5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 690
София, 27.07. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 302/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София против решение № 2516/ 04.12.2017 год.постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1361/2017 год.,с което е потвърдено решение № 8144/09.11.2016 год. по гр.д.№ 7380/2015 год.на Софийски градски съд ,в частта , с която П. на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3,пр.1 ЗОДОВ на П. С. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв.,причинени в резултат на повдигнато и поддържано от П. на РБ незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.321,ал.2 вр.ал.3,т.2 вр.чл.93,т.1,б.”а” и т.20 НК,за което е бил оправдан с влязла в сила на 01.06.2012 год. присъда,ведно със законната лихва,считано от 01.06.2012 год.до окончателното изплащане и разноски в размер на 181,43 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД ,в следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.По материално-правния въпрос относно приложението на общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ се позовава на противоречие с решения на ВКС,постановено по реда на чл.290 ГПК.
Ответникът по касация не е депозирал писмен отговор и не взима становище по подадената касационна жалба.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата.Възприела е изцяло мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратила към тях като е изложила и свои мотиви по спорния въпрос касаещ размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди.Приела е,че в хода на продължилото 6 години наказателно производство, срещу ищеца е водено разследване, повдигнато му е обвинение за извършено тежко престъпление по чл. 321,ал.2 вр.ал.3,т.2 вр.чл.93,т.1,б.”а” и т.20 НК,определена му е мярка за неотклонение „парична гаранция” и е постановена оправдателна присъда още на първа инстанция,която е била протестирана от П. пред инстанциите по същество – САС и ВКС.Поради оправдаването по повдигнатото обвинение и недоказаност на престъпната съставомерност на деянията,в които е бил обвинен ищецът К. въззивната инстанция е приела,че ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите неимуществени вреди за ищеца,които реално са доказани – неприятни душевни преживявания,стрес и промяна в ежедневния стереотип на поведение,свързани пряко с неговото емоционално и душевно равновесие, неудобства от повдигнатото обвинение, накърняване на личен и професионален авторитет,с оглед възрастта му и неговата невъзможност да си осигурява средства за издръжка по начина,по който го е правил преди повдигане на обвинението.Съобразявайки критериите за справедливост в ППВС № 4/1968 год.и разпоредбата на чл.52 ЗЗД е приел,че обезщетението за претърпените неимуществени вреди,определено от първоинстанционния съд ще ги репарира в пълна степен и е потвърдил решението.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице, макар и посочената съдебна практика да е задължителна.Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният първи въпрос, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС.Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между незаконното наказателно производство и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Тези твърдения следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях състави на съда са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2516/ 04.12.2017 год.постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 1361/2017 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: