О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
гр. София 05.03.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 04 март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5389 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез Б. С. прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] срещу решение № 1073/30.05.2014 г. по гр. дело № 1072/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 8363/11.12.2013 г. по гр. дело № 6496/2013 г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 5000 лв., заедно със законната лихва, считано от 03.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението са поставени въпросите както следва: 1. за задължението на съда да определи размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС – т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, тъй като част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, 2. относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 от ЗОДОВ, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 237/07.07.2011 г. по гр.дело № 1258/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 115/05.04.2012 г. по гр.дело № 593/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 43/14.01.2010 г. по гр.дело № 1867/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба С. М. И. не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
От фактическа страна е установено, че с присъда № СП106/04.06.2 012 година, постановена по н. о. х. д. № СП06/2012 г. на Софийски военен съд ответникът по жалбата С. М. И. е бил признат за невиновен и е оправдан за повдигнатите му обвинения за престъпления по чл. 257, пр. 1 (отм.) във връзка с чл. 255, ал. 1, пр. 1 (отм.) във връзка с чл. 2, ал. 1 от НК. По подаден протест от Прокуратура на Република България срещу посочената присъда е образувано в. н. о. х. д. № СП46/2 012 г. на Военно-апелативния съд. С решение № СП54/14.12.2012 г. Военно-апелативния съд е потвърдил изцяло присъдата на Софийски военен съд. Въззивното решение е влязло в сила на 03.01.2013 г.
Прието е, че наказателното производство срещу С. И. е започнало на 24.06.2011 г., когато с постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение И. е бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 257, пр. 1 (отм.) във връзка с чл. 255, ал. 1, пр. 1 (отм.) във връзка с чл. 2, ал. 1 от НК по сл. дело № 9/2010 г. на НСлС. По отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „подписка“. Досъдебното производство е било образувано с постановление от 10.04.2009 г. по пр. пр. № 3-152/2009 г. на Софийска градска прокуратура. След привличането на С. И. като обвиняем е бил изготвен обвинителен акт от 29.08.2 011 г. по пр. пр. № ЗСП381/2006 г. на Софийска градска прокуратура, който акт е бил внесен за разглеждане в Софийски градски съд и е образувано н. о. х. д. № С-635/2 011 г. на същия съд, което е било насрочено за 23.11.2011 г. С определение от 21.12.2011 г. Софийски градски съд е прекратил производството наказателното дело и е изпратил същото на Софийски военен съд. Пред последния съд е било образувано н. о. х. д. № СП280/2011 г. Същото е прекратено с разпореждане от 23.01.2012 г. и производството е изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура. Тази прокуратура е образувала досъдебно производство № 20-СП-Пр/2 012 г. и на 18.04.2 012 г. е внесла в Софийски военен съд обвинителен акт срещу С. И. за престъпление по чл. 257, пр. 1 (отм.) във връзка с чл. 255, ал. 1, пр. 1 (отм.) във връзка с чл. 2, ал. 1 от НК, въз основа на който е образувано н. о. х. д. № СП06/2 012 година по описа на Софийски военен съд.
При така установените факти въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от С. И. вследствие на обвинението неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Прието е, че тази отговорност възниква не по повод на установени от страните в производството и съществуващи между самите тях отношения, а по силата за законова разпоредба, че същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. Според въззивния съд предпоставките за възникването й се уредени в закона, като същите не може да се допълват с други такива, за да се обоснове задължението за обезщетение или липсата на същото, че всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер и не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от прокуратурата. Направил е извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Приел е също, че възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая този резултат е оправдаване на обвиненото лице. Съдът е приел, че се касае до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването й не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в нормата.
Прието е, че за възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки – 1. повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и 2. оправдаване на лицето, поради това, че деянието не е престъпление, че в случая тези предпоставки са налице.
Според въззивния съд тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението й да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, че неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ.
Съдът е приел, че крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението е влязлата в сила присъда, че с нея се констатира незаконосъобразността на обвинението. Прието е, че в закона е предвидена отговорност на държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, което според съда означава, че между двете трябва да съществува причинно следствена връзка, че това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Посочил е,че не е въведено предположение за съществуването на такава връзка и на основание чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от ищеца извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива. Приел е, че ищецът С. М. е ангажирал показанията на разпитаните по делото свидетели Ю. Ж. – съпруг на сестрата на ищеца и Г. М..
Като е обсъдил показанията на разпитаните свидетели съдът е приел, че е установено наличието на претърпени от ищеца И. неимуществени вреди от образуваното срещу него наказателно производство, представляващи негативни емоционални, психически и психологически преживявания, които подлежат на обезщетение. Прието е, че ищецът не се е признавал за виновен през цялото време на воденото срещу него наказателно производство, поради което според съда е нормално да изпитва притеснения за последиците от повдигнатото по отношение на него обвинение за престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Съдът е взел предвид периода от време от образуване на наказателното производство срещу ищеца до приключване с влязла в сила оправдателна присъда, който е около две години – привлечен е като обвиняем на 24.06.2011 г., а оправдателната присъда е влязла в сила на 03.01.2 013 г. Според въззивния съд за този период от време ищецът е търпял неблагоприятните последици от образуваното срещу него наказателно производство. Съобразено е обстоятелството, че за този период И. е бил с марка за неотклонение „подписка”, която е най-леката такава. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е направил извода, че търпените от ищеца негативни емоции и последици от воденото срещу него наказателно производство не са били с интензитет значително по-висок от нормалното и не са дали значително негативно отражение както върху личността на същия и върху отношенията му с околните. Прието е, че воденото срещу С. И. наказателно производство го е лишило от възможността да кандидатства за работа в полицията, че не са ангажирани доказателства, че то е станало причина за прекратяване на трудовия му договор с Министерство на отбраната, което е извършено със заповед № КВ-1498/17.11.2008 г. Като е взел предвид тези съображения и като се е съобразил с принципа на справедливостта, предвиден в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД въззивният съд е приел, че сумата от 5000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за претърпените от него вреди. Приел е, че не следва да бъдат вземани предвид вредите, които се търпят от действията на К. [населено място] – сега с наименование К.. Според съда съгласно чл. 21 от ЗОПДИППД (отм.) производството по този закон започва след уведомление от органите на досъдебното производство за започнало наказателно преследване и че между двете производства не съществува връзка. Приел е, че след образуване на производството по ЗОПДИППД (отм.) К. е провеждала предвидените в закона действия, които нямат връзка с действията на Прокуратурата на Република България. Според съда ако в резултат на извършваната проверка К. приеме, че са налице предпоставките за внасяне на мотивирано искане по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.) може да внесе такова в съответния съд, като преди това поиска обезпечение по реда на чл. 22 от ЗОПДИППД (отм.). Прието е, че при установена незаконосъобразност на тези действия отговорността на К. може да бъде ангажирана по реда на чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), чл. 91 от ЗОПДНПИ и чл. 2, ал. 2 и чл. 2а от ЗОДОВ. Посочил е, че постановяването на оправдателната присъда е основание за прекратяване на производството по ЗОПДИППД (отм.), че само това не е основание да се приеме, че извършените до този момент действия от страна на К. са незаконосъобразни. Прието е, че тяхната незаконосъобразност може да бъде установена в евентуално производство по обжалването на актовете на К. или в производството по чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), но не се предполага само на основание на отпадането на основанието за образуване на производството пред комисията. Съдът е приел, че производството по ЗОПДИППД (отм.) е отделно от наказателното и за него Прокуратурата на Република България не носи отговорност, че при определяне на размера на обезщетението не трябва да се взема предвид периода на предварителната проверка. Прието е, че основанието за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е незаконосъобразното обвинение в извършването на престъпление, че от правно значение за възникването на отговорността е обвинението и от този момент нататък започват да се търпят вредите. Съдът е приел, че върху определеното обезщетение се дължи законна лихва за забава, считано от датата на влизането в сила на оправдателната присъда – 03.01.2013 г. до окончателното плащане.
При тези съображения съдът е направил извода за основателност на предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата 5000 лв. Поради това първоинстанционното решение е отменено в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца С. И. сумата от 10 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 15 000.00 лева и действително дължащото се такова от 5 000.00 лева) и е постановил друго, с което искът в тази му част е отхвърлен. В отхвърлената част на иска решението на въззивния съд не е обжалвано и е влязло в сила. В уважената част на иска за сумата 5000 лв. решението на Софийски градски съд е потвърдено.
Неразделна част от въззивното решение е и постановеното решение № 1514/16.07.2014 г. по същото дело на САС, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалното решение като навсякъде в диспозитива на същото вместо 6000 лв./разликата между присъденото обезщетение от 10 000 лв./разликата между присъденото обезщетение от 15000 лв. и действително дължащото се такова от 5000 лв./ да се чете 10 000 лв./разликата между присъденото обезщетение от 15000 лв. и действително дължащото се такова от 5000 лв.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
В т.3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган, а именно ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материално правни и процесуални норми. Със същото тълкувателно решение е прието, че държавата не отговоря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия – чл. 5 ЗОДВПГ, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря, че ако само е допринесъл – обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай – чл. 5, ал. 2 ЗОДВПГ.
В т. 11 от същото тълкувателно решение е прието, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че обезщетението за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Прието е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. В настоящият случай съдът е преценил всички относими към спора доказателства, касаещи претърпените от ищеца неимуществени вреди – негативните емоционални, психически и психологически изживявания в резултат на образуваното наказателно производство. Взел е предвид, че ищецът се е затворил в себе си, чувствал се е неудобно, било го е срам и е избягвал да комуникира с приятелите си, че воденото наказателно производство го е лишило от възможността да кандидатства за работа в полицията. Съдът е съобразил и периода от време на воденото наказателно производство. Правните изводи на съда относно прилагане критерия за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, относно наличието на причинна връзка между претърпените неимуществени вреди и образуваното наказателно производство и липсата на принос от страна на ищеца за увреждането са съобразени с цитираната практика на ВКС.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил първия правен въпрос в частта относно задължението на съда да изложи мотиви за причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди по същият начин. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца Св. И.. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението. В подкрепа на становището за наличие на тази предпоставка е цитирано решение № 43/14.01.2010 г. по гр.дело № 1867/2009 г. на Софийски апелативен съд. Същото е без отбелязване, че е влязло в сила, поради това съдът намира, че не следва да го обсъжда. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос.
По същият правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
С решение № 115/05.04.2012 г. по гр.дело № 593/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприето становището в ППВС №4/23.12.1968 г., според което при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Прието е, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Според същото решение съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, че неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Прието е, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 237/07.07.2011 г. по гр.дело № 1258/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца С. И. съдът е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди, съответно обстоятелствата са посочени в решението, като е взето предвид и наличието на пряка причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените неимуществени вреди. С оглед на това съдът намира, че не се установява предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по въпросите, поставени от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1073/30.05.2014 г. по гр. дело № 1072/2014 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 7301/16.06.2014 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез Б. С. прокурор в Апелативна прокуратура [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: