О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 556
гр. София 13.06.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 28 май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3623 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца [фирма], [населено място], чрез адв.А. А. и адв.И. С. срещу решение № 81/22.05.2017 г. по в.гр.дело № 142/2017 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 20/09.01.2017 г. по гр.дело № 738/2016 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск срещу ЧСИ Н. Г., Р.. № 716 в КЧСИ с правно основание чл. 441 ГПК, вр.чл.74 ЗЧСИ, вр.чл.45 ЗЗД, и чл.86,ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 25 100 лв., – част от цялото вземане в размер на 219 120 лв., представляваща обезщетение за вреди от незаконосъобразни действия на ЧСИ по изп.дело № 20127160401160 – пропуснати ползи, изразяващи се в пропусната възможност за получаване на доход от наемно правоотношение за периода от 25.05.2015 г. до подаване на исковата молба – 15.04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от 25100 лв., считано от 25.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в касационната жалба, съответно да се отмени обжалваното решение и се постанови друго, с което предявените искове от жалбоподателя се уважат.
В изложението са формулирани въпросите: 1. жалбите срещу други действия на ЧСИ, каквато е третата жалба на [фирма] прекратителния съдебен акт по която влиза в сила на 10.12.2015 г., а не срещу постановлението за възлагане влияят ли на стабилитета на постановлението за възлагане. Обстоятелството, че е налице висящо производство с предмет обжалване на други действия на ЧСИ от значение ли е за влизане в сила на постановлението за възлагане, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. ако е налице висящ процес по своевременно подадени жалби срещу постановлението за възлагане, следва ли да се приеме, че подадена последваща жалба, но вече извън законоустановения срок за обжалване, на самостоятелно основание представлява ли пречка за влизане в сила на постановлението за възлагане. С други думи, когато влизането в сила на постановлението за възлагане е отложено поради висящи производства по своевременно подадени жалби срещу постановлението за възлагане, ако по време на висящността на тези производства бъдат подадени нови жалби, но вече извън срока за обжалване, то следва ли съдебният изпълнител да изчака произнасяне и по тях, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата. С решението по жалба срещу действия на ЧСИ се формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да се постанови отмяната им, но не и по отношение на процесуалната им законосъобразност, което е преюдициален въпрос за този процес. Относно обстоятелства от значение за отговорността по чл.74,ал.1 ЗЧСИ сила на пресъдено нещо не се формира, т.е. съдът по деликтния иск не следва да приеме, че щом съдът по жалбите не е приел жалбата за просрочена, значи тя е подадена в срок. Този въпрос и всички останали въпроси, свързани с изследването на това кои жалби, кога и срещу какви действия са подадени са относими към въпроса за противоправността на бездействието на съдебния изпълнител като елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, доколкото изследването им ще доведе до обоснован извод относно момента на ввлизане в сила на постановлението за възлагане. С оглед горното не следва да се приемат за установени факти и обстоятелства, посочени от съда по жалбите срещу действията на ЧСИ, а следва съдът по деликтния иск сам да изследва всички обстоятелства, относими към противоправността на действието/бездействието на съдебния изпълнител/вкл. и процесуалната незаконосъобразност на действията/ като елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС ,постановени по чл.290 ГПК, 4. кога влиза в сила постановлението за възлагане, срещу което е подадена жалба след изтичане на срока за обжалване – дали влиза в сила с изтичането на срока за обжалване или когато стане необжалваем съдебният акт, с който е върната жалбата като просрочена, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. С идентично съдържание е и осми въпрос от изложението. 5.петият въпрос съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва:относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните, които са от значение за решението по делото, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е т.решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 6. допустимо ли е правен субект от друга държава, участвал в подписването на един договор да установява авторството на този документ и датата на подписването му, като заяви това пред нотариус на чужда страна, с която има сключен договор за правна помощ и съдействие и допустимо и годно доказателство ли е тази декларация в съдебно производство. Следва ли същата да бъде квалифицирана като показания в писмен вид, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 7. в тази точка жалбоподателят е мотивирал становище, че приемайки, че ЧСИ е трето по смисъла на чл.181 ГПК лице е допуснал нарушение на закона, което рефлектира върху правната сфера на жалбоподателя и е в противоречие със съдебната практика – решение № 235/0406.2010 г. по гр.дело № 176/2010 г. на ВКС, II г.о.
Ответникът по касационната жалба ЧСИ Н. П. Г. , чрез адв. А. К. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Третото лице – помагач на страната на ответника ЗАД [фирма] [населено място], чрез юрисконсулт С. Х. е изразило становище в писмен отговор, че не са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на ВАС по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Третото лице – помагач на страната на ответника [фирма] [населено място] не е изразило становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.441 ГПК,вр.чл.74 ЗЧСИ,вр.чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.Исковете са предявени като частични.
С решение № 20/09.01.2017 г. по гр.дело № 738/2016 г. на Варненския окръжен съд е отхвърлен предявения от [фирма] [населено място] срещу ЧСИ Н. Г. рег. № 716 на КЧСИ иск с правно основание чл.441 ГПК, вр.чл.74 ЗЧСИ,вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 25 100 лв. – част от цялото вземане в размер на 219 120 лв. обезщетение за вреди от незаконосъобразните действия на ЧСИ по изп.дело № 20127160401160 – пропуснати ползи, изразяващи се в пропусната възможност за получаване на доход от наемно правоотношение за периода от 25.05.2015 г. до подаване на исковата молба – 15.04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата от 25100 лв., считано от 25.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата. С обжалваното решение от 22.05.2017 г. по в.гр.дело № 142/2017 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено посоченото решение на Варненския окръжен съд.
За да постанови този резултат съдът е приел, че постановлението за възлагане на недвижим имот влиза в сила с изтичане срока за обжалването му за лицата, легитимирани да го обжалват, които не са подали жалба против същото в предвидения в чл.436, ал.1 от ГПК едноседмичен преклузивен срок, започващ да тече също от указания в нормата момент. Приел е също, че всички жалби, които в случая са подадени против постановлението за възлагане в рамките на срока за обжалване, който започва да тече от надлежното уведомяване на лицата при спазване изискванията на ГПК за акта на ЧСИ, препятстват влизането му в сила. Посочил е, че ако страна не е била надлежно уведомена, то за същата срок за обжалване не започва да тече до узнаването й за акта. Прието е, че от всички седем жалби, първите пет са били подадени в рамките на срока за обжалване на постановлението за възлагане. Според съда втората и третата жалба на [фирма] са недопустими, след като първата подадена е разгледана по същество с постановено решение от 27.01.2015г. Приел е, че по тези жалби са образувани съдебни производства и ЧСИ е задължен да изчака произнасянето на съда по тяхната допустимост, което е приключило окончателно на 10.12.2015г. Посочил е, че шестата жалба, която е подадена от В. А. Б. на 01.07.2015г., не е приета от съда за недопустима като просрочена, а като такава, с която се обжалва постановлението за възлагане не на предвидените в чл.435, ал.3 от ГПК основания, поради което е недопустима, като производството по нея приключва на 28.01.2016г. Прието е, че седмата жалба, която е подадена от Н. А. Б. на 23.12.2015г., е подадена след изтичане на срока за обжалване. Двете горецитирани жалби са били депозирани първоначално във В., който е прекратил производствата по същите и ги е изпратил на ЧСИ за администриране по реда на чл.436 от ГПК с дадени указания след администрирането им да му бъдат върнати за произнасяне, които и указания ЧСИ е изпълнил, като производството по втората от тях е приключило в влязъл в сила на 02.11.2016г. съдебен акт.
Прието е за основателно възражението на [фирма], че съдебният изпълнител в съответствие с предвиденото в чл.436, ал.4 от ГПК и препращането от него към чл.260, чл.261 и чл.262 от ГПК е компетентен да преценява дали жалбата, с която е сезиран, е подадена в срок и дали са отстранени нейните нередовности и при липсата на горните условия да връща същата в хипотезите на чл.262, ал.2 от ГПК. Прието е, че в случаите, когато той върне жалба в тези хипотези, неговият акт подлежи на обжалване пред съда и при подадена жалба производството не приключва до произнасянето на съда с окончателен съдебен акт.
Съдът е взел предвид хронологията на подадените жалби и произнасянето на съда по тях и е приел, че ЧСИ – ответник по исковете не е допуснал неоснователно бездействие с непредставянето на [фирма] в рамките на срока от 25.05.2015г. до 15.04.2016г. на постановление за възлагане, върху което да е било отбелязано, че същото е влязло в сила, така че да бъде вписано и впоследствие въз основа на него да бъде извършен въвод. Според съда, при подадени в срок жалби – първите пет ЧСИ е длъжен да администрира същите и да ги изпрати за произнасяне на съда. Приел е, че при подадени такива жалби, по които все още съдът не се е произнесъл/окончателно той се произнася на 10.12.2015г./, ЧСИ не следва да удостоверява, че постановлението за възлагане е влязло в сила, т.к. е възможно съдът да отмени същото. Приел е също, че по подадените други две жалби-от 01.07.2015г. и 23.12.2015г. ЧСИ е имал задължителни указания от съда да ги администрира и да му ги върне за произнасяне, в която хипотеза също не е следвало до окончателното произнасяне на съда да удостоверява влизането в сила на постановлението за възлагане. Посочил е, че жалбата от 01.07.2015г. не е приета от съда за просрочена. Като такава е приета само жалбата от 23.12.2015г. Посочил е също, че дори да се приеме, че ЧСИ е следвало да върне същата, ако е считал, че е просрочена, то неговият акт не би бил окончателен и отново евентуално би се развило производство пред съд по повод обжалване на връщането, което произнасяне на съда ЧСИ е следвало да изчака.
Въззивният съд е приел, че в производството [фирма] не е установил и твърдените от него претърпени вреди от вида на пропуснати ползи предвид неполучаване на наемната цена/в месечен размер от 19 920лв./ по сключения от него с дружеството [фирма] договор за наем от 30.01.2015г. Прието е, че договорът няма достоверна дата за ответника по см. на чл.181 от ГПК, като същият е въвел в отговора на исковата молба възражението си за липса на достоверна дата. Прието е, че в договора е посочено, че [фирма] като наемодател ще закупи и предостави за ползване машини, които са посочени като вид, както и е посочено конкретно от кое чуждо дружество продавач/производител това ще бъде сторено. Посочил е, че са представени сключените от ищеца договори за покупка на същите двете машини точно от тези лица, съответно с дати 26.05.2015г. и 05.10.2015г. с представяне на доказателства за заплащане на продажната цена. Според съда те не съставляват факти, установяващи по безсъмнен начин, че договорът за наем е съставен преди тяхното сключване. Прието е, че датата на договора не може да бъде установена и с представената от ищеца декларация, издадена от лицето, представляващо [фирма], в която то е посочило, че представлявано от него дружество е наемател по сключен на 30.10.2015г. с въззивника договор за наем. Приел е, че същата съставлява свидетелски показания в писмен вид и не може да бъде ценена, че други доказателства, установяващи твърдяната дата на договора, не са представени, въпреки дадената за това възможност пред първоинстанционния съд. Според съда независимо от изложеното, дори и да бъде прието, че договорът има достоверна дата, съответно, че ищецът действително би получавал посочената в същия наемна цена в случай, че можеше да предостави ползването на недвижимия имот на наемателя, то предвид факта, че за процесния период 25.05.2015г.-15. 04.2016г. по отношение на издаденото постановление за възлагане образуваните пред съда производства по подадените против същото жалби не са приключили с окончателен съдебен акт, не би могло да бъде прието, че е налице противоправно бездействие от страна на съдебния изпълнител. Приел, че такова бездействие би било налице, когато постановлението за възлагане е влязло в сила, като против него не са подадени жалби или производството по подадените такива е приключило окончателно с влязъл в сила акт, че в тази хипотеза би било неоснователно възражението на съдебния изпълнител, че т.к. за недвижимия имот има сключен договор за наем от длъжника с трето лице, който е вписан, то горното би било евентуално пречка за ищеца, купувач от проданта. Прието е, че за недвижимия имот има сключен договор за наем от [фирма] като наемодател и [фирма] като наемател с нотариално заверени на 09.07.2012г. подписи, който е вписан в СВ-В. на 17.08.2012г. със срок от 8 години. Прието е също, че договорът за наем е вписан в СВ след вписването на договорната ипотека върху имота на 02.08.2010г. и преди налагането на възбрана върху същия по изп.дело на 16.10.2012г. Според съда дори и третото лице наемател да твърди, че има противопоставими на ипотекарния кредитор, който е взискател в изп.производство и от там и на купувача от публичната продан права за ползването на имота/чл.173, ал.1, чл.175, ал.1 и чл.237 от ЗЗД/, тези спорове не могат да се развиват пред съдебния изпълнител, който е задължен на осн. чл.498, ал.2 от ГПК при влязло в сила постановление за възлагане и приключили по него съдебни производства да извърши въвод във владение срещу всяко лице, което се намира в имота, вкл. и срещу действителния собственик, като твърдените права се изследват в други производства.
При тези съображения въззивният съд е извел извод, че с действията си ЧСИ не е причинил твърдените имуществени вреди на ищеца, поради което предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Тъй като крайните изводи на въззивната инстанция са съвпаднали с тези на първата обжалваното решение е потвърдено.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и втори въпроси от изложението. Жалбоподателят не е обосновал самото основание, а именно не е посочил какво е значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените въпроси,касаещи приложението на нормата на чл.496,ал.1 и ал.2 ГПК не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона,за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и втори въпроси от изложението.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.3-ти от изложението, които се свеждат до въпроса за обвързаността на съда по деликтния иск срещу частния съдебен изпълнител от силата на пресъдено нещо на съдебното решение по жалба срещу действията на съдебния изпълнител, които се претендира да са увреждащи.
С решение № 139/31.05.2011 г. по гр.дело № 1445/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан от това дали същите действия и бездействия са обжалвани и ако са обжалвани, какво е решението на съда по жалба.
Съдебният състав е приел, че принудителното изпълнение е процесуално законосъобразно, когато изпълняемото вземане е удостоверено в изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на принудително изпълнение (напр. постановление за възлагане на публична продан) и са спазени другите изисквания на процесуалния закон. Процесуалната законосъобразност на принудителното изпълнение може да бъде проверявана по иск за обезщетение за вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, както и по жалба срещу действията и отказите на съдебния изпълнител, когато страната желае да се възползва от потестативното си право да бъде отменено отделно действие или отказ на съдебния изпълнител. И в двата случая защитата е искова, но в първия случай предмет на делото е вземането за обезщетение, което възниква от виновно и противоправно деяние, което е причинило вреда и делото се разглежда по реда на общия съдебен исков процес (триинстанционно), а във втория случай делото се разглежда едноинстанционно от окръжния съд, като предмет на делото е потестативното право на страната да иска отменяването на отделно действие или отказ на съдебния изпълнител. В първия случай със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на едно парично вземане, а във втория случай – на едно потестативно право, т.е. както са различни предметите на делата, така са различни и обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебните решения. По деликтния иск противоправността, която е елемент от фактическия състав на спорното вземане за обезщетение, се състои в процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на съдебния изпълнител, а по конститутивния иск процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието е преюдициалното правоотношение, което поражда потестативното право, предмет на делото, т.е. нито противоправността, като елемент от фактическия състав на спорното право се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по деликтния иск, нито преюдициалното правоотношение, което поражда потестативното право се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по конститутивния иск.
Прието е, че двете производства (по иск за обезщетение и по жалба срещу действие на съдебния изпълнител) имат различен предмет и висящността на едното с нищо не влияе на висящността на другото, както и изхода по едното не обуславя с нищо изхода по другото, тъй като обективните предели на силата на пресъдено нещо на решенията по двата различни предмета не съвпадат. Сила на пресъдено нещо по процесуалната законосъобразност на принудителното изпълнение би могла да възникне, ако съществуваше „иск за установяване на нарушението” подобно на „исковете за установяване нарушения на интелектуалната собственост”, „исковете за установяване на нарушения на правата на потребители” и др. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 184/21.09.2011 г. по гр.дело № 1124/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Въззивният съд не е разрешил правния въпрос в противоречие с посочената практика на ВКС. В съответствие със същата практика с обжалваното решение съдът е извършил самостоятелна преценка кои от жалбите срещу постановлението за възлагане са подадени в срока за обжалване и кои след този срок. Преценена е хронологията на подадените жалби срещу постановлението за възлагане, както и всички останали събрани по делото доказателства, и въз основа на тази преценка е извел извод, че ответника по деликтния иск не е допуснал неоснователно бездействие с непредставяне на ищеца в рамките на срока от 25.05.2015 г. до 15.04.2016 г. на постановление за възлагане на недвижимия имот върху което да е било отбелязано, че същото е влязло в сила, за да бъде вписани и впоследствие въз основа на него да се извърши въвод . Не са формирани изводи за обвързаност на въззивния съд по деликтния иск срещу ЧСИ Н. Г. от силата на пресъдено нещо на съдебните решения по подадените жалби срещу постановлението за възлагане. С оглед на посоченото съдът преценява, че поставения правен въпрос е разрешен в съответствие с цитираната практика на ВКС и поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвърти въпрос от изложението. С идентично съдържание е и осми въпрос от същото изложение.
С т.7 от т.решение № 7/31.07.2017 г. по т.дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че началният момент на срока за подаване на молба за отмяна на влязло в сила въззивно решение по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, в хипотезата при която подадената от молителя касационна жалба е била върната с влязло в сила разпореждане/определение/, е моментът, в който страната е узнала за въззивното решение или от датата на влизане в сила на въззивното решение, когато узнаването го предхожда, ако касационната жалба е била просрочена. В останалите случаи началният момент е деня, в който е обявен съдебният акт за потвърждаване на разпореждането /определението/ за връщане на подадената срещу него касационна жалба. Правният въпрос съдът е разрешил в отклонение с посочената практика на ВКС, която е приложима и в случая. Касационно обжалване не следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като решаващите правни изводи на съда по предмета на спора са освен неустановяване на противоправно бездействие на ответника – ЧСИ и неустановяване от ищеца на твърдените вреди от вида на пропуснати ползи. По втория решаващ извод не са поставени правни въпроси, които да обусловят извод за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като жалбоподателят не е обосновал в изложението наличието на това основание – не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по пети въпрос от изложението.
С решение № 101/28.10.2016 г. по гр.дело № 853/2016 г. на ВКС, II г.о. по чл.290 ГПК е възприета задължителната практика на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на събраните по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое от доказателствата се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. В тази връзка съдът е длъжен да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните които имат значение за решението по делото.В този смисъл са дадените разрешения в Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 217/09.06.2011 г. по гр.дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. Правните изводи на въззивния съд са в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно е преценил правно релевантните факти и е формирал изводи, че не са установени предпоставките за ангажиране имуществената отговорност на ответника по исковете – ЧСИ Н. Г., предвидени в чл.441 ГПК, вр.чл.74,ал.1 ЗЧСИ,вр.чл.45 ЗЗД. Тези изводи на съда не противоречат на цитираната практика на ВКС. Поради това не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Съдът не обсъжда посоченото от жалбоподателя Решение по гр.д.№761/2010г. на ВКС,4 г.о., тъй като не е приложено към изложението.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпросите по п.6-ти от изложението и по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.7-ми. Въпросите в посочените части от изложението – п.6-ти и 7-ми не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а представляват доводи по правилността на решението и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Поради това всеки от тези доводи ще подлежат на преценка ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество. Според практиката на ВКС, изразена в т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Както се посочи по-горе проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя [фирма], чрез адв.А. А. и адв.И. С..
С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1300 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 81/22.05.2017 г. по в.гр.дело № 142/2017 г. на Варненския апелативен съд по касационна жалба вх. № 3948/29.06.2017 г., подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], вх.В, ет.1,ап.15, чрез адв.А. А. и адв.И. С., съдебен адрес [населено място], [улица], № 55, ет.4, офис 1, чрез адв.И. С..
Осъжда [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление, [населено място], [улица], вх.В, ет.1,ап.15, съдебен адрес [населено място], [улица], № 55, ет.4, офис 1, чрез адв.И. С. да заплати на ЧСИ Н. П. Г., рег. № 716 в КЧСИ, район на действие Окръжен съд [населено място], [населено място], [улица], вх.А, ет.1, офис 1, съдебен адрес [населено място], [улица], № 55, ет.2, офис 212, чрез адв.А. К. сумата 1300 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението е постановено при участието на третите лица помагачи на страната на ответника ЧСИ Н. П. Г. – [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: