О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1031
София, 04.08.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юли две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2657/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от адв.А.Черногорски – пълномощник на Г. И. А. против решение № 484/19.11.2013г. на Софийски окръжен съд, постановено по гр.д.№ 780/2013 год.,с което е потвърдено решение № 96/17.05.2013 год.,постановено по гр.д.№ 508/2012 год. на Районен съд – Ихтиман в частта,с която е признато за установено по иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявен от М. Г. И. против Г. И. А., че Г. И. А. дължи на М. Г. И. сумата от 2 850 евро, платена от ищеца на ответника по развален договор за поръчка от 27.03.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.03.2012 г. до окончателното изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 296/2012 год. по описа на РС – [населено място], както и в частта, в която в тежест на ответника по иска е възложена сумата от 475, 87 лв. – разноски по делото.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280, ал.1,т.1 ГПК по решаващия за делото въпрос относно чл.164,ал.1,т.3 ГПК – за недопустимост на доказване със свидетелски показания на договори на стойност,по-голяма от 5 000 лв.,освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права,съребрена до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително.Позовава се на решения по чл.290 ГПК на ВКС.
Ответната страна не е депозирала писмен отговор и не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивният съд в рамките на проверката по реда на чл.269 ГПК и след преценка на твърденията и доказателствата е приел,че ч. гр. дело № 296/2012 г. по описа на РС – [населено място], е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 23.03.2012 г. на М. Г. И. – ищец по делото, срещу Г. И. А. за сумата от 2 850, 00 евро – главница по развален договор за поръчка, сключен на 27.03.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.03.2012 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 764, 20 евро – лихва за забава върху посочената главница за периода от 27.03.2007 г. до 22.03.2012 година. На 26.03.2012 г. в полза на М. И. е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК за претендираните суми. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът Г. А. е депозирал възражение срещу заповедта, поради което с разпореждане от 17.04.2012 год. съдът указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Съобщението за така постановения съдебен акт било надлежно връчено на заявителя на 07.05.2012 г., като настоящите искове са предявени в указания срок.От представение писмен договор, именован като „договор за покупко – продажба на МПС”, сключен на 27.03.2007 г. между страните е установил, че А. се задължил в срок от две седмици да достави в [населено място] на И. пикап, марка „Тойота”, модел „Х.”, двуместен, с бензинов двигател, производство 1996 г., срещу сумата от 5 700, 00 евро,от които 2 850, 00 евро били платени на А., което той удостоверил с подписа си върху документа.Направен е извод,че договорът по своето естество е частен диспозитивен документ, подписан от А.,а авторството му не е било оспорено в хода на производството, поради което документът се ползва с обвързваща доказателствена сила по чл. 180 от ГПК.Доколкото не са релевирани твърдения за пороци при образуване или изявата на волята от А.,съдът е приел за доказано по делото, че той е направил изявленията за поемане на задължения по договора. Възраженията му, че обсъжданият документ не съставлявал договор, тъй като в него не било посочено място на сключване на съглашението, е прието за неоснователно,тъй като договорът се смята за сключен в мястото, където е направено предложението,а отбелязването на мястото на сключване на договора в текста на документа не е елемент от същественото съдържание на съглашението и не е пречка то валидно да обвърже страните.Безспорно е и от обясненията на страните, които районният съд е събрал на основание чл. 176 ГПК, че А. е положил подписа си под документа, именован като „договор за покупко – продажба на МПС”. От гласните показания, се установява, че преди 6 – 7 години ищецът искал да закупи високопроходим автомобил марка „Тойота”, модел „Х.”, с бензинов двигател, като с помощта на свидетеля М. се свързал с ответника, с когото договорили доставката на автомобила. Ответникът не доставил автомобила, който ищецът му поръчал. При така установаната фактическа обстановка съдът е приел,че между страните е бил сключен валиден договор за поръчка. Ответникът не е оспорвал авторството на подписа, положен от негово име върху документа,но е твърдял, че обективираното в него изявление е невярно, тъй като не съответства на действителното фактическо положение – твърденията на ответника са, че не е получил сумата от 2 850, 00 евро. Прието е,че са касае не за твърдение за неистинност на частния документ по смисъла на чл. 193 ГПК /защото не се оспорва, че ответникът е направил това изявление/, а се оспорва съдържанието на документа по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, в която хипотеза при липса на съгласие на насрещната страна свидетелски показания за опровергаване съдържанието на документа са недопустими. В обсъжданата част договорът има характер на разписка за получената сума и важи срещу своя издател – ответникът,поради което е приет за доказан факта на плащането на сумата от 2 850, 00 евро.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1 – 3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
Посочената от касатора съдебна практика е от категорията на задължителна практика на ВКС, а именно решения,постановени по реда на чл.290 ГПК, но това не е достатъчно за да се приеме, че е налице релевираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 164,ал.1,т.3 ГПК, в посочените решения , без да се посочва кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Освен това въпросът е формулиран от касатора в контекста на оплакването му за неправилност и необоснованост на решението, поради допуснати от съда процесуални нарушения при анализа на събраните доказателства и оттам е направил незаконосъобразни правни изводи относно приложението на материалния закон. По съществото си този въпрос представлява касационно основание по чл. 281 ГПК и като такова подлежи на преценка в производство по чл. 290 ГПК в случай, че решението бъде допуснато до касация, но не и в стадия на селектиране на касационната жалба.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че гласните доказателства в настоящия случай са относно поетия ангажимент за доставка от Германия на конкретен автомобил,срещу което да получи ответника крайната сума по договора,поради което не е налице забраната на чл.164 ГПК.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 484/19.11.2013г. на Софийски окръжен съд, постановено по гр.д.№ 780/2013 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: