Определение №73 от 3.2.2014 по ч.пр. дело №6505/6505 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 73

София, 03.02.2014 г.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА

при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 6505/2013 год.

Производството е по чл.274, ал.3 ,т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Р. Ц. Г.,чрез пълномощника й адв.М.Б., срещу определение на Габровски окръжен съд № 703/ 13.08.2013 г. по ч.гр.д.№ 319/ 2013 г., с което е потвърдено определение № 145/02.07.2013 год.по гр.д.№ 134/2013 г. на Тревненски районен съд ,с което е върната исковата молба на Р. Г. против [фирма], поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск по чл.124,ал.1 ГПК и производството по делото е прекратено.
В частната жалба са изложени подробни оплаквания за необоснованост и неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила.Иска се неговата отмяна.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди , че обжалваното определение е постановено при наличие на основанието по чл.280, ал.1,т. 1 – 3 ГПК във връзка с разрешените от въззивния съд обуславящи изхода на спора процесуалноправни въпроси : относно обхвата на предварителната проверка за допустимост на иска по реда на чл.130 ГПК и възможността тази проверка да се извърши формално,без обсъждане на всички заявени доводи и посочени доказателства,а именно – 1. може ли при така заявените твърдения относно правния интерес,инстанциите да не допускат разглеждане на делото в открито заседание и представлява ли това отказ от правосъдие;2.следва ли при предварителната проверка съдът да прави разлика между процесуалноправна и материалноправна легитимация и в кой момент и с какъв съдебен акт се произнася по наличиета на едната или другата;3.следва ли въззивната инстанция в съответствие с основните начала на гражданския процес и правилото на чл.7 ГПК да допусне отклонение от правилото на чл.278,ал.1,пр.1 ГПК и да разгледа въззивната жалба в открито заседание при условията на същата норма и да прояви активност с оглед задължението си по чл.7,ал.1 и чл.10 ГПК,както и длъжен ли е да следи за допуснати процесуални нарушения,в това число и тези довели до непопълване на делото с доказателства;4.длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по целия спор и да формира вътрешното си убеждение след като обсъди всички доводи,съобрази всички доказателства и разгледа повдигнатия пред него спор по същество,преценявайки относими към спора доказателства и формирайки изводи въз основа на тях;5.може ли въззивният съд да прави констатации за липса на правен интерес за ищеца по отрицателен установителен иск,единствено въз основа на констатация за липса на право на собственост на ищеца,както и по материалноправните въпроси – 1.има ли основание собственик на постройки в терен,по силата на своето вещно право да извърщва действия в терена,свързан с ползването или обслужването на сградите ;2.задължителна и единствена абсолютна предпоставка ли е правото на собственост на ищеца при предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу ответник,препятстващ правата му и от значение ли е установяването на правото на собственост на ответника за решаване на такъв спор.Представя практика на ВКС.
Ответната страна в депозирания писмен отговор оспорва допустимостта и основателността на частната жалба по съображения подробно изложени.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1-3 от ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е споделил изцяло мотивите на първоинстационния съд, според които с влязло в сила решение е установено,че ищецът не притежава собственост върху ПИ № 1222 по кадастралния план на [населено място].Няма и учредени вещни права върху имота,поради което за него липсва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск,тъй като силата на присъдено нещо се разпростира както върху страните – ищеца и ответника,така и върху предмета на спора – правото на собственост върху процесния ПИ № 1222 по плана на [населено място].
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в приложението на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в определението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното определение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало , прокламиран с чл.6 ГПК . Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в определението, но и конкретизация и обосновка на специфичните предпоставки,поддържани от касатора. Поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси не са разглеждани и обсъждани от въззивната инстанция и по тях не е давано правно разрешение.Формираните крайни изводи по съществото на спора не са обусловени от техния отговор.Въззивният съд се е произнесъл по въпроса допустим ли е отрицателен установителен иск за собственост,предявен от лице,спрямо което със сила на присъдено нещо е признато,че не е собственик на имота в съответствие с константната практика на ВКС,според която е налице процесуалната пречка на чл.299 ГПК за завеждане на ново дело между страните.Не е налице правен интерес за ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск за защита на права,които той няма върху имота.Защитата на твърдените за първи път в касационната жалба права на извършване на съизволителни действия,като съсобственик на две сгради в процесния имот е посредством друг иск и не обосновава наличие на правен интерес при отрицателен установителен иск.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1,т.1-3 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на IV г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 703/ 13.08.2013 г. по ч.гр.д.№ 319/ 2013 г.,по описа на Габровски окръжен съд.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :

Scroll to Top