О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 877
гр. София 25.11.2014 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 4315/2014 год.
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена частна жалба от А. М. В. Д. К. Ф., чрез пълномощника адв. С. Г. С. и адв. В. М. К., против определение № 561/11.03.2013 г. по ч. гр. дело № 656/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частна жалба на А. М. В. Д. К. за отмяна на определение № 18628 от 05.11.2011 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. 14056/2011 г., с което е прекратено производството по делото.
Жалбоподателят излага доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното определение и иска същото да бъде отменено, а делото да се върне на Софийски градски съд с указания, да се даде ход на делото без внасяне на държавна такса или да се удължи срока за представянето й.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че обжалваното определение е постановено при наличие на основанията по т. 1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК във връзка с разрешени от въззивния съд правни въпроси. Поставени са следните въпроси: 1) Дали, в случай, че е предявен частичен иск, поискано е увеличение на иска и съдът не е постановил внасяне на такса, следва да се прекратява производството по делото или следва да се приеме, че не е налице увеличение на иска, а той остава предявен в първоначалния частичен размер; 2) Дали в случай, че наказателният съд е постановил присъда, като част от вредите от непозволено увреждане, са били квалифициращо вината обстоятелство, следва да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 83, ал.1, т.4 ГПК и държавна такса не се дължи; 3) Дали съдът следва да удължи дадения срок и колко го удължава при наличие на основанията по чл. 63 ГПК; 4) Следва ли да се проведе производство по възстановяване на пропуснат срок, след като съдът е приел, че той не е спазен. В изложението липсва обосновка относно специфичните предпоставки, поддържани от жалбоподателя и не е приложена практика на ВКС, на която се твърди, че противоречи обжалваният акт.
Върховният касационен съд, състав на ІV Г.О., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
Обстоятелството, че предмет на същата е определение, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, подлежащо на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, обосновава правен извод, че в случая разпоредбата на чл. 280 ГПК намира приложение и за настоящата инстанция е налице задължение да провери наличието на установените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК предпоставки за допустимостта на исканото обжалване – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК, преди да се произнесе по наведените касационни основания.
В случая не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая частният жалбоподател не е формулирал въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като видно от мотивите на съдебния акт, въззивният съд не е давал правно разрешение по формулираните от касатора въпроси и последните не са обусловили решаващата му воля. Изводът за неотстраняване на нередовностите по исковата молба, респективно за потвърждаване на определението на СГС за прекратяването на производството по делото на това основание, е мотивиран от съда единствено с неизпълнението от касатора на дадените указания на съда за внасяне на държавна такса за разглеждане на исковете, съгласно нормата на чл. 128, т. 2 ГПК вр. 129, ал. 4 във връзка с ал. 3 ГПК. В атакувания акт съдът е приел, че съгласно чл. 83, ал.1, т.4 ГПК, такси и разноски по производството не се внасят от ищеца по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпление, за което има влязла в сила присъда, и доколкото по отношение на процесното непозволено увреждане няма влязла в сила присъда, непредставянето на доказателства за внасянето на държавна такса, след дадените указания, води до връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал. 4 във вр. с ал. 3 ГПК. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд, че не са били налице предпоставките за уважаването на молбата с правно основание чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на срока за внасяне на дължимата държавна такса.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Поставените от касатора въпроси не визират правни разрешения на съда, обусловили крайния му извод. Първият въпрос не е правен, а фактически. Крайният извод на съда се обосновава единствено на възприетото, че в първоинстанционното производство са давани указания за отстраняване на нередовности, които не са изпълнени в срок. Отделно от това, касаторът не е аргументирал наличие на допълнителните основание по т.1. и т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Така формулиран вторият въпрос представлява становище относно правилността на въззивното определение, а именно твърди се неправилно приложение на чл. 83, ал.1, т. 4, което по себе си представлява касационно основание, а не основание за достъп до касационно обжалване, съгласно правилото на чл. 280, ал.1 ГПК, като отново не са изложени доводи относно наличието на допълнителните основания. В обжалваният съдебен акт, въззивният съд не е давал отговор на въпроса колко пъти може да бъдат давана възможност за продължаване на срока по чл. 63, ал.1 ГПК, а единствено е констатирал неизпълнение на дадените указния, с оглед на което поставеният трети въпрос също не съдържа прано разрешение, отделно не е налице обосновка на допълнителните основания. По отношение на четвъртия въпрос също следва да се подчертае, че съдържа фактически, а не правен проблем, още повече, че същият въобще не е бил предмет на разглеждане във въззивното производство, а и във връзка с него не е обосновано наличие на допълнително основание.
В обобщение може да бъде заключено, че в подадената частна касационна жалба не са формулирани въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка на този законов текст за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК. На следващо място в изложението за допустимост на касационното обжалване касаторът не е развил и доводи за наличието на специфичните предпоставки по чл.280 ГПК, които поддържа, а се е ограничил единствено до формалното им посочване, което прави невъзможна преценката на съда дали са налице или не.
Във връзка с изложените съображения, следва да се заключи, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на ІV Г.О.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 561 от 11.03.2013год. по ч.гр.д.№ 656/2013год. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: