5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
гр. София 17.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2759/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от „ГИМИК.БГ“ ЕООД и ЕТ „Славчо Малчев“, чрез пълномощника им адв. И.С. против решение № 646 от 19.03.2019 г., постановено по възз.т.д. № 271/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 4629 от 15.10.2018 г. по т.д. № 138/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което са обявени за относително недействителни спрямо З. А. Т. договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 29, том I, рег.№ 1043, дело № 27 от 23.02.2017 г. на нотариус Е. В., вписан в Служба по вписванията с дв.вх.рег.№ 319, акт № 2, том II, по силата на който „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД е продало на ЕТ „Славчо Малчев“ следните недвижими имоти: УПИ *******, отреден за „производствено-складови дейности“ (дърводелски цех), с площ от 3503 кв.м., находящ се в землището на [населено място], местността „С. к.“ при граници: УПИ ******, второстепенен път, ПИ № *** и стопански двор, ведно с построените в имота: 1. Бригаден стан с ремонтна работилница, със застроена площ от 230 кв.м. на един етаж – масивна конструкция; 2. Склад със застроена площ от 66 кв.м. на един етаж – масивна конструкция. З. Административна сграда със застроена площ от 48 кв.м. на един етаж – масивна конструкция; 4. Контролно-пропусквателен пункт със застроена площ от 154 кв.м. на два етажа – масивна конструкция, както и договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 35, том I, рег.№ 1106, дело № 33 от 28.02.2017 г. на нотариус Е. В., вписан в Служба по вписванията с дв.вх.рег.№ 351, акт № 22, том II, по силата на който ЕТ „Славчо Малчев“ е продало на „ГИМИК.БГ“ ЕООД същите имоти.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на решението и решаване на спора по същество – отхвърляне на предявените искове.
Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, в което касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване, по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е съда да се произнася и да основе изводите си в решението на доказателство, което не е прието по установения ред с определение по чл. 157 ГПК?“. Считат, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 113/20.01.2016 г. по т. д. № 955/2014 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 263/01.07.2011 г. по гр. д. № 561/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, IV г. о. 2. „Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са въведени като основание в исковата молба? При иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, когато „знанието за увреждане у приобретателя“, се установява с поредица от косвени доказателства, следва ли за тях да се съдържат фактически твърдения в исковата молба или е достатъчно ищецът да заяви, че „приобретателя е недобросъвестен?“. Сочат противоречие с решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о. и решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на ВКС, II г. о. 3. „При иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД когато цената на атакуваната сделка, е по-ниска от пазарната, следва ли да се приеме, че това е индиция за недобросъвестност или подобен извод се изключва от правилото на чл. 9 ЗЗД, регламентиращ свобода на договаряне?“. Сочат противоречие с решение № 60/20.04.2017 г. по гр. д. № 3094/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от пълномощника на З. А. Т. – адв. М.Б., в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира разноски.
Не е постъпил писмен отговор от „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД.
Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
За да постанови този резултат, въззивният съд в рамките на проверката по реда на чл. 269 ГПК и след преценка на твърденията и доказателствата е приел, че оплакването във въззивната жалба за недопустимо произнасяне на съда по сезираните искове с един диспозитив е неоснователно. Посочил е, че в хипотезата на изложени твърдения от ищеца за увреждането му като кредитор с поредица от правни сделки е предявен един иск и кредиторът може да иска обявяване за недействителни на цялата поредица от действия или сделки, които го увреждат. Приел е, че ищецът се легитимира като кредитор на първия ответник – „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД, като вземанията на ищеца не се оспорват от ответниците, а и се установява от представените писмени доказателства и заключение по ССчЕ, че е преведена от ищеца сума в размер 180 000 лв. по банкова сметка на „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД на дати 30.11.2015 г. и 28.11.2016 г.,а като основание било посочено захранване на сметка. Приел е и, че сделките, чиято относителна недействителност е поискано да бъде прогласена от съда са възмездни – сключени са два договора за покупко-продажба. Приел е, че в случая разпореждането, с която и да е вещ от имуществото на длъжника е увреждащо за ищеца предвид нормата на чл. 133 ЗЗД, според която цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечаване на неговите кредитори и доколкото до осъществяване на принудително изпълнение от кредитора в длъжниковото имущество могат да настъпят промени, в резултат на които получената сума от продажбата да не е налице и следователно да не може да служи за удовлетворение на кредитора. Въззивният съд е посочил, че споделя формирания от първоинстанционния съд извод за знание у ответниците за увреждането на ищеца, обоснован от събраните по делото косвени доказателства. По делото е установено, а и страните не спорят, че А. И. М. е племенник на ищеца, че В. М. – едноличен собственик на капитала и управител на „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД е дъщеря на М., че С. М., осъществяващ дейност като ЕТ „Славчо Малчев“ е брат на свекъра на М., че всички тези лица се познават помежду си, както и, че ответникът С. М. се познавал с управителя и едноличен собственик на капитала на „ГИМИК.БГ“ ЕООД – Е. И., по причина, че последният се грижел за поддръжката на компютрите на М.. От кредитираните от съда свидетелски показания на М. Г. и В. П. е установено, че ответниците са знаели за дадения от ищеца заем на А. М., както и, че парите не му били върнати. По думите на С. М., основната дейност на ЕТ „Славчо Малчев“ била свързана с транспортни услуги, но имота закупил с цел печалба от препродажбата му. Сделките били сключени в кратък срок след получена от длъжника „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД покана за връщане на парите на ищеца на 14.02.2017 г. и в разстояние на 5 дни една от друга. На практика били сключени без никаква печалба – съответно първата срещу заплащане на цена в размер на 30 000 лв., а втората за цена от 32 000 лв., като тази разлика покривала само разноските за прехвърлянето на имота. Продажната цена и по двете сделки била под представените пред нотариуса данъчни оценки и 5 пъти по-ниска заплатената от „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД в размер на 175 170 лв. за закупуването на имотите съгласно представеното постановление за възлагане от 15.01.2016 г. по т. д. 529/2013 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. Уговорената цена била и по-ниска от определената данъчна оценка на имота за 2017 г. от 42 053,70 лв., приложена по делото във връзка с определяне на цената на иска. Цената била заплатена от приобретателите по двете сделки на части, като платежите съвпадали по размер и при преглед на платежните документи се установява, че са извършени непосредствено един след друг. Процесните имоти след продажбата им и до датата на приключване на съдебното дирене са се ползвали само от „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД, за което обстоятелство не се спори между страните, а и последното се установява от събраните гласни доказателства при разпита на свидетелите М. Г. и В. П.. В същия смисъл са и обясненията на управителя и едноличен собственик на „ГИМИК.БГ“ ЕООД – Е. И., който заявява, че още при сключване на втория договор за покупко-продажба на имота са се разбрали, че А. М. ще си остане да ползва имота, докато си закупи друг имот, в който да се установи, след което ще освободи имота, което до датата на даване на обясненията пред съда – 28.03.2018г. не се било осъществило. Съдът е изложил мотиви и, че предявеният в последствие иск за осъждане на „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД да предаде владението на закупените от „ГИМИК.БГ“ ЕООД имоти е част от защитната позиция на този ответник по предявения в настоящото производство иск.
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е необходимо по поставените конкретни правни въпроси, правното разрешение на въззивния съд да е в противоречие с правното разрешение по същите въпроси, дадено с актове от обхвата на задължителната за съдилищата практика. Първият въпрос е поставен от касаторите във връзка с твърдението им, че представената по електронна поща от ищеца данъчна оценка на имотите, не е била приобщена към доказателствата по делото с нарочно определение по чл. 157 ГПК на първоинстанционния съд. Въпросът е неотносим, данъчната оценка е представена във връзка с дадени от съда указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба за определяне на цената на иска, за което на ищеца е било издадено съдебно удостоверение и не представлява същинско доказателство за установяване основателността на иска. Следва обаче да се посочи, че оценката се намира в кориците по делото, представлява официален свидетелстващ документ и няма основание да се приеме, че съдът не може да я съобрази при постановяване на решението си.
Втория въпрос също се явява неотносим, тъй като в исковата молба ищецът е изложил ясни твърдения за наличие на знание у ответниците, елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а не както се твърди от касаторите, че се е позовал единствено на обстоятелството, че приобретателят е бил недобросъвестен. За пълнота на изложението по този въпрос следва да се посочи, че съгласно константната практика на ВКС по предявения иск е достатъчно ищецът да твърди: че е кредитор на ответника, че последният е сключил сделка или е извършил действия, с които го урежда и знание на ответниците по иска. Материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – знание за увреждането у ответника-приобретател по атакувания възмезден вещно-прехвърлителен договор, има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка и много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството, дали ответникът-приобретател по договора е знаел за увреждането на ищеца, такива са например, че ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име пред данъчните власти, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негов имот на занижена цена, представляват верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото, например ответникът-прехвърлител и длъжник на ищеца продължава да живее или да ползва по друг начин прехвърления имот и/или не е получил цената за него и/или за другите прехвърлени на същия приобретател-ответник имоти, двамата ответници са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, те са уговорили обратно изкупуване на имота и пр., биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца-кредитор при сключването на процесния договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК./ решение № 61/1.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. ВКС, IV г. о., решение № 218/11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013 г. на ВКС, III г.о. и др./
Третият поставен от касаторите правен въпрос е обусловил решаващата воля на съда, но въззивният съд не е основал решението си единствено на несъответствието между уговорената и заплатена цена в договорите за покупко-продажба и средните пазарни цени за подобни имоти, определена съгласно експертната оценка дадена при придобиването на имотите на публична продан от „МЕБЕЛИ МАРИНКОВИ“ ЕООД, както е в цитираното от касаторите решение № 60/20.04.2017 г. по гр. д. № 3094/2016 г. на ВКС, IV г. о. Както бе посочено костантната практиката на ВКС е, че кредиторът може да докаже недобросъвестността на длъжника и приобретателя по увреждащата сделка, респективно поредица от сделки с косвени доказателства, сред които като индиция може да се ползва именно несъответствието в продажната и пазарната цена на продадените имоти, но това несъответствие не може да служи като единствено доказателство за недобросъвестността.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационна проверка по поставените въпроси.
С оглед изхода на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се следват на ответника по касация З. Т., но в настоящия случай такива не следва да се присъждат, тъй като не е посочен техния размер и не са представени доказателства за извършването им.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 646/19.03.2019 г., постановено по т.д. № 271/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: