотношение, но и правната същност на предмета на правоотношението, правата и задълженията на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
45. каква е доказателствената сила на преводно банково нареждане, обективиращо изявената воля на ищеца да плати на ответника определена сума на вписаното в него основание? Счита ли се в този случай, че основанието съществува и длъжен ли е съдът да се съобрази с меродавната воля на платеца-ищец? Каква е доказателствената сила на извлечението от банковата сметка на получателя на паричната престация, посочваща адресата на плащането, датата на получаването й, размера й и основанието й и длъжен ли е съдът да го съобрази, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./. 46. каква е доказателствената сила на извънсъдебното и съдебното признание на релевантен факт? Допустимо ли е конклудентно съдебно признание на спорен факт? Представлява ли съдебно признание за съществуване на основание на плащането по смисъла на чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД представянето от самия ищец с исковата молба на преводното банкова нареждане, с който е наредил плащане в полза на ответника на процесната сума на посоченото в документа основание? Длъжен ли е съдът да го съобрази при преценката на доказателствата за съществуване на основанието на плащането и задържане на платеното, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 47. с какви волеизявления и действия може да се сключи един договор, служещ като основание на парична престация по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД? Счита ли се за възникнало основанието на паричната престация по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД със съвпадането на волеизявленията на ищеца и на ответника по страните, предмета и цената, изразени чрез плащането от ищеца на ответника на определена сума на определено основание и чрез усвояването на същата сума на същото основание от ответника? Длъжен ли е съдът да се съобрази с общата воля на страните по основанието на плащането по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД и да приеме, че то съществува ако никоя страна не оспорва валидността на волеизявлението си, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК и постановени по реда на ГПК/отм./.
48. има ли значение коя от страните твърди отрицателен правнозначим факт и с процесуалните действия на коя страна той е опроверган? Длъжен ли е съдът да приеме за опроверган твърдян от ищеца отрицателен факт за липса на основание за плащане и задържане от ответника на получената престация при иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, ако ищецът е представил към исковата си молба изходящ от него платежен документ с вписано конкретно основание за плащане в полза на ответника и не е оспорил валидността на волеизявлението, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. 49. за успешното провеждане на иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД може ли да съществува валидна договорна връзка между страните, представляваща основание на паричната престация, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Г. П., чрез адв.Д. Р. в писмен отговор е мотивирал становище, че в случая не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, като постановено по нередовна искова молба. С въззивното решение в обжалваната част съдът се е произнесъл по предявения евентуален иск от Г. П. в рамките на заявените твърдения в исковата молба и формулирания петитум. Възраженията по правната квалификация на предявения евентуален иск касаят правилността на решението, но не и неговата допустимост.
Въззивният съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена от Г. П. от [населено място] против В. Д. В. от [населено място], с която е предявен иск с правна квалификация по чл.240, ал.1 ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 000 лева, съставляваща неизпълнено задължение за връщане на заетата сума по договор за заем, съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – при не установяване на договорно правоотношение, ответникът да я върне като получена без основание.
Посочил е, че ответникът в отговора си на исковата молба е оспорил предявеният от ищеца иск по основание и размер като единственото му твърдение е било, че не дължи на ищеца каквито и да са суми, на каквото и да е основание, че в пледоарията на пълномощника му адв. Т. пред първата инстанция се подържа, че ищецът не е извършил плащане под формата на заем или плащане без основание.
Въззивният съд е посочил, че с първоинстанционното решение е прието за установено възникнало между страните заемно правоотношение, по силата на което ищецът чрез два банкови превода на 29.11.2011г. и на 30.11.2011г. е превел по сметка на ответника в „Ю. И Еф Д.” две суми от по 25 000 лева, с вписано основание в платежните нареждания „финансова помощ“, че от отразеното основание за плащане първоинстанционният съд е приел, че ищецът е предоставил на ответника суми, че усвояването и ползването им от ответника са дали основание на съда да приеме, че последният се е съгласил да върне сумите на ищеца. С оглед липсата на доказателства, установяващи твърденията на ответника, че не дължи връщане на тези суми първоинстанционният съд е формирал извод, че предявеният от ищеца иск по чл.240, ал.1 ЗЗД е основателен и го е уважил на това основание.
Апелативният съд е преценил за неправилен извода на съда в първоинстанционното решение, че ответникът е получил процесната сума по силата на валидно облигационно правоотношение по договор за заем между страните. Прието е, че това разрешение на спора е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, според която за да има договор за заем следва да има постигнато съгласие за такава сделка с насрещната страна и реално предаване на сумата, предмет на договора, тъй като договорът за заем е реален договор, който се счита сключен когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Посочил е, че в случай, когато предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е направено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор. Прието е, че не съществува законова презумпция, която да замести доказване на основанието, на което сумата е преведена. Според въззивния съд ищецът е този, който твърди, че това основание е договор за заем и в негова тежест е при условията на пълно и главно доказване да установи в процеса при условията на чл.154 ГПК, че процесната сума е дадена като заем, предадена е на ответника и той ги е приел като заем. Прието е, че следва да докаже и другите елементи от фактическия състав на договора за заем – поето насрещно задължение за връщане на сумата от ответника и други условия на договора, ако има такива – срок на връщане, лихва и др.
Съдът е приел, че в случая, от данните по делото не е установено заемно правоотношение. Посочил е, че от приложените по делото платежни нареждания от 29.11.2011г. и от 30.11.2011г., както и от писмото на [фирма] е установено по безспорен начин, че ищецът е превел по сметката на ответника в тази банка на посочените дати две суми от по 25 000 лева, които са постъпили по разплащателната сметка на ответника, която сметка е закрита от ответника на 29.06.2015г. Прието е, че ищецът не е доказал наличие на насрещно волеизявление за сключване на договор за заем и с оглед на това е формиран извод за неоснователност на главния иск на ищеца с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.
С оглед неоснователността на главния иск въззивният съд се е произнесъл по предявения евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Прието е, че за разлика от иска по чл.240, ал.1 от ЗЗД, който е свързан с установяване наличието на заемно правоотношение между страните, уважаването на иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е обусловено от наличието на фактическия състав: предаване и съответно получаване на парите при начална липса на основание. Прието е също, че при този иск доказателствената тежест е за ищеца да установи единствено факта на предаването и получаването на исковата сума, че ответникът ако твърди, че са му дадени на някакво правно основание следва да го докаже по правилата на пълно главно доказване, както и да докаже основанието за задържането на полученото при него.
Въззивния съд е приел, че в конкретния случай с извършените от ищеца преводи по банкова сметка на ответника на суми в общ размер от 50 000 лева, получени и усвоени от ответника, ищецът установява фактите, чието доказване е в негова тежест. Прието е също, че по делото липсват данни за наличие на някакво правоотношение между страните, с оглед на хипотеза по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Посочил е, че твърденията на ответника са, че парите са му преведени като „финансова помощ“ според него изразявало волята на страните, която според него се изразявала в това ищецът „да предостави на ответника определена парична сума под формата на безвъзмедна, безусловна и еднократна помощ“, а той да получи тази помощ. Съдът е преценил тези възражения на ответника са недоказани, като изводът е обоснован с доказателствената тежест на ответника да установи по безспорен начин, че такава е била волята на двете страни, че в нарушение на чл.127 ГПК първоинстанционният съд е приел ищецът да докаже наличие на основанията п