6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
гр. София 06.01.2020 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 25 ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3082 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Фи Хелт Застраховане” АД гр.София, чрез адв.Е. М. срещу решение № 724/31.01.2019 г. по гр.дело № 10195/2018 г. на Софийски градски съд, в частта с която е отменено решение № 294830/15.12.2017 г. по гр.дело № 68876/2016 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю. Л. Н. срещу „Фи Хелт Застраховане” АД иск с правно основание чл.74,ал.1, вр.чл.14 от Закона за защита от дискриминация, вр.чл.49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата 1000 лв. и вместо отменената част е осъден „Фи Хелт Застраховане” АД да заплати на Ю. Л. Н. на основание чл.74,ал.1,вр.чл.14 ЗЗДискр, вр.чл.49 ЗЗД сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от проявеното по отношение на ищеца дискриминационно отношение.
Поддържа се, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно, поради нарушение на процесуалния закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставения в изложението правен въпрос, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.74,ал.1,вр.чл.14 ЗЗДискр, вр.чл.49 ЗЗД да се отхвърли за сумата 1000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.
В изложението е формулиран въпросът: 1. може ли съдът да се произнесе по иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, определени/формулирани от съда по начин, който не е твърдян/ заявен от ищеца в исковата молба или в срока за изменение на иска, решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят мотивира доводи, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Ю. Л. Н., чрез адв.А. И. в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на касационната жалба и за неоснователност на същата. Мотивира доводи за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени искове по чл. 74, ал. 1, вр. с чл. 14 ЗЗДискр., вр. чл. 49 ЗЗД за присъждане на сумата от 16 000 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получаваното от ищеца трудово възнаграждение и това, получавано от други служители на ответника, назначени на същата длъжност, за периода от м. 01.2011 г. до м. 05.2012 г., както и за присъждане на сумата от 16 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян стрес, в чувство му за неудовлетвореност и недооцененост от претърпяната дискриминация, изрично уточнено в съдебното заседание пред въззивния съд, както и в предизвиканото в резултат на претърпения стрес отключване на онкологично заболяване.
С въззивното решение е отменено решението от 15.12.2017 г. по гр.дело № 68876/2016 г. на Софийски районен съд в уважената част на предявените искове от Ю. Л. Н. с правно основание чл.74,ал.1,вр.чл.14 ЗЗДискр.вр.чл.49 ЗЗД за сумата над 6363.64 лв. до пълния уважен размер от 7000 лв. обезщетение за имуществени вреди за периода от 01.11.2011 г. до 20.11.2011 г. и вместо отменената част е отхвърлен предявения иск за посочената сума, обезщетение за имуществени вреди. Със същото решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд в отхвърлената част на предявените искове с правно основание чл. 74,ал.1 ЗЗДискр. за сумата над 1000 лв. до 16 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за сумата над 7000 лв. до 16 000 лв. обезщетение за имуществени вреди. В посочените части въззивното решение е влязло в сила, тъй като подадената касационна жалба от ищеца е върната с влязло в сила на 01.08.2019 г. разпореждане № 23123/16.07.2019 г. по гр.дело № 10195/2018 г. на Софийски градски съд.
Прието е, че с решение № 312 от 10.09.2014 г., постановено по преписка № 141/2013 г. по описа на Комисията за защита от дискриминация по отношение на Ю. Л. Н. е установено извършено от „Фи Хелт Застраховане“ АД нарушение на задължението, произтичащо от чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр., изразяващо се в неосигуряването на равно възнаграждение за една и съща длъжност и трудови задължения в сравнение с останалите му колеги, заемащи същата длъжност – „ръководител направление/мениджър медицински дейности“, в периода от 21.11.2011 г. до 31.05.2012 г. С решение № 4244 от 12.04.2016 г., постановено от ВАС по адм. дело № 1772/2015 г. е оставена без уважение жалба на „Фи Хелт Застраховане“ АД срещу решението на Комисията за защита от дискриминацията от 10.09.2014 г., постановено по преписка № 141/2013 г., в резултат на което на основание чл. 69, т. 2 ЗЗДискр. последното е влязло в сила.
Въззивният съд е приел, че в случаите, когато дискриминационното действие е установено от Комисията за защита от дискриминация, съдът по иска за обезщетение за вреди по чл. 74 ЗЗДискр. не установява повторно дискриминационния характер на поведението. Приел е също, че решението на Комисията обвързва съдебния състав по отношение на установените нарушение на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр., извършени от страна на ответното дружество по отношение на ищеца, с оглед на което фактът на нарушението не подлежи на повторно установяване по делото.
Формиран е извод, че съдът следва да прецени единствено дали в резултат на установеното по реда на ЗЗДискр. противоправно поведение на ответника за ищеца са настъпили вреди, характерът на тези вреди, както и да бъде установено дали същите са пряка последица от проявеното по отношение на ищеца дискриминационно отношение.
Прието е, че между страните не е спорно и, че е установено от представените по делото писмени доказателства, че по силата на трудов договор, сключен на 01.01.2011 г. между Ю. Л. Н., от една страна, и „Фи Хелт Застраховане” АД, от друга, ищецът е постъпил на работа при ответното дружество, където първоначално е изпълнявал длъжността „директор дирекция“. По силата на допълнително споразумение № 2 от 18.11.2011 г., сключено между същите страни, ищецът е бил преназначен на длъжността „ръководител направление/мениджър медицински дейности“, която е изпълнявал в периода от 21.11.2011 г. до 31.05.2012 г., когато трудовото му правоотношение е било прекратено със заповед № 25 от 28.05.2012 г., издадена от работодателя на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 326, ал. 2 КТ, връчена на служителя на 31.05.2012 г. Посочил е за безспорно, че за периода докато е изпълнявал длъжността „ръководител направление/мениджър медицински дейности“ ищецът е получавал месечно трудово възнаграждение, възлизащо в размер на 1 200 лв., както и че по-рано същия месец, през който ищецът е бил преназначен, на същата длъжност е назначен при ответника и В. В., с първоначално трудово възнаграждение в размер на 2 200 лв. Съдът е приел, че именно поведението на ответника „Фи Хелт Застраховане“ АД по отношение на ищеца Ю. Н. през този период – от 21.11.2011 г. до 31.05.2012 г., изразяващо се в неосигуряването на равно възнаграждение за една и съща длъжност и трудови задължения в сравнение с останалите му колеги, заемащи същата длъжност, е установено за дискриминационно отношение с решение № 312 от 10.09.2014 г., постановено по преписка № 141/2013 г. по описа на Комисията за защита от дискриминация, обвързващо въззивния съд по въпроса дали е налице проявено по отношение на претендиращия обезщетение ищец дискриминационно отношение, съставляващо нарушение по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр.
По иска по чл. 74, ал. 1 вр. с чл. 14 ЗЗДискр. вр. с чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е прието следното:
Съдът е приел, че наред с претърпените имуществени вреди Ю. Н. претендира и присъждане на обезщетение в размер на 16 000 лв. за претърпени в резултат на проявеното по отношение на него дискриминационно отношение неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян стрес, в чувството му за неудовлетвореност и недооцененост от претърпяната дискриминация, изрично уточнено пред въззивния съд, както и в предизвиканото в резултат на претърпения стрес отключване на онкологично заболяване.
Прието е за установено от събраните по делото доказателства проявеното по отношение на ищеца дискриминационно отношение, изразяващо се в неосигуряването на равно възнаграждение с другите служители, заемали същата длъжност при ответника за периода от 21.11.2011 г. до 31.05.2012 г., което се е отразило по негативен начин върху него, като предизвикало у него стрес, притеснение, чувство на неудовлетвореност и недооцененост от претърпяната дискриминация. Посочил е, че тези обстоятелства са установени от показанията на свидетелите, разпитани пред първата инстанция, според които след като научил за сериозната разликата в трудовите възнаграждения, получавани от него и от колегата му В. В., ищецът бил сериозно притеснен, отношенията между колегите се влошили, конфликтите между тях зачестили, което от своя страна допълнително увеличило стреса му. Съдът е приел, че преживените от ищеца негативни емоции, изразяващи се в претърпян от него стрес, притеснение, в чувство му за неудовлетвореност и недооцененост, са резултат от претърпяната дискриминация, което според съда налага същите да бъдат обезщетени.
Прието е, че неимуществените вреди са последиците от засягането на блага, които са предмет на субективни права, в това число и права върху телесния и духовния интегритет. Съобразена е разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, според която обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Възприети са задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно които понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. Посочил е, че въпреки липсата на възможност за съпоставяне на претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Посочил е също, че съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. Приел е, че при увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси се накърняват моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното ? общуване, че целта на обезщетението е не да се поправят вредите, което е невъзможно, а да се възстанови психическото равновесие на пострадалото лице, да се компенсират отрицателните, неприятните емоции, в това число и чрез самия факт на осъждане на ответника.
Въззивният съд е приел, че при определяне на размера на паричната репарация взема предвид, че от събраните по делото доказателства, в частност показанията на разпитаните свидетели безспорно е установено, че ищецът е претърпял негативни емоции и претеснения в следствие на проявеното по отношение на него дискриминационно третиране, изразяващи се в претърпян от него стрес, в чувство му за неудовлетвореност и недооцененост от претърпяната дискриминация. Изведен е извод за наличие на подлежащи на обезщетяване вреди от неимуществен характер. Прието е, че при определяне на паричното обезщетение следва да се изходи от конкретните обстоятелства във връзка с дискриминационното поведение, характерът на неимуществените вреди, интензитета им, както и жизнения стандарт в страната като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда. Поради изложеното и при отчитане на спецификата на конкретния случай, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението, който съответства на принципа на чл. 52 ЗЗД, и отговаря на икономическите условия в страната, е в размер на 1000 лв., като не са установени вреди над обичайните такива. Относно претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение за неимуществеи вреди, изразяващи се и в свързани с такива с отключване на онкологично заболяване у ищеца, за което се твърди да е предизвикано именно от причинения в резултат от претърпяната дискриминация стрес е прието, че между страните е безспорно и установено от представената по делото медицинска документация, че ищецът има доброкачествен тумор, причинен от разрастване на нервни клетки. Формиран е извод, че по делото не е установено заболяването на ищеца да е предизвикано именно в резултат от проявеното по отношение на него дискриминационно отношение, нито да е било способставно от него, че в този смисъл е и изслушаното пред първоинстанционния съд заключение на съдебно-медицинската експертиза, според която причината за възникване на заболяването у ищеца е неизвестна. Прието е, че данни в посока твърдението на ищеца, че заболяването му е предизвикано или благоприятствано от претърпяната дискриминация не могат да се извлекат и от останалите доказателства по делото. С оглед на посоченото е направен извод, че претенцията за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над определяния размер от 1 000 лв. до пълния предявен такъв от 16 000 лв., включително и за онкологично заболяване като недоказана следва да се остави без уважение.
Преценени са за неоснователни предявените в условията на евентуалност възражения на ответника за изтекла на основание чл. 358, т. 3 КТ, респективно на основание чл. 111, б. „а“ ЗЗД и чл. 110 ЗЗД, погасителна давност по отношение на претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, като е препратил към съображенията, касаещи претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. В тази насока е прието, че предмет на делото е претенция за присъждане на обезщетение за имуществени/неимуществени вреди, претърпени в резултат на проявено по отношение на ищеца дискриминационно отношние, че спорът във връзка с присъждането им не разкрива трудовоправен характер.
Прието е за неоснователно и възражението за погасяване на претендираното вземане поради изтекла кратка тригодишна погасителна давност, обосновано със съображения за приложимостта на чл. 111, б. „а“ ЗЗД. Прието е също, че претендираното вземане представлява такова за обезщетение на имуществени, причинени от трайно нарущение на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр., че вземането за обезщетение не разкрива характеристиките на периодично вземане по смисъла на чл. 111, б. „а“ ЗЗД, доколкото не притежава характерната за този вид вземания срочност, макар и размерът му да се съизмерява с разликата в трудовото възнаграждение получавано за съответния период от ищеца и трето лице, служител на ответното дружество, назначено на същата длъжност през съответния период. Преценено е за неоснователно и възражението за погасяване на вземането за обезщетение за имуществени/неимуществени вреди и с изтичането на общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Изводът е обоснован с обстоятелството, че исковата молба е подадена на 12.07.2016 г., че обезщетението за имуществени вреди е определено за периода от 21.11.2011 г. до 31.05.2012 г., като от първия ден на дискриминационното отношение, във връзка с което са настъпили подлежащите на обезщетяване имуществени вреди, до датата на подаване на исковата молба е изтекъл период, по-кратък от пет години. С оглед на тези съображения е изведен извод за неоснователност на възражението на ответника за изтекла по отношение на претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени/неимуществени вреди погасителна давност.
При тези съображения е направен извод, че обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която предявеният иск за осъждане на ответника да заплати в полза на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди, е отхвърлен за сумата от 1 000 лв. и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се уважи за сумата от 1 000 лв., представляваща обезщетение за причинение на ищеца неимуществени вреди, иразяващи се в преживените от него душевни страдания, последица от чувството му за неудовлетвореност и недооцененост, предизвикано от неравностойно възнаграждение на полагания от него труд. Прието е, че при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния в останалата отхвърлителна част за сумата над 1 000 лв. до пълня предявен размер от 16 000 лв. решението следва да бъде потвърдено.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд в обжалваната част.
Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт.
Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, тъй като съдът приел, че следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди от „претърпян стрес” за „за чувство на неудовлетвореност и недооцененост” и за претърпени от ищеца Н. ”негативни емоции и притеснения”, че по този начин съдът се произнесъл по непредявена претенция. Въззивният съд се е произнесъл по въведените в исковата молба твърдения от жалбоподателя в рамките на заявените от последния основание и петитум. Приел е, че ищецът претендира присъждане на обезщетение в размер на 16 000 лв. за претърпени в резултат на проявеното по отношение на него дискриминационно отношение неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян стрес, в чувство за неудовлетвореност и недооцененост от претърпяната дискриминация, уточнено пред въззивния съд, както и предизвиканото в резултат на претърпения стрес отключване на онкологично заболяване и е определил правната квалификация на иска по чл.74,ал.1 ЗЗДискр., вр.чл.14 ЗЗДискр.вр. с чл.49 ЗЗД. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав преценява, че въззивното решение в обжалваната част е допустимо.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос в изложението. Въпросът е формулиран хипотетично и поради това съдът намира, че не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. За да е правен въпросът съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС следва да е разрешен от въззивния съд, да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи по конкретното дело. С оглед на тази практика така формулиран въпросът не жалбоподателя не е правен. Неустановяване на общото основание по чл.280,ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и ал.2,пр.2 и пр.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя „Фи Хелт Застраховане” АД, чрез адв.Е. М..
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 724/31.01.2019 г., постановено по гр.дело № 10195/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 294830/15.12.2017 г. по гр.дело № 68876/2016 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю. Л. Н. срещу „Фи Хелт Застраховане” АД иск с правно основание чл.74,ал.1 ЗЗДискр.,вр.чл.14,ЗЗДискр., вр.чл.49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 1000 лева и вместо отменената част е осъден „Фи Хелт Застраховане” АД ЕИК200103397, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.”Проф.Александър Фол” № 2, вх.Б да заплати на Ю. Л. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], [жилищен адрес] на основание чл.74,ал.1, вр.чл.14 ЗЗДискр.вр.чл.49 ЗЗД сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от проявеното по отношение на ищеца дискриминационно отношение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: