О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
гр. София 09.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 15 април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3555 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 13661/25.07.2018 г. от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. София Б. С., срещу решение № 1844/13.07.2018 г. по в. гр. дело № 731/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 8309/08.12.2017 г. по гр. дело № 775/2017 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения от П. Д. С. срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 15 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 19.01.2014 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част, същото решение да бъде отменено частично и да бъде постановено друго, с което размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален, като конкретният размер бъде определен съобразно установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.
В изложението към касационната жалба са формулирани следните правни въпроси: 1. за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г.; 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 3 и т. 11 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Цитирани са и са приложени следните решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 166/08.06.2016 г. по гр. дело № 631/2016 на ВКС, IV г. о.; решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 на ВКС, III г. о.; решение № 120/18.04.2016 г. по гр. дело № 218/2016 г. на ВКС, IV г. о.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
От фактическа страна е прието за безспорно, че през периода от 1987 г. до 1997 г. ищецът е работел като архитект на Общинска администрация – гр. Раязград, а от 1997 г. е заемал длъжността директор на дирекция „Териториално и селищно устройство и общинска собственост“ и главен архитект на Община Разград.
Установено е, че с постановление от 17.05.2010 г. на разследващ полицай при ОД на МВР – гр. Разград ищецът е бил привлечен като обвиняем по ДП № В – 191/2009 г. на ОД – МВР – гр. Разград (пр. вх. № 314/2010 г. на ОП – гр. Разград, ПД № 14/2010 г.), като са му били повдигнати обвинения за извършено престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и му е била наложена мярка за неотклонение „подписка”.
С постановление от 15.12.2010 г. на разследващ полицай при ОД на МВР – гр. Разград ищецът повторно е бил привлечен като обвиняем. Обвинението срещу ищеца за престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, е било внесено от Окръжна прокуратура – гр. Разград в съда с обвинителен акт от 18.06.2010 г., въз основа на който е било образувано н. о. х. д. № 166/2010 г. по описа на Разградски окръжен съд. Производството по делото е приключило с присъда № 20/12.11.2010 г., с която ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. С присъда № 1/04.02.2011 г. по в. н. о. х. д. № 478/2010 г. на Варненски апелативен съд оправдателната присъда е била отменена и ищецът е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.282,ал.2,вр.ал.1, вр.чл.26,ал.1 НК, като му е било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца, чието изпълнение е било отложено за срок от три години.
С решение № 236/15.06.2011 г. по н. дело № 1349/2011 г. на ВКС, II н.о., осъдителната присъда на Варненски апелативен съд е била отменена и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, в резултат на което е било образувано в. н. о. х. д. № 251/2011 г. Съдебното производство по второто въззивно наказателно дело е приключило с решение № 137/24.10.2011 г., с което първоинстанционната присъда на Разградски окръжен съд е била отменена и делото е било върнато за повторно разглеждане на Окръжна прокуратура – гр. Разград, поради допуснати при изготвянето на обвинителния акт съществени процесуални нарушения.
С влязло в сила на 28.02.2012 г. постановление на Окръжна прокуратура – гр. Разград от 03.02.2012 г. воденото срещу ищеца наказателно производство е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК и наложената мярка за неотклонение е била отменена.
При тези данни, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБългария.
По основния спорен въпрос между страните относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е прието, че преценката следва да бъде извършена съобразно чл. 52 ЗЗД, както и в съответствие с постановките на ППВС № 4/23.12.1968 г. Въззивният съд е отчел, че повдигнатото обвинение е било за тежко умишлено престъпление, предвиденото наказание за което е било до 8 години. Наложена е била най-леката възможна мярка за неотклонение „подписка”. Производството е продължило почти две години, като за неоснователно е прието възражението на ищеца П. С., че следва да се отчитат и действията на прокуратурата, извършени и преди датата на постановлението от 17.05.2010 г., тъй като същите не могат да бъдат съотнесени към периода на наказателното производство.
Прието е за установено, че в резултат на проведеното наказателно производство ищецът се е променил – затворил се в себе си, социално се изолирал, бил е притеснен. Въз основа на изслушаните по делото свидетелски показания е установено, че С. е претърпял стрес, страх и социално отчуждение. Децата му променили отношението си към него, а впоследствие се е развел със съпругата си. Отчетено е, че в резултат на наказателното производство, ищецът е бил отстранен от заеманата от него висока административна позиция в общинската администрация. Прието е, че негативните емоции са били подсилени от това, че обвинението е било за деяния, извършени в качеството му на публична личност и длъжностно лице, което е довело и до широката медийна разгласа на случая, придружено от коментари в средствата за масово осведомяване през цялото времетраене на наказателното производство. Многобройните медийни публикации са оказали влияние върху авторитета и публичния имидж на ищеца, като широката разгласа на случая и предизвикания от нея обществен интерес са довели до по-високо накърняване на доброто име и на престижа му.
С оглед вида и интензитета на установените неимуществени вреди, понесени от ищеца, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди в случая е в размер на 15 000 лева.
При тези съображения, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като правилно в уважената част на предявения иск за претърпени неимуществени вреди.
По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието справедливост не е абстрактно понятие; че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 166/08.06.2016 г. по гр. дело № 631/2016 на ВКС, IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК, е възприета практиката на ВС по поставения правен въпрос, обективирана в цитираното ППВС № 4/23.12.1968 г., както и постановките на т. 11 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно посочената практика понятието справедливост не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са тежестта на повдигнатото обвинение; дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл е и разрешението на правния въпрос в цитираните решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 на ВКС, III г. о., и решение № 120 от 18.04.2016 г. по гр. дело № 218/2016 г. на ВКС, IV г. о., постановени по чл. 290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца П. С. неимуществени вреди. Съобразил е периода от време на проведеното наказателно производство – около две години, тежестта на повдигнатото обвинение, наложената мярка за неотклонение, преживените притеснения и социална изолация, отражението върху семейния и професионалния му живот. Отчетено е засягането на авторитета и доброто име на ищеца поради широкото медийно отразяване на случая. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос от изложението.
С т. 3 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т. е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т. 11 от същото тълкувателно решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен, и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства, съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящия случай е налице фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, чрез Прокуратурата на РБългария. Прието е за установено, че е налице пряка причинна връзка между понесените неимуществени вреди и действията на органите на Прокуратурата на РБългария, които са повдигнали и поддържали обвинението по чл. 282, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, производството по което е било прекратено с влязлото в сила на 28.02.2012 г. постановление на Окръжна прокуратура – [населено място]. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третият въпрос от изложението.
С т. 19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава; че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността ? е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество; че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността ? като решаваща. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с тази практика на ВКС. В настоящия случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищеца. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.С оглед на това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1844/13.07.2018 г. по в. гр. дело № 731/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 8309/08.12.2017 г. по гр. дело № 775/2017 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявения от П. Д. С., ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 15 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 19.01.2014 г. до окончателното изплащане, по касационна жалба вх. № 13661/25.07.2018 г. от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. София Б. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: