ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 507
София, 25.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №2174/2013 година.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№3204/01.02.2013 г., подадена от адв. С. С., процесуален представител на ищца Р. М. Д. [населено място], против въззивно определение №141/14.01.2013 г. по ч.гр.д.№3768/2012 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.о., VІІ-ми граждански състав.
Обстоятелствата по делото са следните:
С обжалваното определение Пловдивския окръжен съд е отменил определение №13982/07.11.2012 г. по гр.д.№18498/2011 г. по описа на Пловдивския районен съд, ІV-ти граждански състав и вместо това е изменил решение №3367/26.9.2012 г. по гр.д.№18497/2011 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която Н. И. Д. е осъден да заплати на Р. М. Д. направените разноски по делото в размер на 614,48 лева, като е отхвърлил искането на ищцата да й се заплатят разноските по делото от ответника.
Въззивната инстанция е приела, че за да присъди в полза на ищцата направените от нея разноски по делото първоинстанционният съд е приел, че ответникът с поведението си, предхождащо иска е допринесъл за завеждане на иска, като за да достигне до горния извод съдът се е позовал на разпитаните по делото свидетели, установяващи че ответникът е оспорвал правата на ищцата върху имота. Позовавайки се на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК въззивната инстанция е стигнала до извод, че разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, като предпоставките са кумулативно дадени, поради което независимо от поведението му преди завеждане на иска в случай, че не е дал повод за това, но оспорва иска и съдът признае същия, то ответникът дължи направените от ищцата разноски, като същото се отнася и до обратната хипотеза – признаване на иска и даване повод а завеждане на иска, както в конкретния казус е прието от районния съд. Изхождайки от предмета на спора, свеждащ се до оборване на законовата презумпция за общност на придобито имущество по време на брака, Пловдивският окръжен съд е приел, че поведението на ответника е без значение за завеждане на иск по чл.23, ал.1 СК, а оборването на законовата презумпция за съвместен принос съгласно чл.21, ал.3 СК при придобиване на недвижимо имущество може да бъде установен единствено чрез доказване противното от заинтересования съпруг с иск по чл.23, ал.1 СК. Прието е също така, че друг начин и ред за извънсъдебно уреждане и оборване на този съвместен принос и признаване на пълна трансформация в придобиването на общия имот от единия съпруг чрез негово лично имущество по чл.22, ал.1 СК или друго лично имущество не съществува. С оглед конкретния случай съдът е стигнал до извод, че единствения начин за признаване правата на ищцата върху недвижимия имот е с признаване преобразуване на лично имущество и по този начин оборване презумпцията за съвместност върху имота за двамата съпрузи, поради което ответникът не би могъл да даде повод за завеждане а иска по чл.23, ал.1 СК и признаването на същия е основание за приемане, че разноските по делото съгласно чл.7щ8, ал.2 ГПК ще следва да се поемат от ищцата, поради наличието и на двете кумулативни предпоставки.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, частната касационна жалбоподателка моли да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното определение като твърди, че се касае до тълкуването и приложение на чл.78, ал.2 ГПК при искове по чл.23, ал.1 СК и какво значение има поведението на ответника за присъждане на разноските при този вид искове.
Ответникът по частната касационна жалба Н. И. Д. е депозирал отговор по смисъла на чл.276 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касация и с оглед правомощията си по глава ХХІ ГПК, намира, че въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
Правната норма на чл.78, ал.2 ГПК не се нуждае от тълкуване, тъй като същата е ясно, точно и категорично формулирана – “Ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца”. Важното е да са налице елементите от фактическия й състав, за да бъде приложена. Освен това нормата е универсална при разглеждането на всички видове искове от съда, доколкото в Граждански процесуален кодекс липсва разпоредба, която да вменява нещо различно от посоченото в чл.78, ал.2 ГПК с оглед вида на иска. Обстоятелството, че въззивната инстанция е развила съображенията си с оглед конкретно предявения иск не променя характера на цитираната правна норма.
Поради това въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационното обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №141/14.01.2013 г. по ч.гр.д.№3768/2012 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.о., VІІ-ми граждански състав,, по частна касационна жалба, вх.№3204/01.02.2013 г., подадена от адв. С. С. – процесуален представител на Р. М. Д. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ